Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

11.

Бързо мина покрай портиера, който поздрави, и тръгна по тясното, извито стълбище до третия етаж. Беше се забавила в студиото повече, отколкото предполагаше. Ще има едва достатъчно време да приготви вечерята, преди Пеги да се върне.

Рина мина през малката всекидневна и влезе в кухнята. Бързо запали газта на нагревателя за ваната и със същата клечка запали фурната, като намали пламъка до минимум. Извади малкото препечено пиле, което току-що бе купила от магазина на ъгъла, и го сложи в тавичката, която постави във фурната, за да се запази, топло. Бързо наряза франзелата на филийки, постави хляба до сиренето и се залови да подрежда масата. След няколко минути всичко беше готово.

Погледна часовника. Имаше дори време да се изкъпе, ако водата се е затоплила достатъчно. Отиде и опипа бойлера. Беше топъл. Значи, щеше да има достатъчно, ако не пълни ваната повече от половината.

Влезе във всекидневната на път за банята и пръстите й вече разкопчаваха блузата. Вратата се отвори и тя се обърна натам.

— Подранила си — каза Рина.

Пеги я изгледа студено и без да отговори, затвори вратата след себе си. Рина сви рамене. Пеги изпадаше в подобни настроения. В един момент беше весела, приветлива и любезна, в следващия — студена, дори намръщена. Щеше да й мине.

— На масата има сирене и малко вино, ако искаш нещо преди вечеря — каза тя и продължи към банята. Ръката на Пеги я завъртя.

— Мисля, че ти казах да не се срещаш повече с Дешам!

Рина се вторачи в нея. Сигурно някой ги е видял в ресторанта и е казал на Пеги. Странно, че от всички мъже, които познаваха, Пеги я ревнуваше само от Жак. По-младите никога не я тревожеха, но Жак, със странната си самоуверена усмивка и леко посивялата коса на слепоочията, винаги успяваше да я разстрои.

— Срещнах го случайно и той ме покани на обяд — заяви тя. Не че се страхуваше от сцените на ревност на Пеги, но просто нямаше настроение за кавга. — Не можех да бъда невъзпитана.

— След това къде беше цял следобед? — настоя Пеги. — Не беше в художествената академия, не беше и у дома. Телефонирах и на двете места и едва не полудях от притеснение.

— Не ми се ходеше в академията — обясни тя. Пеги я погледна с присвити очи.

— Случайно да си била в апартамента му?

— Не, не съм — отвърна на погледа й Рина.

— Видели са го към четири часа да влиза в апартамента си с някаква блондинка.

Рина повдигна вежди. Жак не си пилееше времето.

— Не съм единствената блондинка в Париж — отбеляза тя.

— Той не отговаряше по телефона — продължи Пеги обвинително.

— Не можем да го виним за това, нали? — усмихна се Рина.

Ръката на Пеги я перна през лицето.

— Лъжеш!

Ръката на Рина се залепи за удареното място. Тя се вторачи в Пеги.

Другата буза също пламна, когато ръката на Пеги се стовари там. Тя сграбчи Рина за раменете и започна да я раздрусва.

— Искам да ми кажеш истината!

— Казах ти истината! — изкрещя Рина, опитвайки се да удари Пеги. Пеги политна назад от внезапната атака. Лицето й доби измъчено изражение.

— Защо постъпваш така, след като знаеш колко силно те обичам?

Рина я изгледа. За пръв път изпита погнуса. Най-напред от Пеги, после от себе си.

В същия миг Пеги падна на колене, обгръщайки с ръце бедрата на Рина.

— Моля те, моля те, мила, не ме гледай така. Не ми се сърди. Прости ми. Полудях от ревност.

Лицето на Рина я болеше на мястото на удареното. Изведнъж се почувствува уморена.

— Никога повече недей да правиш така — каза отпаднало тя.

— Няма, няма! — страстно заобещава Пеги. — Просто не мога да понасям мисълта, че онзи развратник простира мръсните си ръце по теб.

— Той не е развратник, а мъж, — заяви Рина. Погледна към Пеги. Лека нотка на презрение прозвуча в гласа й. — Истински мъж. Не имитация.

— Аз ти показах повече, отколкото би научила от всички мъже на света.

Внезапно Рина проумя — първият блед лъч на голата истина. Обзе я леден страх. Погледна тъмнокестенявата глава, притисната отпред към полата й.

— Това именно е лошото. Ти много усърдно ми показваш любов, учиш ме на любов. Но това е външната страна. Защо не ме научиш да изпитвам любов, да давам любов? — Бавно отблъсна главата на Пеги. А после, поради липса на по-добро място, се свлече на колене, зарови лице в гръдта на Пеги и се разрида.

— Плачи, любима, плачи — зашепна Пеги. — Изплачи всичко. Аз винаги ще бдя над теб. Това е любовта.

 

 

Амру Сингх пристигна рано на приема, който Паван даваше в чест на разбулването на своята статуя-шедьовър. Беше към шест часа, когато Амру Сингх се поклони на домакина, учтиво отказа някаква напитка и зае обичайното си място до стената на празната стая.

Верен на навика си, той си свали ризата, сгъна я прилежно и я постави на пода. После си свали обувките — чорапи не носеше — и ги постави до ризата. Пое дълбоко дъх и като облегна гръб на стената, се плъзна надолу, докато седна точно върху ризата, с кръстосани крака.

По този начин, без да върти глава, можеше да наблюдава действията на всички в стаята. В това положение можеше най-лесно и ясно да разсъждава. Мислеше за много неща, но главно за суетата и стремежите на човека. Амру Сингх търсеше мъж, чиято суета и амбиции надхвърляха личните и се стремяха единствено към славата, заровена от векове дълбоко в човешкия дух. Това, че все още не бе попаднал на такъв мъж, не го обезсърчаваше.

Почувствува как мускулите му се напрягат, но в същото време това носеше облекчение и спокойствие: долови как дишането му стана по-бавно и по-повърхностно.

Изключи за няколко минути едно кътче от съзнанието си, въпреки че очите му останаха отворени и нащрек. Все някоя нощ, може дори тази, търсенето щеше да свърши.

Но той усещаше вече злият дух на богинята Кали да витае из стаята. Вътрешно се отърси и отстрани от себе си чувството на разочарование. В стаята имаше толкова много дребни хорица.

На пода, в ъгъла зад големия диван, един мъж и една жена извършваха акта на прелюбодеяние скрито, или поне така си мислеха те, от другите. Той се замисли за неприличните пози, издълбани високо по стените в храма на богинята и почувствува как го обзема отвращение. Това грозно съвкупяване, което наблюдаваше под високите крака на огромния диван, не се оправдаваше дори като свещен религиозен акт в чест на злото.

В ниша край вратата стоеше на пиедестал завитата статуя, като само една-единствена електрическа крушка грееше над нея. Стоеше си спокойно там, приличаща на труп в саван и дори не помръдна, когато вратата се отвори за двамата новопристигнали. Без да отмества поглед, Амру ги позна. Русата американка и приятелката й, тъмнокосата. Той затвори разсъдъка си за тях, когато часовникът заби и Паван почна речта си.

Тя не беше нищо друго, освен повторение на казваното от него през цялата вечер и много пъти преди, ала накрая изведнъж той се разплака. Беше много пиян и едва не падна, когато с рязко дръпване смъкна покривалото от статуята.

В стаята се възцари тишина. Всички загледаха студената, изваяна от мрамор фигура. Беше в размери две трети от естествените и изсечена от бледорозов италиански мрамор с мек, топъл жизнен оттенък на светлината на стаята. Фигурата бе застанала на пръсти, с вдигнати над полуизвитото лице ръце, присягащи към своя любим, слънцето.

После тишината се наруши и всички едновременно започнаха да коментират и да поздравяват скулптора. Впрочем, всички, с изключение на Леокадиа, търговецът на произведения на изкуството. Дребен, сив човечец с тънки, свити устни.

В крайна сметка, независимо какво казваха останалите, негова бе окончателната присъда. Той определяше стойността. Определената от него цена би могла да обезсмисли всякаква продажба; неговата оценка бе меродавна.

Паван пристъпи развълнувано към него.

— Е, мосю? — запита той. — Какво мислите?

Леокадиа не погледна Паван. Той никога не гледаше този, с когото говореше. Художниците твърдяха, че не срещал погледа им, защото бил паразит, живеещ чудесно от пиенето на кръвта им.

— Пазарът за скулптури е много оскъден — отбеляза той.

— Ха! — изръмжа Паван. — Не ви питам за пазара? Питам за моята творба!

— Творбата си личи, че е ваша — уклончиво каза търговецът.

Паван се обърна и направи жест с ръка към мълчаливата статуя.

— Погледнете тези гърди. Взел съм ги от различни модели, за да получа симетрия, непостигната от природата. Лицето? Безупречно! Вижте веждите, очите, скулите, носа! — изведнъж той млъкна, вперил очи в статуята. — Носът! — прошепна той.

Обърна се към моделите, прилепили гръб до стената.

— Донесете за господина бутилка вино! Носът, мосю — каза укорително той. — Защо не ми казахте за носа?

Леокадиа продължаваше да мълчи. Не беше уместно да казва на Паван, че не е намерил нищо лошо в носа. Трябваше да си поддържа авторитета.

— Длетото ми! — изрева Паван. Качи се на един стол и внимателно намести инструмента. Леко остърга камъка, после заглади повърхността с ръкава си. Мраморът пак заблестя и той отстъпи назад, приковал поглед към мястото.

Изведнъж изрева с болезнено отчаяние.

— Лошо е! Всичко е лошо! Защо не ми казахте, мосю? Защо ме оставихте да се правя на глупак?

Леокадиа продължаваше да мълчи.

Паван впери тъп поглед в търговеца, очите му се насълзиха, после се обърна и яростно запрати дървения чук към главата на статуята. Мраморът се строши и главата се разби на парчета на пода. Паван заудря неистово останалата част от скулптурата. Паднаха ръцете, после едното рамо; на гърдите се появи пукнатина, после и те се строшиха. Статуята се залюля лудо на пиедестала и рухна долу.

Паван коленичи над късовете, размахвайки дървения чук като обладан от нечисти сили.

— Обичах те! — крещеше той, а сълзите се търкаляха по лицето му. — Обичах те, а ти ми измени! — Най-после падна изтощен на пода, сред разбитите отломки.

Тъй внезапно, както бяха дошли, сълзите секнаха и Паван като луд зарови из парчетата натрошен мрамор. Най-после намери това, което търсеше. Изправи се. Държейки къса в ръка, той се олюля нестабилно към търговеца на художествени предмети.

— Сега виждам грешката си, мосю — каза той. — А вие?

Леокадиа погледна парчето камък. Той даже не знаеше какво трябваше да представлява. Ала и сега не беше време да проговаря. Кимна само предпазливо.

— Слава богу! — викна Паван. — Слава на добрия господ, че не разруших единственото красиво нещо в глупавото си разочарование!

Тълпата се заблъска напред да види какво държи в ръката си Паван. Приличаше само на парче строшен мрамор.

— Какво е това? — прошепна един от тях.

— Глупаци! Не познавате това, от което сте произлезли? Самата душа на женската красота? — изрева Паван.

Изправи се на крака и им хвърли зъл поглед.

— Само боговете са достойни да легнат на него! — Той загледа камъка в ръката си и по лицето му се изписа топлина и нежност. — Сега виждам грешката си — продължи той. — Именно около това нежно ядро би трябвало да издялам от камък съвършената Жена! — Огледа ги драматично.

Леокадиа пак погледна мраморния къс. Ето, значи какво било. Мигновено се сети за дебелия, млад египетски принц, който бе дошъл в галерията. Това бе нещо, което щеше да оцени.

— Хиляда франка — промълви той.

Паван погледна търговеца, постепенно възвръщайки самоувереността си.

— Хиляда франка? — попита презрително той.

— Тогава хиляда и петстотин — измърмори Леокадиа.

Паван бе завладян от безкрайната борба между твореца и търговеца. Той се обърна към колегите си:

— Предлага ми само хиляда и петстотин франка!

Извъртя се пак към търговеца.

— Ни сантим по-малко от две хиляди и петстотин и аванс, за да направя скулптурата от жената, която ми позира за това! — викна той.

Леокадиа се загледа в пода.

— Как мога да дам аванс, като не познавам модела?

Паван се завъртя около себе си. Моделите се спогледаха любопитно, чудейки се коя ли от тях бе позирала за точно тази част от статуята. Ала не беше никоя от тях. Изведнъж ръката на Паван се вдигна.

— Вие! — извика той и посочи с пръст. — Елате тук!

Обърнаха се и проследиха насочения пръст. Рина замръзна на място. Лицето й пламна, нечии ръце я издърпаха напред, насочвайки я към скулптора.

Паван й сграбчи ръката и я обърна към търговеца. За пръв път Леокадиа погледна някого. Почти веднага отново отмести поглед.

— Съгласен — промърмори той.

Дълбок, ликуващ вик се изтръгна от гърлото на скулптора. Той сграбчи Рина в прегръдките си и възторжено я целуна по двете бузи.

— Ще живееш завинаги, мила моя! — гордо заяви той. — Ще изваям красотата ти от камък, да те славословят през вековете!

Рина се разсмя. Лудост. Всички бяха луди. Паван запя похотливо и я увлече в ексцентричен танц. Вдигна я на пиедестала, където бе стояла статуята. Тя усети подръпване от ръце върху роклята, върху бельото. Присегна с ръце да се подпре на стената, за да не падне, и скоро остана напълно гола на пиедестала. Странна тишина се възцари в стаята.

Паван бе този, който я свали. Метна някаква дреха върху нея и тя се запъти към банята. Една от моделите й подаде разкъсаните дрехи. Рина ги пое и затвори вратата зад гърба си. След малко пак се появи.

Пеги я очакваше. По-скоро задърпа, отколкото поведе Рина към вратата и я затръшна подир двете.

Изведнъж една от завесите около съзнанието на Амру Сингх се вдигна. През тънката дървена преграда зад главата си той дочу смътни гласове.

— Полудяла ли си?

— Не е толкова важно, Пеги!

— Ами ако се появи във вестниците? Ще се разнесе и ще го изнесат върху първите страници на вестниците в Бостън!

Гласът на Рина прокънтя весело.

— Представям си заглавията — каза тя. — Бостънско девойче, избрано за най-хубавата п… в Париж!

— Ти като че ли се гордееш с това?

— Че защо не? Единственото нещо, което сама съм извоювала за себе си.

— Щом се разчуе, всички мъже в Париж ще хукнат подир теб. Предполагам, че това ще ти хареса.

— Може би. Време е да поизрасна и да престана да вярвам в твоите истини.

Чу се звук от яростна плесница, после сърдит глас:

— Ти си курва, долна курва, а курвите заслужават това!

Настъпи мигновена тишина.

— Казах ти никога да не правиш това!

Той долови шума на втора плесница.

— Курва, кучка! Това е единственият език, който разбираш! — настъпи пауза, после… — Рина! — в гласа се долавяше стаена уплаха. Амру Сингх си помисли, че тонът прилича на този на дресьор на тигри, влязъл в клетката само за да разбере, че някогашното тигърче се е превърнало в безпощаден звяр. — Какво правиш? Махни тази обувка!

След това се чу напрегнат писък и шумът на тяло, което пропада, премятайки се диво в дългата стълбищна шахта. И за пръв път, откак помнеше някой от присъствуващите, Амру Сингх напусна един прием преди разотиването на последните гости.

Рина стоеше до парапета с пепеляво лице, загледана надолу в стълбищната шахта. Обувката й с високо, островърхо токче, все още бе в ръката й. Той взе обувката и като се наведе, я намести на крака й.

— Не съм я докоснала!

— Зная — каза тихо Амру Сингх.

Изведнъж тя се отпусна в ръцете му. Той долови лудото, изплашено пулсиране на сърцето й върху гърдите си.

— Тя се плъзна и се прекатури през парапета!

— Не казвайте нищо на никого! — прошепна заповеднически той. — Оставете аз да говоря.

После вратата зад тях се отвори и двама напускащи гости се появиха. Амру Сингх се обърна към тях, притискайки с ръка главата на Рина към гърдите си, така че тя едва виждаше, камо ли да заговори.

— Стана злополука — каза спокойно той. — Повикайте лекар.

Усети плачът на Рина върху рамото си. Погледна надолу към блестящата светлоруса коса. Странно доволен израз се появи в тъмните му, дълбоки очи.

Предчувствието му се бе сбъднало. Богинята на Злото, Кали, бе нанесла своя удар. Но този път тя нямаше да получи невинна душа като ново жертвоприношение за своята мощ, независимо че грижливо бе поставила всички улики.