Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

6.

През цялата прожекция Лади ги чуваше как се кикотят и шепнат. Можеше да си представи какво правят в затъмнения салон, въпреки че не виждаше. Въображението му пламтеше от образи.

Сега Томи предлагаше на Рина бонбон. Можеше да го види как небрежно й поднася кесийката, опрял уж случайно гърба на ръката си на гърдите й. Лади се размърда неспокойно на стола, опитвайки се да види в мрака с крайчето на окото, но това беше само пилеене на време. Нищо не се виждаше.

— Може ли да си взема един бонбон? — долетя гласът на Джоан от мрака.

— Какво? — запита той сепнат. — Да, разбира се. — Поднесе й кесийката.

Тя се обърна да си вземе и той усети мекото притискане на гръдта й. Но това само го подсети за Рина. Отпусна се мрачно на стола.

По пътя за дома спряха пред вилата на Томи.

— Какво ще кажете да пийнем по нещо газирано? — запита Джоан. — Имаме една голяма бутилка в хладилника.

Лади поклати глава.

— Не, благодаря — бързо каза той. — Вече е почти осем, а аз обещах на мама да се приберем, преди да се е стъмнило.

Рина нищо не каза.

— Може би ще дойдеш по-късно? — запита Джоан. — След като заведеш Рина?

Рина го погледна. Той се изчерви.

— Не вярвам, — отклони поканата той. — Много съм уморен. Иска ми се да си легна рано.

Джоан го изгледа странно, после мълчаливо се обърна и закрачи към вилата. Томи наруши напрегнатостта.

— Е, добре тогава — каза той. — Ще се видим утре на плажа.

Изминаха в мълчание останалата част от пътя. Беше почти тъмно, когато изкачиха стъпалата на верандата. Той отвори вратата на хола и я остави да мине.

Тя се накани да влезе вкъщи, но спря, когато забеляза, че той не я следва.

— Няма ли да влизаш?

Той поклати глава.

— Не веднага. Мисля да остана малко навън.

— И аз ще остана — каза бързо тя и се върна на верандата. Той остави вратата да се затвори. Трясването прокънтя из къщата.

— Вие ли сте, деца? — обади се Джералдин Марлоу.

— Да, мамо — отговори Рина и погледна бързо Лади. — Може ли да останем малко навън, мамо? Толкова е горещо тази вечер.

— Добре. Но само половин час, Рина. Искам те в леглото в осем и половина.

— Добре, мамо.

Лади прекоси верандата и седна на голямата плетена пейка. Рина го последва и седна до него.

— Защо Джоан поиска да се върнеш? — внезапно запита тя. Той не я погледна.

— Не зная.

— Искаше да й направиш онова ли?

— Не, разбира се! — заяви с негодувание той.

— Не ми харесва Джоан — каза тя внезапно. — Тя е лиц… лице…

— Лицемерка. — Той й подсказа думата, изненадан от неочакваната дълбочина на нейното прозрение. — Защо мислиш така?

— Томи искаше да го хвана за оная работа по време на филма, но когато аз не пожелах, той взе ръката на Джоан и тя го направи.

— Не! — Думата се изтръгна неволно от него. Рина беше права. Малката кучка беше лицемерка.

— И тя дори не го погледна поне веднъж — продължи Рина. — Все гледаше екрана и дори ти поиска бонбон.

Той я изгледа озадачен.

— Чудя се дали сега не го правят — продължи замислено тя. Образите на Джоан и Томи заедно пробягнаха през ума му. Той се почувствува възбуден.

— Аз не съм лицемерка, нали? — запита тя. По устните й бавно се разля усмивка. Тя се раздвижи и той усети пръстите й да се плъзгат по бедрото му. Тя го погледна в очите.

— Искаш ли да го направя сега? — прошепна тя.

— Сега? — отвърна той замаяно. Погледна през рамо към къщата.

— Няма да излязат — тихо го увери тя. — Татко си чете вестника, а мама плете. Видях ги през вратата.

— Но… — заекна той. — Но… как?

Тя пак се усмихна и пръстите й издърпаха кърпичката му от малкото джобче.

 

 

Джералдин вдигна поглед към часовника на камината. Беше точно осем и половина. Тя чу притварянето на вратата към верандата и Рина влезе в стаята. Очите на дъщеря й бяха сияйни и бистри, а лицето грееше в щастлива усмивка. Тази усмивка беше заразителна и Джералдин й отвърна.

— Приятно ли прекарахте на киното, скъпа?

Рина кимна.

— Чудесно, мамо — каза възбудено тя. — Беше толкова весело. Не знаеш колко е хубаво да идеш на кино без всичките хлапаци, които сноват наоколо ти по време на следобедните прожекции.

Джералдин се засмя.

— До вчера и ти беше една от тези хлапачки.

Изведнъж лицето на Рина стана сериозно.

— Но вече не съм, нали, мамо?

Джералдин кимна леко с глава.

— Не, мила. Вече си пораснала.

Рина радостно се завъртя около себе си.

— Вярно, мамо — каза весело тя. — Вече съм пораснала.

Джералдин се засмя.

— Сега бегом в леглото, малка дамичке. Нужна ти е почивка.

— Добре, мамо. — Рина се наведе над нея и я целуна по бузата. — Лека нощ. — Прекоси стаята и целуна баща си по бузата. — Лека нощ, татко.

Затича към стаята и те дочуха забързаните стъпки по стълбището. Харисън Марлоу отпусна вестника.

— Изглежда много щастлива.

— Защо да не е? — каза Джералдин. — Първата й среща. Всяко момиче е възбудено след първата си среща.

Той остави вестника.

— Какво ще кажеш да излезем на верандата за малко въздух?

Излязоха навън в нощта.

— Лади? — извика тя.

— Тук съм, мамо.

Тя се обърна и го видя да се надига от плетената пейка.

— Добре ли прекарахте?

— Чудесно — отсече той.

— Рина не ти ли беше бреме?

— Не.

— Не изглеждаш доволен, че си я взел със себе си.

— Всичко беше наред, мамо — каза напрегнато той.

— Понякога, синко — каза баща му, — трябва да правим неща, които не ни се нравят. Едно от тях е да се грижиш за сестричката си. Това е задължение на брата.

— Казах, че всичко е наред, татко — отсече той.

— Лади! — възкликна майка му изненадана.

Лади се загледа надолу.

— Прощавай, татко! — каза той с приглушен глас.

Тя пристъпи и го погледна в лицето.

— Добре ли се чувствуваш, Лади? — запита тя загрижена. — Имаш възбуден и зареян вид и лицето ти е цялото потно. Чакай да го избърша. — Ръката й присегна за носната му кърпичка. — О, Лади, къде ти е кърпичката? Видях я в джоба ти, когато излизаше.

За миг нещо се появи в очите му, нещо, което й напомни за изплашено животно, но то отмина.

— Пред… предполагам, че съм я изгубил — заекна той.

Тя сложи ръка на челото му.

— Сигурен ли си, че не те тресе?

— Мисля, че ще бъде най-добре да си легнеш, синко — каза баща му.

— Да, татко. — Обърна се към майка си и я целуна. — Лека нощ — каза той и бързо влезе в къщата.

— Чудя се какво ли става с него?

Харисън Марлоу изръмжа:

— Зная какво става с него.

— Знаеш ли?

Той кимна.

— Много е разглезен, това е то. Свикнал е всичко да получава и се цупи, като го помолиш за нещо дребно, като това да придружи сестра си. Ядосан е, че не е могъл да седи в двора на Рандъл и да се занася с братовчедката на Томи, Джоан.

— Хари, ставаш ужасен.

— Не, не съм — настоя той. — Слушай какво ти говоря. Познавам момчетата. Нужна му е само малко дисциплина. — Започна да натъпква лулата. — И ти правиш същото с Рина. Угаждаш й за всичко. Скоро и тя ще се разглези.

— Зная какво те безпокои — каза тя. — Просто не можеш да свикнеш с мисълта, че израстват. Искаш да ги запазиш завинаги деца.

— Не. Но трябва да признаеш, че са разглезени.

— Може би, малко — съгласи се тя. Той се усмихна.

— Е, както и да е. Добре, че следващия месец се връщат на училище. „Берингтън“ е добро училище за Лади.

— Да — съгласи се тя. — Радвам се, че и Рина приеха в пансиона на Джейн Винсент. Ще направят от нея една малка дама.

 

 

За Лади това бе лято на болки и страдания, на дива, физическа наслада и мъчителни, вцепеняващи съвестта агонии. Не можеше да спи, не можеше да се храни, боеше се да я погледне сутрин, а после, когато я видеше, му бе непоносимо да я загуби от поглед. Мъчителна ревност го обхващаше, щом я видеше да говори или да се усмихва на други момчета. Картини, породени от познанието, изпълваха съзнанието му, той виждаше тези момчета да правят с нея това, което той правеше. Неспокойно, изплашено удовлетворение се прокрадваше в него, когато двамата бяха заедно.

И през цялото време дълбоко в душата се таеше страхът — страхът, че ще бъдат разкрити, страхът, че ще види болката, ужаса и отвращението по лицата на родителите си, когато узнаеха.

Обаче щом тя го погледнеше, усмихнеше ли му се, докоснеше ли го, всичко изведнъж изчезваше и той бе готов да направи всичко на света, за да я зарадва. Унижаваше се, пълзеше пред нея, плачеше с болката на самобичуването. После страхът пак се връщаше. Защото не можеше да се избяга от факта. Тя му беше сестра. Никак не бе редно.

С чувство на облекчение посрещна края на това безумно лято. Свършено беше, мислеше си той. Далеч от нея той ще успее да намери пак себе си, да контролира страстите, които бушуваха в кръвта му. И когато се върнеха на плажа следващото лято, щеше да бъде вече друго. Той ще бъде различен, тя ще бъде различна.

„Вече не, ще й каже той. Вече не. Не може така“.

Вярваше в това, когато се завърна в училище в края на лятото.