Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

7.

Наблюдавах пастора, чиито устни се движеха, докато четеше от малката, подвързана в черно Библия, която държеше. Той погледна нагоре, после затвори Библията и бавно тръгна по пътеката. Миг след това другите го последваха и скоро Айлин и аз останахме единствените край гроба.

Тя стоеше срещу мен, съсухрена и смълчана, в черна рокля и шапка, а тънък воал закриваше очите й.

— Свърши се — каза уморено тя.

Кимнах и хвърлих поглед към надгробния камък. Рина Марлоу. Сега вече бе само едно име.

— Надявам се, че всичко стана според желанието й.

— Убедена съм.

Смълчахме се в неловкото положение на двама души, чиято единствена връзка почиваше в гроба между тях, поех дълбоко въздух. Беше време да тръгвам.

— Искате ли да ви закарам до хотела?

Тя поклати глава.

— Бих желала да остана още малко тук, мистър Корд.

— Добре ли ще ви бъде?

Видях как ме погледна през воала.

— Добре ще ми бъде, мистър Корд — отвърна тя. — Вече нищо не може да ми се случи.

— Ще наредя кола да ви изчака. Сбогом, мис Гейлърд.

— Сбогом, мистър Корд — отвърна официално тя. — И… благодаря.

Обърнах се и закрачих по алеята към гробищното шосе. Жадни за сензации и любопитни хора все още стояха зад полицейския кордон в далечния край на улицата. Бях сторил всичко възможно и все пак се беше събрала огромна тълпа.

Шофьорът отвори вратата на лимузината и аз влязох вътре. Затвори след мен и изтича към седалката зад волана. Колата потегли.

— Накъде, мистър Корд? — запита весело той. — Към хотела ли?

Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Бяхме на върха на малко възвишение и успях да видя Айлин на гробището. Бе коленичила до гроба, покрусена, свита фигура в черно, скрила лице в двете си ръце. Последва завой и я изгубих от поглед.

— Обратно в хотела ли, мистър Корд? — повтори шофьорът.

Поизправих се и присегнах за цигара.

— Не — казах и я запалих. — Към летището.

Дръпнах дълбоко дим в дробовете и го задържах там. Изведнъж ми се прииска да се махна. От Бостън и смъртта, от Рина и мечтите. И без това имах толкова много спомени.

 

 

Бучене изпълни ушите ми и аз се изкачвах по дългата черна стълба, за да изляза от мрака, обгърнал главата ми. Колкото повече се катерех, толкова по-силен ставаше шумът. Отворих очи.

От прозореца се носеше грохотът на надземната железница от Трето авеню. Виждах хората, натъпкани вътре и по тесните, открити платформи. После влакът отмина и странна тишина се възцари в стаята. Очите ми зашариха.

Беше малка, мрачна стая, с бели тапети, започнали да стават кафяви. До прозореца имаше масичка, на стената над нея — разпятие. Лежах в старомодно легло с месингови табли. Бавно свалих крака на пода и седнах. Главата ми щеше да се пръсне.

— А, вече си буден?

Започнах внимателно да извивам глава, но жената мина пред мен. Имаше нещо смътно познато в лицето й, но не можех да се сетя къде съм я виждал. Вдигнах ръка и си потърках бузата. Брадата ми бе станала като шкурка.

— Откога съм тук? — попитах аз. Тя се изсмя.

— Почти цяла седмица — отговори тя. — Почнах да си мисля, че жаждата ти е ненаситна.

— Пиех ли?

— И още как!

Проследих погледа й към пода. Имаше три кашона с празни бутилки от уиски. Разтърках си тила. Нищо чудно, че се чувствах така.

— Не помниш ли?

Поклатих глава.

— Застана пред мен до магазина на Шесто авеню и ме улови за ръката, като ми каза, че си готов за урока. Вече беше подквасен. После влязохме в бара „Бялата роза“ да пийнем по нещо и там се сби с бармана. За по-сигурно те доведох у дома.

Разтърках очи. Започнах да си припомням. Бях дошъл от летището и вървях по Шесто авеню към кантората на Норман, когато почувствах, че трябва да пийна нещо. След това всичко се замъгли. Смътно си спомних, че пред един магазин за радиоапарати се оглеждах за уличницата, която ми предлагаше да ме научи на нещо ново, което не са ми преподавали в училище.

— Ти ли беше тази?

— Не, не бях. Но в състоянието, в което се намираше, едва ли щеше да забележиш разликата. Ти не търсеше жена, искаше да удавиш скръбта.

Станах. Бях по гащета. Погледнах я въпросително.

— Занесох ти дрехите на химическо чистене, след като вчера престана да пиеш. Ще сляза да ги взема, докато се измиеш.

— Банята?

Тя ми посочи една врата.

— Душ няма, но има достатъчно топла вода за вана. А на поничката над мивката има бръснач.

Когато излязох от банята, дрехите ме чакаха.

— Парите ти са на тоалетката — каза тя, когато приключих със закопчаването на ризата и си облякох сакото. Отидох до тоалетката и ги взех.

— Всичките са, с изключение на тези, които взех за уискито.

Погледнах я, държейки банкнотите в ръка.

— Защо ме доведе тук?

Тя сви рамене.

— Нас, ирландките, не ни бива за курви — заяви тя. — Ставаме сантиментални, когато видим пияница.

Погледнах банкнотите в ръката си. Имаше към двеста долара. Взех една от пет долара и я мушнах в джоба, останалите върнах на масичката.

Тя мълчаливо ги взе и ме последва до вратата.

— Слушай, тя е вече мъртва — каза жената. — И всичкото уиски на света не може да я върне при живите.

Изгледахме се продължително, после тя затвори вратата, а аз се спуснах по тъмното стълбище и излязох на улицата. Влязох в дрогерията на ъгъла на Трето авеню и Осемдесет и втора улица и телефонирах на Макалистър.

— Къде, по дяволите, се губиш? — запита той.

— Пиех — отговорих аз. — Взе ли копие от завещанието на Рина?

— Да, взех. Обърнахме целия град да те търсим. Съзнаваш ли какво става във филмовата компания? Всички сноват като кокошки без глави.

— Къде е завещанието?

— На масичката в хола на апартамента ти, където ми каза да го оставя. Ако не се съберем съвсем скоро на заседание на филмовата компания, може да не се тревожиш за капиталовложенията си в нея. Такива няма да имаш.

— Добре, насрочи такова — прекъснах го аз и окачих слушалката, преди да може да отговори.

 

 

Слязох, платих на шофьора и закрачих по тротоара пред къщите. Деца играеха на тревата и любопитни погледи ме проследяваха. Повечето от вратите бяха отворени, така че невинаги виждах номерата на къщите.

— Кого търсите, господине? — попита едно от децата.

— Уинтроп — казах аз. — Моника Уинтроп.

— Дето има едно момиченце? — попита хлапето. — Към пет години?

— Така предполагам — отвърнах аз.

— Четири къщи по-надолу.

Благодарих на хлапето и тръгнах по улицата. При входа на четвъртата къща погледнах табелката с името на звънеца. Уинтроп. Натиснах бутона. Никой не отвори. Пак го натиснах.

— Още не се е прибрала — обади се мъж от съседната къща. — Отбива се в детската градина да прибере детето.

— По кое време се прибира?

— По това време — каза той.

Погледнах часовника. Седем без четвърт. Слънцето започваше да преваля, а с него частично отминаваше и горещината на деня. Седнах на стъпалата и запалих цигара. Имах ужасен вкус в устата и долавях първите признаци на започващо главоболие.

Цигарата беше към края, когато Моника сви зад ъгъла и тръгна по алеята към къщата, а едно малко момиченце подскачаше пред нея.

Станах, когато детето се спря и се загледа в мен. Сбръчка носле и черните очички ме изгледаха косо.

— Мами — изписка то, — на стълбата стои един мъж.

Погледнах Моника. Останахме така за миг, впили очи един в друг. Тя изглеждаше същата и все пак беше променена. Може би поради прическата. Или от семплия всекидневен костюм. Но най-вече очите. Имаше някаква спокойна самоувереност в тях, която преди не бе съществувала. Протегна ръка и дръпна детето към себе си.

— Всичко е наред, Джо-Ан — каза тя и я взе на ръце. — Той е приятел на мами.

Детето ми се усмихна.

— Здравей, чичко.

— Здравей — отвърнах аз и погледнах Моника. — Здравей, Моника.

— Здравей, Джонас — каза сухо тя. — Как си?

— Добре. Искам да поговорим.

— За какво? — запита тя. — Мислех, че всичко сме уредили.

— Не се касае за нас — казах бързо аз. — За детето.

Тя внезапно го притисна към себе си. Нещо като уплаха се появи в очите й.

— Какво за Джо-Ан?

— Няма за какво да се безпокоиш.

— Може би ще бъде по-добре да влезем вътре.

Пристъпих встрани, докато тя отваряше вратата, и я последвах в малката всекидневна. Тя пусна детето.

— Иди в стаята да си поиграеш с куклите, Джо-Ан!

Детето се засмя щастливо и побягна. Моника се обърна към мен.

— Изглеждаш уморен — отбеляза тя. — Отдавна ли чакаш?

— Не много — поклатих глава аз.

— Седни — каза тихо тя. — Ще направя кафе.

— Недей. Няма да се бавя много.

— Нищо — настоя тя. — Не ни идват често гости.

Влезе в кухнята, а аз се отпуснах в едно кресло. Огледах стаята. Не можех някак да приема, че тъкмо тук живее. Обзаведено бе със стандартни мебели от магазините Джимбълс. Не че не беше хубаво. Всичко бе чисто, практично и евтино. Моника бе свикнала да живее по друг начин, обградена с повече лукс.

Върна се в стаята, носейки димяща каничка кафе и сложи подноса пред мен.

— Две бучки захар, така ли беше?

— Правилно.

Сложи две бучки в кафето и го разбърка. Отпих и се почувствах по-добре.

— Хубаво кафе — отбелязах аз.

— „Джордж Уошингтън“.

— Какво е това?

— „Приятел на работещата жена“, както казват в рекламата — обясни тя. — Нескафе. Всъщност, не е лошо като свикнеш.

— Какво ли още няма да измислят.

— Искаш ли аспирин? — запита тя. — Струва ми се, че те боли главата.

— Откъде знаеш?

Тя се усмихна.

— Някога бяхме женени за кратко време, не помниш ли? Бръчкаш си челото по особен начин, когато имаш главоболие.

— Дай ми тогава два, моля те — казах аз. — Благодаря.

Седна насреща ми, след като глътнах таблетките. Очите й зорко ме наблюдаваха.

— Изненадваш се, че ме виждаш в такова скромно жилище.

— Малко — признах аз. — Съвсем наскоро узнах, че не си взела нищо от парите, които ти дадох. Защо?

— Не ги исках — простичко обясни тя. — Баща ми ги искаше. Затова му ги дадох. Трябвали му за неговите работи.

— Ти какво искаше?

Поколеба се за миг, преди да отговори.

— Това, което имам сега. Джо-Ан. И да ме оставят на мира. Заделих достатъчно пари, за да дойда на Изток и да родя бебето. После, след като тя поизрасна, се хванах на работа. — Тя се усмихна. — Зная, че теб няма да те впечатли, но съм административна секретарка и печеля по седемдесет долара седмично.

Умълчах се, докато си изпих остатъка от кафето.

— Как е Еймос? — попитах.

Тя сви рамене.

— Не зная. Не съм се чувала с него от четири години. Ти как ме намери?

— От Рина.

Тя не каза нищо. После си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, Джонас. — Видях съчувствието дълбоко в очите й. — Може да не ми вярваш, но наистина съжалявам. Четох във вестниците. Ужасно нещо. Да имаш толкова много и да си отидеш така.

— Рина нямаше живи роднини — казах аз. — Затова съм тук.

На лицето й се появи недоумяващ израз.

— Не разбирам.

— Остави цялото си имущество под попечителството на дъщеря ти — казах бързо аз. — Не зная точно колко е, може би трийсет, четиридесет хиляди, след като се приспаднат данъците и дълговете. Посочи мен за изпълнител и ме накара да обещая, че ще се погрижа да стигнат до детето.

Тя изведнъж пребледня и сълзи бликнаха в очите й.

— Защо го е направила? Ни ми дължеше нищо.

— Каза, че тя била виновна за случилото се между нас.

— За случилото се между нас сме си виновни ти и аз — заяви разпалено тя. Внезапно спря и ме погледна. — Глупаво е да се вълнувам така за минали работи. Всичко е приключено.

Погледнах я за миг и се изправих на крака.

— Права си, Моника — казах аз. — Всичко е минало и приключено. — Запътих се към вратата. — Свържи се с Макалистър и той ще изготви всички необходими документи.

Тя ме погледна в лицето.

— Защо не останеш на вечеря — покани ме любезно тя. — Изглеждаш уморен.

Нямаше смисъл да й казвам, че това, което виждаше, бе началото на махмурлук.

— Не, благодаря — отклоних също така любезно поканата. — Трябва да вървя. Имам няколко делови срещи.

Недоволен, едва ли не горчив, израз се появи на лицето й.

— О, почти бях забравила — каза тя. — Вечната ти заетост.

— Правилно — казах аз.

— Мисля, че трябва да ти благодаря за това, че все пак отдели от времето си, за да дойдеш. — Преди да отговоря, тя се обърна и повика детето. — Джо-Ан, ела да се сбогуваш с любезния чичко.

Момиченцето влезе в стаята, прегърнало малка кукла. Усмихна ми се.

— Това е моята кукла.

— Много симпатична кукла — усмихнах й се аз.

— Кажи довиждане, Джо-Ан.

Джо-Ан ми протегна ръка.

— Довиждане, чичко — изрече сериозно тя. — Пак ела. Някой ден. Скоро.

— Ще дойда, Джо-Ан — обещах аз и се ръкувах с нея. — Довиждане. — Джо-Ан ми се усмихна отново, бързо си дръпна ръката и се прибра тичешком в стаята си. Изправих се.

— Довиждане, Моника — казах аз. — Ако се нуждаеш от нещо, обади се.

— Ще се оправя, Джонас — изрече тя и си протегна ръката. Взех я. Усмихна се. — Благодаря ти, Джонас — продължи тя. — Сигурна съм, че ако Джо-Ан разбираше, също би ти благодарила.

Отвърнах на усмивката й.

— Тя е едно мило момиченце.

— Довиждане, Джонас. — Измъкна си ръката от моята и остана на прага, докато вървях по алеята.

— Джонас — извика тя след мен. Обърнах се.

— Да, Моника?

Тя се поколеба за миг, после се засмя.

— Нищо, Джонас — отказа се тя, след това добави, — не работи толкова много.

— Няма — засмях се на свой ред аз.

Бързо затвори вратата, а аз продължих по тротоара. Форест Хилс, Куийнс, адско място за живеене. Трябваше да измина шест квартала, преди да успея да хвана такси.

 

 

— Какво ще правим с компанията? — запита Улф.

Погледнах към него през масата, после вдигнах бутилката бърбън и пак си напълних чашата. Отидох до прозореца и загледах Ню Йорк.

— Какво ще правим с „Грешницата“? — запита Дан. — Ще трябва да решим нещо. Вече уговарям с „Метро“ да вземем Джийн Харлоу.

Яростно се обърнах към него.

— Не искам Харлоу — отсякох аз. — Това е филм на Рина.

— За бога, Джонас — възкликна Дан. — Не можеш да зарежеш този сценарий. Ще ти струва половин милион да се разплатиш с Де Мил.

— Пет пари не давам какво ще ми струва! — изръмжах аз. — Зарязвам го!

В залата се възцари тишина и аз се обърнах към прозореца. Далеч вляво светлините на Бродуей осветяваха небето; вдясно виждах Ийст Ривър. От другата страна на реката беше Форест Хилс. Направих гримаса и бързо глътнах питието. Моника беше права в едно. Наистина работех прекалено много.

Влачех на гърба прекалено много хора, притежавах премного предприятия: „Корд Експлозивс“, „Корд Пластикс“, „Корд Еъркрафт“, авиолиния „Интерконтинентал“. А сега притежавах и филмова компания, която въобще не желаех.

— Добре, Джонас — чух Макалистър да казва тихо. — Какво възнамеряваш да правиш?

Върнах се при масата и пак си напълних чашата. Бях вече решил. Знаех какво ще правя отсега нататък. Само това, което желаех. Нека се погрижат за хляба си и нека ми покажат колко са кадърни в действителност.

Погледнах Дан Пиърс.

— Винаги разправяш, че можеш да правиш по-добри филми от всеки друг в бранша — казах. — Добре, отговаряш за производството.

Преди да успее да ми отговори, аз се обърнах към Улф:

— Ти се тревожиш какво щяло да стане с компанията. Сега наистина ще се потревожиш. Ти отговаряш за всичко — продажби, кина, администриране.

Върнах се при прозореца.

— Това е чудесно, Джонас — посочи Макалистър. — Но не си ни казал кои ще бъдат ръководителите.

— Ти си председател на дирекционния съвет, Мак — занареждах аз. — Дан е президент на компанията, Дейвид — заместник-президент. — Отпих от чашата. — Други въпроси?

Те се спогледаха, после Мак се обърна към мен.

— Докато те нямаше, Дейвид направи едно проучване. Компанията се нуждае от около три милиона оборотен кредит за тази година, за да поддържаме текущото ниво на производството.

— Ще получите един милион — отсякох аз. — Ще трябва да се справите с толкова.

— Но, Джонас — възрази Дан. — Как очакваш да правя филми, щом не ми даваш пари?

— Ако не можеш — срязах го аз, — се измитай и ще намеря някой, който ще може.

Видях как лицето на Дан пребледня. Сви устни, но нищо не каза. Погледнах към другите.

— Същото важи и за вас. Отсега нататък преставам да бъда бавачка на хората. Всеки, който не допринася нещо, може да се измита. Отсега нататък никой да не ме безпокои за нищо. Ако ми трябвате, аз ще ви потърся. Ако имате да докладвате нещо, напишете го и го изпратете в кабинета ми. Това е, господа. Лека нощ.

Когато вратата се затвори след тях, почувствах тежкия, гнетящ възел да стяга гърлото ми. Погледнах през прозореца. Форест Хилс. Замислих се какви ли училища имаха там за деца като Джо-Ан.

Изгълтах остатъка в чашата. Възелът не се развърза — напротив, сякаш се затегна повече. Изведнъж почувствах нужда от жена. Вдигнах телефонната слушалка и потърсих Хосе, оберкелнера от Рио Клуб.

— Да, мистър Корд?

— Хосе — казах. — Онази певица от оркестъра, който свири румба. С големите…

— Очи — прекъсна ме той със смях. — Да, мистър Корд. Зная. Ще бъде при вас след половин час.

Оставих слушалката и се върнах до масата. Взех бутилката със себе си до прозореца и си напълних чашата. Бях научил нещо тази нощ.

Хората са готови да заплатят всякаква цена за това, което наистина желаят. Моника живееше в Куийнс, за да може да запази дъщеря си. Дан преглътна обидата, за да може да прави филми. Улф бе готов да стори всичко, за да докаже, че може да ръководи компанията по-добре от вуйчо си Бърни. А Мак продължаваше да плаща цената за сигурността, която му бях осигурил.

Така погледнато, всеки човек си имаше цената. Тя можеше да бъде различна. Можеше да се измерва в пари, власт, слава, секс. Всичко. Човек трябваше само да знае какво искат.

На вратата се почука.

— Влез! — извиках аз.

Тя влезе в стаята; черните й очи блестяха, дългата й черна коса се спускаше по гърба почти до бедрата, а черната рокля бе цепната отпред и разкриваше белотата почти до пъпа. Усмихна ми се.

— Здравейте, мистър Корд — поздрави тя, без следа от акцента, който използваше в ресторанта. — Колко мило от ваша страна да ме поканите.

— Съблечете си роклята и си налейте нещо — казах аз.

— Не съм от този род жени! — отсече тя, обърна се и се запъти към вратата.

— Имам петстотин долара, които казват, че сте.

Тя се извърна към мен, на устните й се появи усмивка, а пръстите бяха вече заети с ципа на гърба на роклята. Загледах се през прозореца, докато тя се събличаше.

В Куийнс имаше по-малко светлини, отколкото в Манхатън. И малкото, които ги имаше, не бяха така ярки. Изведнъж изпитах гняв, дръпнах шнура и спуснах транспаранта. Той падна на перваза с трясък и скри града. Обърнах се към момичето.

Гледаше ме напрегнато, с разширени очи. Беше само по чифт плътно прилепнали, черни прозрачни гащички, а ръцете й бяха кръстосани над гърдите, но едва успяваха да покрият зърната на огромните й гърди.

— Защо го направихте? — попита тя. — Отвън не може да се види какво става тук.

— Уморих се да гледам Куийнс — обясних аз и пристъпих към нея.