Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

2.

Вдигах облачета пясък с моите хаурчос, докато вървях към фабриката. Едва доловимият мирис на сяра, която използуваха при направата на барута, достигна до ноздрите ми. Същият мирис като онзи в болницата през нощта, когато я заведох там. Далеч не напомняше аромата на нощта, когато бяхме направили бебето.

 

 

Беше свежа и прохладна нощ. Дъхът на океана и мирисът на крайбрежното вълнение нахлуваха през отворения прозорец на малката вила, която държах в Малибу. А в стаята нямаше нищо, освен възбуждащото ухание на момичето и нейната страст.

Бяхме влезли в спалнята и се разсъблякохме трескаво, изгаряни от копнежа, който ни беше обзел. Тя се оказа по-бърза от мен и вече беше в леглото, откъдето гледаше как издърпвах чекмеджето на шкафа и измъкнах пакет презервативи.

— Недей, Джони. Този път недей.

Погледнах я. Ярката лунна светлина нахлуваше през прозореца. Само лицето на момичето беше в сянка. Нейните думи засилиха възбудата ми.

Изглежда, че тази кучка усети. Протегна ръце към мене и ме целуна.

— Мразя тези проклети неща, Джони. Искам да те усетя в мен.

Поколебах се за миг. Тя ме притегли върху себе си. Гласът й зашепна в ухото ми:

— Нищо няма да се случи, Джони. Ще бъда внимателна.

После не можех повече да чакам, а шепотът й изведнъж премина в болезнен вик. Дъхът ми секна, а тя изплака в ухото ми:

— Джони! Обичам те, Джони, обичам те, Джони!

Хубаво ме обичаше. Тъй ме обичаше, че пет седмици по-късно ми каза, че трябвало да се оженим. Този път седяхме на предната седалка в колата, връщахме се от футболен мач. Погледнах я.

— Защо?

Тя вдигна очи към мен. Не, тогава не беше изплашена. Беше сигурна в себе си. Гласът й бе почти дързък:

— Обикновената причина. Какво кара един младеж и едно момиче да се оженят?

Заговорих с озлобен глас. Знаех кога ме е пипнала.

— Понякога те просто искат да се оженят.

— Да, ето, аз искам — тя се притисна към мен.

— Аз пък не искам — бутнах я назад към седалката.

Тогава тя се разплака.

— Но нали каза, че ме обичаш?

Не я погледнах.

— Какво ли не казва мъжът, когато чука.

Приближих колата до бордюра и спрях. Обърнах се към нея.

— Струва ми се, че каза, че ще бъдеш внимателна.

Тя изтри сълзите си с носната кърпичка.

— Обичам те, Джони. Исках да имам дете от тебе.

За пръв път откакто ми го каза се почувствувах по-добре. Това беше една от неприятностите да бъдеш Джонас Корд младши. Премного момичета, че и майките им, мислеха за тези проклети пари. Много пари. От времето на войната, когато баща ми създаде барутната си империя.

Погледнах я.

— Тогава е лесно. Имай си го.

Изразът й се промени. Тя се притисна към мен.

— Искаш… искаш да кажеш… че ще се оженим?

Едва уловимият триумф в погледа й се стопи, когато поклатих глава.

— Н-не. Исках да кажа, че щом толкова искаш да имаш бебе, раждай си го.

Тя пак се отдръпна. Изведнъж лицето й стана безизразно и студено. Гласът й беше спокоен и практичен:

— Не го искам чак толкова. Не без пръстен на ръката си. Ще трябва да го махна.

Ухилих се и й предложих цигара.

— Това вече е разговор.

Тя я взе, а аз й поднесох огънче.

— Но ще струва скъпо — каза тя.

— Колко? — попитах аз.

Тя дръпна дълбоко от цигарата.

— Има един лекар в Мексиканския квартал. Момичетата казват, че бил добър. — Погледна ме въпросително. — Двеста?

— Готово, имаш ги — съгласих се бързо аз. Това беше истинска сделка. Последната ми беше струвала триста и петдесет. Хвърлих цигарата през прозореца и включих двигателя. Влязох в движението и се насочих към Малибу.

— Хей, накъде тръгна? — запита тя. Погледнах я.

— Към вилата на плажа — отвърнах. — Трябва да се възползуваме от положението.

Тя се разсмя и се притисна към мен. Погледна ме в лицето.

— Чудя се какво ли би казала майка, ако знаеше докъде съм стигнала с теб. Учеше ме да не се спирам пред нищо, за да те пипна.

Засмях се и аз:

— Е, не се спря, наистина.

— Клетата майка — поклати глава тя. — Вече се стягаше за сватбата.

Клетата й майка! Може би ако старата кучка си беше държала устата затворена, дъщеря й щеше да бъде жива днес.

На следващата нощ, към единайсет и половина, телефонът иззвъня. Тъкмо се унасях, затова му теглих една и се присегнах към слушалката.

Чух изплашения й шепот:

— Джони, кървя.

Сънят изхвръкна от главата ми като куршум.

— Какво има?

— Днес следобед ходих в Мексиканския квартал и сега нещо не е наред. Непрекъснато тече кръв и съм много изплашена.

Седнах в леглото.

— Къде си?

— Следобед се настаних в хотел „Уестуд“. Стая 901.

— Бягай в леглото. Веднага пристигам.

— Моля те, побързай, Джони. Побързай.

„Уестуд“ е търговски хотел в административната част на Лос Анжелос. Никой не ме погледна, докато влизах в асансьора, без да се обаждам на рецепцията. Спрях пред стая 901 и сложих ръка на дръжката. Не беше заключено. Влязох.

През живота си не бях виждал толкова много кръв. Навсякъде — по евтиния килим на пода, по креслото, където беше седяла, за да ми телефонира, по белите чаршафи на кревата. Тя лежеше в леглото, а лицето й бе бяло като възглавницата под главата й. Щом влязох, тя отвори очи. Устните й помръднаха, но не успя да издаде звук.

Наведох се над нея.

— Не се опитвай да говориш, бебче. Ще повикам доктор. Всичко ще се оправи.

Тя затвори очи, а аз отидох до телефона. Нямаше смисъл да се вика лекар. Баща ми нямаше да остане очарован, ако името ми пак попаднеше във вестниците. Потърсих Макалистър, адвокатът, който ръководеше работите на фирмата в Калифорния.

Прислужникът го извика на телефона. Постарах се да запазя гласа си спокоен.

— Трябват ми веднага лекар и линейка.

За по-малко от минута разбрах защо баща ми използуваше Мак. Той не губи време с безсмислени въпроси. Само „къде“, „кога“ и „кой“. Без „защо“. Гласът му беше ясен:

— След десет минути пристигат лекар и линейка. Съветвам те веднага да напуснеш. Излишно е да се забъркваш повече.

Благодарих и оставих слушалката. Хвърлих поглед към леглото. Очите й бяха затворени и тя сякаш спеше. Бях тръгнал към вратата, когато отвори очи.

— Не си отивай, Джони. Страх ме е.

Върнах се до леглото и приседнах. Улових я за ръка и тя пак затвори очи. След десет минути линейката дойде. А тя не ми пусна ръката, докато не стигнахме в болницата.