Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

2.

Слязох от влака в Рено, а Мориси продължи за Лос Анжелос. Нямаше време да телефонирам на Робер в ранчото, затова наех такси до фабриката. Пресякохме портала от стоманена тел под огромната табела „ЕКСПЛОЗИВИ КОРД“, сега на повече от два километра от главния заводски корпус.

Заводът се беше разширил страхотно през войната. А също така и всички останали компании. Каквото и да правехме, мястото все не достигаше.

Слязох, платих на шофьора и когато той замина, вдигнах поглед към познатата стара сграда. Беше овехтяла, изглеждаше опушена и остаряла в сравнение с новите пристройки, но белият й покрив блестеше на слънцето. Някак не можах да се навия да се махна от нея, когато другите административни директори се бяха преместили в кабинетите си в новата административна сграда. Хвърлих цигарата в прахта и я смачках с пета, после влязох вътре.

Мирисът беше същият както винаги и шепотът, който се понесе сред мъжете и жените, бе същият, който винаги бях чувал при минаването си: El hiso. Синът. Бяха изминали двайсет години и повечето от тях дори не бяха тук, когато баща ми умря, но въпреки това ме наричаха така. Даже и младите, някои от които нямаха и половината от моите години.

И кабинетът си беше същият. Тежкото, огромно бюро и кожените мебели сега бяха понапукани и износени от времето. Нямаше секретарка в преддверието, но това не ме изненада. Нямаше нужда да има. Не ме очакваха.

Минах зад бюрото и натиснах бутона на вътрешния телефон, който ме свързваше направо с кабинета на Макалистър в новата сграда, на половин километър оттук. Изненада прокънтя в гласа му, когато се обади:

— Джонас! Откъде довтаса?

— От Въздушните сили — отвърнах аз. — Току-що им доставихме CA-JET Х.Р.

— Чудесно. Хареса ли им?

— Предполагам — отговорих аз. — Но не ми се довериха аз да го издигна. — Облегнах се и отворих вратата на шкафчето под телефона, откъдето измъкнах намиращата се там бутилка бърбън. Сложих я на бюрото пред себе си.

— Какви са условията за анулиране на военновременните договори в случай че войната свърши утре?

— За барутната компания ли? — запита Мак.

— За всички — отвърнах аз. Знаех, че пази копия от всички сключени договори тук, защото считаше този си кабинет за основен.

— Ще ми трябва малко време. Ще възложа на някого веднага да провери.

— Да речем след един час?

Той се поколеба. Когато отговори, долових нотка на любопитство в гласа му:

— Дадено. Толкова ли е важно?

— Толкова е важно.

— Знаеш ли нещо?

— Не — казах уверено аз. Наистина не знаех. Само предполагах. — Просто искам да съм наясно.

Настъпи кратко мълчание, после той пак се обади:

— Току-що получих техническите чертежи за преобразуването на отдела за радарни инсталации и дребни детайли на „Корд Еъркрафт“ за електронно производство. Да ти ги донеса ли?

— Да — казах аз и изключих. Взех чаша от подноса до термоса. Напълних я до половината с бърбън. Погледнах през стаята към стената, откъдето ме гледаше портретът на баща ми. Вдигнах чашата към него.

— Отдавна не сме се виждали, татко — казах аз и излях уискито в гърлото си.

 

 

Махнах ръце от чертежите на бюрото и плътно ги навих като спирална пружина. Погледнах Макалистър.

— На мен ми изглеждат добре, Мак.

Той кимна.

— Ще ги пусна като „одобрени“ и ще ги пратя в снабдителен отдел, за да имат готовност да купят материалите и да ги доставят, когато войната свърши. — Той хвърли поглед към бутилката бърбън на бюрото. — Не си много гостоприемен. Няма ли да ми предложиш да пийна?

Погледнах го изненадано. Мак не беше пияч. Особено по време на работа. Побутнах бутилката към него и му подадох чаша.

— Заповядай.

Той си наля малко и го изпи наведнъж. Прочисти си гърлото. Погледнах го очаквателно.

— Има един друг следвоенен план, за който исках да си поговорим — каза неловко той.

— Давай.

— Става дума за мен — поколеба се той. — Не съм вече толкова млад. Искам да се пенсионирам.

— Да се пенсионираш? — Не можех да повярвам на ушите си. — Защо? Какво, по дяволите, ще правиш?

Мак се смути и се изчерви.

— Работих доста усилено през целия си живот — започна той. — Имам двама сина, една дъщеря и пет внучета, три от които въобще не съм виждал. Аз и жената бихме желали да прекараме известно време с тях, да ги поопознаем малко, преди да е станало съвсем късно.

Изсмях се.

— Казваш го, като че ли очакваш всеки миг да хвърлиш топа. Още си млад.

— На шейсет и три съм. Двадесет години съм с теб.

Вперих очи в него. Двадесет години. Кога бяха минали? Прави бяха военните лекари. Не бях вече младок.

— Ще ни липсваш тук — казах искрено аз. — Не зная как ще се справим без теб. — И наистина го мислех. Мак беше единственият, на когото можех да разчитам, винаги когато имах нужда от него.

— Ще се оправиш. Сега повече от четиридесет юристи работят за нас и всеки от тях е специалист в своята област. Не си вече просто един мъж, а цяла компания. Необходима ти е огромна правна машина, която да се грижи за теб.

— И какво от това — възразих аз. — Човек не може посред нощ, когато е в затруднение, да телефонира на една машина.

— На тази машина можеш. Тя е пригодена за всички непредвидени случаи.

— Но ти какво ще правиш? Недей ми казва, че ще бъдеш щастлив и доволен в ролята на дядо. Ще трябва да правиш нещо, да занимаваш ума си.

— Мислил съм и за това — каза той и видът му стана сериозен. — Толкова време си играя със законите за организации и данъци, че едва ли не забравих най-важните. Законите, които касаят обикновените хора. — Пак посегна към бутилката и си наля още малко. Не му беше лесно да стои така и да ми разказва за проектите си.

— Мисля да си окача табелка с името на вратата в някой малък градец. Просто да се занимавам с всеки, който ми похлопа на вратата. Уморих се да говоря винаги за милиони долари. Иска ми се поне веднъж да помогна на някой клет нещастник, който наистина се нуждае от помощ.

Загледах го. Работиш двайсет години с един човек и ето че въобще не го познаваш. Това беше една страна на Макалистър, чието съществуване никога не бях подозирал.

— Разбира се, ще анулираме всички договори и споразумения между нас — довърши той.

Погледнах го. Знаех, че няма нужда от повече пари. Но и аз нямах.

— За какъв дявол е нужно това? Ще се показваш на дирекционните съвещания през няколко месеца, така че да мога да те виждам от време на време.

— Значи… значи си съгласен?

Кимнах.

— Разбира се, ще го придвижим този въпрос, щом войната свърши.

 

 

Отделните бели листа се превърнаха на купчина, докато той ми резюмираше съдържанието на всеки от договорите. Най-после Мак свърши и ме погледна.

— Имаме стабилни клаузи при анулирането на всички договори, с изключение на един — обобщи Мак. — Той е за доставка преди края на войната.

— Кой по-точно?

— Летящият кораб, който строим за флота в Сан Диего.

Знаех за какво говори. „Сентурион“ щеше да бъде най-големият самолет, построяван някога, пригоден да носи цяла рота от сто и петдесет мъже, екипаж от дванадесет души, два леки танка-амфибии и достатъчно боеприпаси, лека артилерия, оръжия, амуниция и храна за цяла рота. Идеята ми беше, че един такъв самолет би се оказал полезен при прехвърляне на десантни части зад линиите по малките острови в Тихия океан.

— Как сме подписали такъв договор?

— Ти пожела така — напомни ми той. — Не си ли спомняш?

Как да не си спомнях. Ръководителите на флота бяха изказали съмнение дали въобще такъв голям самолет би се вдигнал във въздуха, затова ги бях притиснал да сключим сделка за един напълно изпитан самолет преди края на войната. Това бе преди повече от седем месеца.

Още от началото се бяхме натъкнали на затруднения. Изпитанията за налягането бяха доказали, че обикновените метали правеха самолета много тежък, за да могат двигателите да го издигнат във въздуха. Изгубихме два месеца, докато инженерите попаднаха на фибростъкло, десет пъти по-леко от метала и четири пъти по-яко. После трябваше да конструираме специални машини за обработка на новия материал. Дори доведох Еймос Уинтроп от завода в Канада да надзирава проекта. Дъртият копелдак се бе справил фантастично там и се оправяше с всяка работа, непосилна за всеки друг.

Не че старият пръч се бе пременил. Държеше ме здравата и го знаеше. Настоя да го направя заместник-директор на „Корд Еъркрафт“, преди да дойде.

— Колко сме похарчили до момента? — запитах аз.

Мак прерови листата.

— Шестнадесет милиона, осемстотин седемдесет и шест хиляди, петстотин деветдесет и четири долара и тридесет и един цента към трийсти юни.

— Загазили сме — казах аз и посегнах към телефона. Операторката се обади. — Свържете ме с Еймос Уинтроп в Сан Диего. И докато чакам да говоря с него, телефонирайте на мистър Долтън в кантората на „Интерконтинентал Еърлайнс“ в Лос Анжелос и му кажете да ми изпрати специален чартърен самолет.

— Какво има? — запита Мак, загледан в мен.

— Седемнайсет милиона долара. Ще идат на вятъра, ако самолетът не полети.

После Еймос се обади по телефона.

— Кога най-рано можеш да вдигнеш „Сентурион“? — запитах аз.

— Добре напредваме. Занимаваме се с изпитването на туй-онуй. Смятам, че ще можем да го завършим към септември или началото на октомври.

— Какво остава?

— Обикновените дреболии. Монтаж, приспособления, полиране, притягане. Нали знаеш?

Знаех. Дребните, но съществени операции, които отнемаха повече време от всичко друго. Ала нищо съществено, нищо, което би попречило на самолета да лети.

— Приготви го — казах аз. — Утре излитам с него.

— Ти луд ли си? Даже не сме наливали бензин в резервоарите му.

— Напълнете ги в такъв случай.

— Но корпусът още не е изпитан за водонепроницаемост — викна той. — Откъде знаеш, че няма да потъне право в залива на Сан Диего, като го насочиш по пистата?

— Тогава изпитай го. Разполагаш с двайсет и четири часа, за да провериш дали може да плава. Пристигам нощес, ако ти е нужна помощ.

Това не бе гарантиран с пари проект, при който правителството поемаше разноските, независимо дали ще спечели, загуби, или ще е на чисто. Бяха мои пари и не ми се нравеше мисълта, че мога да ги загубя.

За седемнадесет милиона долара „Сентурион“ щеше да лети, дори ако се наложеше да го издигна над водата с голи ръце.