Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

3.

Когато Дейвид свърна с коня по тясната алея, водеща към гърба на гаража на Шоки, Топлийката изтича към него.

— Ти ли си, Дейвид?

— Кой мислиш, че ще е? — копита раздразнено Дейвид.

— Уф, не знаехме дали ще успееш да се чупиш. Вече е почти десет.

— Не можах да се измъкна, докато старецът не заспи — обясни Дейвид, спирайки каруцата отстрани на гаража.

След минутка Шоки изскочи и голата му глава блесна на бледата светлина. Беше среден на ръст, с огромен гръден кош и дълги кокалести ръце, стигащи почти до коленете му.

— Много се забави — изръмжа той.

— Нали пристигнах?

Шоки не отговори. Обърна се към Топлийката.

— Започвайте товаренето на кутиите — нареди той. — Дейвид може да ти помага.

Дейвид слезе от каруцата и последва Шоки в гаража. Дългата редица метални кутии блестеше под светлината на единствената електрическа крушка, провиснала от високия таван. Дейвид спря и подсвирна.

— Това са поне четиридесет кутии.

— Значи можеш да броиш — каза Шоки.

— Това са сто и осемдесет килограма. Не мисля, че старата Беси може да ги закара.

Шоки го изгледа.

— Последния път откара точно толкова.

— Не, съвсем не — възрази Дейвид. — Бяха само трийсет кутии. А и тогава на няколко пъти ми се стори, че старата Беси едвам се справя. Ами ако сдаде? Ще увисна с мъртъв кон и деветстотин литра спирт в каруцата. Достатъчно зле ще бъде, ако ме спипа тате.

— Само този път — заувещава Шоки. — Обещах на Дженуарио.

— Защо не използваш един от камионите си?

— Не мога — отговори Шоки. — Тъкмо това чака полицията. А никога няма да вземат да тършуват в една вехтошарска каруца.

— Мога да взема най-много двайсет и пет кутии.

Шоки го изгледа втренчено.

— Този път ще ти дам двайсетачка — каза той. — В лапите ти съм.

Дейвид замълча. Двадесет долара бяха повече, отколкото баща му понякога изкарваше за цяла седмица. И то като излиза с коня шест дни през седмицата. В дъжд и пек, летни горещини или смразяващия зимен студ, всеки ден, с изключение на събота, която баща му прекарваше в shul.

— Двайсет и пет долара — увеличи Шоки.

— Добре. Ще рискувам.

— Започвайте товаренето тогава. — Шоки грабна по една кутия във всяка от дългите си ръце.

Дейвид седеше сам на седалката, докато старата Беси крачеше едва-едва към града. Спря на един ъгъл да даде път на някакъв камион. Един полицай се приближи.

— Какво правиш навън посред нощ, Дейвид?

Дейвид хвърли поглед назад. Кутиите със спирт лежаха скрити под брезента, затрупани с парцали.

— Чух, че давали добри пари за парцали на даракчийницата — отговори той. — Реших да очистя талигата.

— Къде е баща ти?

— Петък вечер е.

— О, вярно — сети се полицаят. Погледна изпитателно Дейвид. — Знае ли, че си се измъкнал?

Дейвид поклати мълчаливо глава. Полицаят се засмя.

— Такива сте вие, хлапетата.

— По-добре да вървя, преди старецът да е открил, че ме няма — каза Дейвид. Опъна юздата и старата Беси потегли. Полицаят подвикна след него. Дейвид спря и погледна назад.

— Кажи на баща си да си отваря очите за дрешки за деветгодишно момче — извика той. — Моят Майкъл се поизточи напоследък.

— Ще му кажа, мистър Дойл — отвърна Дейвид и леко подръпна юздите. Шоки и Топлийката вече го чакаха, когато Дейвид спря край платформата за разтоварване. Дженуарио стоеше горе и наблюдаваше разтоварването.

Детективите се появиха ненадейно от мрака, с насочени пистолети.

— Стой на място!

Дейвид замръзна с кутията спирт в ръцете. За миг помисли да пусне кутията и да побегне, но старата Беси и каруцата оставаха тук. Как ли ще обясни на баща си?

— Остави кутията долу, момче — заповяда един от детективите.

Дейвид бавно я постави на земята и се обърна с лице към тях.

— Така. Застанете до стената.

— Не биваше да се опитваш, Джо — каза единият от детективите, когато Дженуарио се показа.

Дженуарио се усмихна. Дейвид го наблюдаваше. Въобще не изглеждаше разтревожен от случилото се.

— Заповядайте вътре, лейтенант — покани го спокойно той. — Вярвам, че лесно ще се разберем.

Лейтенантът последва Дженуарио в сградата, на Дейвид му се стори, че ги е нямало цяла вечност. Десет минути по-късно двамата излязоха усмихнати.

— Хайде, момчета — разпореди се лейтенантът. — Изглежда сме направили голяма грешка. Мистър Дженуарио ми обясни всичко. Да вървим.

Тъй бързо, както се бяха появили, детективите се изгубиха. Дейвид остана да зяпа с отворена уста подир тях.

 

 

Топлийката седеше мълчаливо на седалката до Дейвид, докато извиха към обора.

— Нали ти казах, че всичко е уредено — заяви той, като излязоха на улицата.

Дейвид го погледна. Уредено или не, бяха се измъкнали на косъм. Дори и двайсет и петте долара в джоба не го радваха.

— Край — заяви той на Топлийката. — Вече без мен.

— Уплаши ли се? — засмя се Топлийката.

— Дяволски се изплаших. Трябва да има и по-леки начини да си изкара човек прехраната.

— Ако намериш такъв — каза Топлийката, — обади ми се. Той се разсмя. — Шоки е закарал две китайки в апартамента си. Каза, че можем да ги чукаме тази нощ, ако искаш.

Дейвид не отговори.

— Синг Лу ще бъде там — продължи Топлийката. — Знаеш я, онази дребната сладурана, танцьорката, дето се бръсне отдолу.

Дейвид се поколеба, усещайки възбудата да пламва в него.

 

 

Големият часовник на витрината на „Голдфарб деликатеси“ показваше един, когато зави зад ъгъла и пое по улицата към тяхната къща. Пред вратата бе спряла полицейска кола. Група хора се тълпяха край нея и се взираха любопитно навътре.

Внезапен страх обзе Дейвид. Нещо лошо се беше случило. Полицията бе дошла да го арестува. За миг реши да побегне в обратна посока, обаче нещо го потегли към къщи.

— Какво се е случило? — запита той един мъж, застанал в края на тълпата.

— Не зная — отговори мъжът. Изгледа го любопитно. — Чух едното ченге да казва, че някой вътре умирал.

Изведнъж Дейвид си запробива бясно път напред. Докато тичаше по стълбището към апартамента на третия етаж, чу писъка.

Майка му стоеше на прага и се опитваше да се отскубне от двама полицаи.

— Чайм, Чайм!

Дейвид усети сърцето му да се свива.

— Мамо! — извика той. — Какво се е случило?

Майка му го погледна с невиждащи очи.

— Телефонирам за доктор, те ми пращат полиция — завайка се тя, после изви лице към клозетите. — Чайм, Чайм! — отново извика тя.

Дейвид се обърна и проследи погледа й. Вратата на един от клозетите бе отворена. Баща му седеше върху чинията, облегнат неестествено на стената, с отворени очи и уста, а пот се стичаше към сивата му брада.

— Чайм! — изпищя обвинително майка му. — Ти ми каза, че си имал газове. Не ми каза, че си отишъл да умреш там.