Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

4.

Беше около два, събота следобед, три лета по-късно, когато Макс стоеше на върха на фургона в задния двор на Олсъновата конюшня и хвърляше сено в плевника над главата си. Беше гол над панталоните от еленова кожа и тялото му бе с медночерен загар от греещото над главата му слънце. Мускулите играеха леко по гърба му, докато мяташе с вилата сеното от фургона.

Тримата мъже влязоха на коне в двора и се отправиха към фургона. Гледаха го, без да слизат от конете.

Макс не прекъсна работата си и след малко единият го запита:

— Хей, индианец, къде е момчето на Санд?

Макс метна още веднъж към плевника. После се подпря на вилата:

— Аз съм Макс Санд — отвърна спокойно той.

Мъжете размениха многозначителни погледи.

— Търсим баща ти — уведоми го онзи, който пръв беше заговорил.

Макс се загледа в тях, без да отрони дума. Сините му очи бяха тъмни и непроницаеми.

— Ходихме до пощата, но беше затворено. Имаше бележка, че баща ти превозва товари.

— Така е — каза Макс. — Но днес е събота и той се прибра вкъщи.

Единият от другите двама мина с коня напред.

— Имаме фургон, който искаме да закараме до Вирджиния сити — каза той. — Бързаме. Искаме да поговорим с него.

Макс пак грабна вилата. Отново метна сено в плевника.

— Ще му кажа, като се прибера довечера.

— Не можем да чакаме дотогава — каза първият. — Искаме да се спазарим и да си продължим пътя. Как можем да стигнем до вас?

Макс ги изгледа с любопитство. Не приличаха на обикновените заселници или миньори, които наемаха баща му да им прекара багаж. С пристегнатите към бедрата им револвери и ниско прихлупените шапки, скриващи лицата им, по-скоро приличаха на бандити или скитници.

— Ще свърша тук след около два часа — каза Макс. — После ще ви заведа.

— Казах ти, че бързаме, момче. На баща ти никак няма да му хареса, като разбере, че сме наели друг да свърши тая работа.

— Хванете северния път, на около тридесетина километра е.

Без да разговарят повече, тримата завъртяха конете и тръгнаха да излизат от двора. Гласовете им се понесоха от лекия ветрец.

— Човек би казал, че при всичките заровени мангизи, Санд е могъл да си намери нещо по-добро от индианка — каза единият от тях.

Макс чу смеха на другите и нервно продължи да хвърля сеното в плевника.

 

 

Канеха бе тази, която първа ги чу. Всяка събота следобед ушите й бяха насочени към пътя, тъй като тогава Макс се връщаше от училище. Тя отиде до вратата и я отвори.

— Трима мъже идат — каза тя, поглеждайки навън.

Сам стана от масата, отиде до нея и погледна навън.

— М-да — рече той. — Питам се к’во ли ще искат?

Предчувствие за опасност обхвана Канеха.

— Залости вратата и не ги пускай! — каза тя. — Яздят мълчаливо, като апахи на бойната пътека, не открито, като честни хора.

Сам се засмя.

— Не си свикнала да се срещаш с хора — каза той. — Сигурно търсят пътя за града.

— Идат откъм града — отбеляза Канеха. Но беше вече късно. Той бе излязъл навън.

— Здравейте! — поздрави той, когато спряха конете пред колибата.

— Ти ли си Сам Санд? — запита първият.

— Аз — кимна Сам. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Имаме един товар за Вирджиния сити — каза мъжът. Свали си шапката и изтри лице с опакото на ръката си — Горещо е днес.

— Вярно — кимна Сам. — Влезте вътре да се разхладите, докато говорим.

Мъжете слязоха от конете, а Сам се прибра в колибата.

— Извади бутилка уиски! — каза той на Канеха. Обърна се към мъжете. — Сядайте. Какъв е товарът?

— Злато.

— Злато ли? — запита Сам. — Из тия места няма чак толкова злато, че да напълни един фургон.

— Ние пък чухме друго — каза единият от мъжете. Изведнъж в ръцете им се появиха барабанлии. — Разбрахме, че си заровил тук достатъчно злато, за да напълниш един фургон.

Сам ги изгледа за миг, после се разсмя.

— Свалете играчките, господа! — каза той. — Надявам се, че не вярвате на тез измислици?

Първият мъж пристъпи бавно към него. Ръката с револвера се стовари върху лицето на Сам. Той падна до стената. Загледа мъжа с недоумение.

— Ще ни кажеш къде е, преди да си тръгнем! — троснато процеди през зъби мъжът.

 

 

Въздухът в колибата беше непоносимо топъл. Тримата се бяха дръпнали в един ъгъл и си шепнеха нещо. От време на време хвърляха поглед към пленниците си.

Сам висеше отпуснат, привързан за гредата в средата на колибата. Главата му беше клюмнала към голите гърди, а кръвта капеше от лицето му и засъхваше в посивелите червени косми на брадата и гърдите. Очите му бяха подути и почти затворени, носът счупен и извит към бузата.

Канеха бе привързана за един стол. Не примигващите й очи бяха приковани в нейния мъж. Напрягаше се да извърне глава така, че да долови какво си шепнат мъжете зад нея, но не можеше да помръдне, бе привързана много здраво.

— Може пък и да няма злато — тихо каза единият от мъжете.

— Има! — заяви първият. — Но е упорит. Не ги знаеш тез ловци на бизони, както ги познавам аз.

— Ха, само че, както си я подкарал, никога няма да го накараш да проговори — каза ниският. — По-скоро ще умре.

— Ще проговори! — отвърна първият. Отиде до печката и измъкна един разпален въглен с машата. Запъти се към Сам, улови го за косата и му изправи главата към гредата. Поднесе машата до лицето на Сам.

— Къде е златото?

Очите на Сам бяха отворени. Гласът му беше дрезгав шепот.

— Нямам злато. За бога, нямаше ли да ви кажа, ако имах?

Мъжът притисна горещия въглен към шията на Сам. Сам изрева от болка.

— Нямам злато! — Главата му увисна встрани. Мъжът дръпна въглена и кръвта бликна от прясната рана към гърдите и ръцете.

Мъчителят надигна бутилката уиски от масата и отпи.

— Залейте го с вода! — каза той. — Ако не проговори за себе си, сигурно ще проговори за своята индианка.

Най-младият остави бутилката и пристъпи към Канеха. Измъкна от колана си ловджийски нож. Очите на другите го проследиха. Той преряза въжето, с което я бяха вързали към стола.

— Ставай! — рязко заповяда той.

Канеха се изправи мълчаливо. Ножът блесна пред нея и роклята й се свлече на пода. Стоеше гола пред тях. Най-младият облиза устни. Присегна за уискито и отпи, без да откъсва поглед от нея.

Най-възрастният улови Канеха за косите, опря ножа в гърба й и я изблъска към Сам. Спряха пред него.

— Петнайсет години, откак одрах един индианец, съпруже на индианка — каза той. — Но не съм забравил как става. — Той мина бързо пред нея, плъзгайки ножа по тялото й.

Тънка ивица кръв следваше пътя на ножа, започвайки от брадата, по шията, вдлъбнатината между гърдите, по стомаха и свършваща до мъха на срамните части.

Сам извика, забравил собствената си болка, и тялото му се разтърси от горчиви ридания.

— Оставете я на мира! — замоли се той. — Оставете я на мира! Нямам злато!

Канеха протегна ръка. Нежно докосна лицето на съпруга си.

— Аз не се боя, съпруже мой — каза тя на езика на киова. — Духовете ще върнат злото на тези, които го сторят.

Лицето на Сам се отпусна напред, сълзите се стичаха надолу по брадясалите му и окървавени бузи.

— Прости ми, скъпа моя! — изплака той на киова.

— Вържете ръцете й за краката на масата! — заповяда възрастният.

Това бе сторено бързо и той коленичи до нея, насочил ножа към гърлото й. Обърна глава и погледна към Сам.

— Златото? — запита той.

Сам поклати глава. Не можеше вече да говори.

— Господи! — изпъшка най-младият. — Надървих се.

— Чудесна идея! — каза мъжът с ножа. Погледна към Сам. — Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако се възползуваме от неговата индианка, преди да я одерем. Индианките са гостоприемни.

Изправи се. Сложи ножа на масата и разкопча колана си.

Канеха сви крака и го ритна. Той изпсува.

— Дръжте й краката! — каза. — Аз пръв.

 

 

Беше почти седем, когато Макс пристигна при колибата на дорестия кон, който Олсън му бе заел. Колибата беше тиха и от комина не излизаше дим. Странно. Обикновено, когато се прибираше, майка му готвеше.

Смъкна се от коня и се запъти към колибата. Изведнъж се спря изумен. Вратата беше разтворена и се люлееше леко от слабия ветрец. Обзе го необясним страх и той се втурна напред.

Влетя през вратата и спря поразен, очите му се разтвориха широко от ужас. Баща му висеше завързан за централната греда, с отворени очи и уста, а тилът му беше отнесен от 45 милиметровия колт, който бяха напъхали в устата му, преди да стрелят.

Очите на Макс бавно се насочиха към пода. Там лежеше някаква безформена маса, потопена в кръв и смътно напомняща контурите на това, което някога бе тялото на майка му.

Вцепенението го остави в момента, когато започна да крещи, но звукът се удави в надигналата се към гърлото му бълвоч. Повръща дълго, докато в него не остана нищо. Подпря се изтощен на вратата, целият оплескан с киселата смрад от стомаха си.

Обърна се и излезе слепешком от колибата. Падна на земята отвън и се разплака. Не след дълго сълзите му пресъхнаха. Изправи се уморено и се запъти към задния двор, където беше водопойното корито.

Потопи си главата и изми повърнатото от лицето и дрехите. После, все още мокър, вдигна глава и се огледа.

Конят на баща му го нямаше, но шестте мулета пасяха невъзмутимо, а фургонът си седеше под навеса зад колибата. Четирите овце и пилетата, с които майка му толкова се гордееше, си бяха в кошарата.

Прекара ръце през очите си. Смътно му мина през ум, че трябва да предприеме нещо. Но не можеше да събере сили да погребе останките в колибата. Това не бяха неговите баща и майка; родителите му никога не бяха изглеждали така. Можеше да се направи само едно.

Тръгна към купчината дърва за огрев и взе един наръч. После влезе в колибата и ги остави на пода. За около половин час застла целия под като с одеяло, дебело три пласта. Изгледа направеното замислен, после се обърна и пак излезе навън.

Откачи хамутите и впрегна мулетата към фургона. Взе един кош и нахвърля пилетата в него. Постави коша във фургона. След това, една по една, пренесе овцете и ги завърза така, че да не избягат.

Поведе впрегнатите мулета до вратата на бараката. Върза дорестия кон отзад на фургона. После поведе впряга по пътя, спря на около двеста метра от къщата и го привърза за едно дърво и се върна в колибата.

Взе ведрото с катран и влезе вътре. Бавно разля катрана върху дървата на пода. Държеше поглед настрана от труповете на родителите си. Спря до вратата и изля останалия катран.

Поколеба се за миг, после се сети за нещо и се върна навътре. Посегна към полицата, където баща му държеше пушката и револвера, ала те не бяха там. Плъзна ръка и напипа нещо меко. Взе го. Бяха риза и бричове от еленова кожа, ушити от майка му за него. Лъскави и меки, с цвета на млада сърна. Очите му пак се напълниха със сълзи. Сви дрехите под мишница и тръгна към вратата.

Поднесе клечка кибрит към насмолената факла и я задържа, докато тя се разгоря напълно. Задържайки я още миг за по-сигурно, той я захвърли в колибата и се дръпна от отворената врата.

Загледа се в небето изненадан. Слънцето току-що беше залязло и нощта се беше спуснала с ненадеен гняв. Звездите блестяха злорадо към него.

Кълба тежък дим заизлизаха от вратата. Внезапно се чу трясък и пламък изскочи от вратата, когато сухите като прахан дърва се подпалиха.

Той тръгна по пътя, качи се на фургона и подкара към града. След няколко километра, когато изкачи билото на едно възвишение, се обърна назад.

Ярък, портокалов пламък се издигаше към небето на мястото, където се беше намирал неговият дом.