Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

3.

Робер ме откара до ранчото, където взех горещ душ и се преоблякох, преди да се кача на самолета за Сан Диего. Тъкмо излизах от къщата, когато телефонът иззвъня.

— За вас е, мистър Джонас — каза Робер. — Мистър Макалистър.

Взех слушалката от ръката му.

— Да, Мак?

— Прощавай, че те безпокоя, Джонас, но изскочи нещо много важно.

— Казвай.

— Току-що се обади Бонър от студиото — започна той. — Напуска в края на този месец и отива в „Парамонт“. Сключил договор с тях да прави само суперпродукции.

— Предложи му още пари.

— Сторих го. Не иска. Настоява да напусне.

— Какво гласи договорът му?

— Изтича в края на този месец — обясни той. — Не можем да го задържим, ако той не пожелае.

— Тогава да върви по дяволите. Щом не иска, да си върви.

— На тясно сме — каза Мак сериозно. — Трябва да намерим някого да ръководи студиото. Не можеш да управляваш една филмова компания без човек, който да ти прави филмите.

Това ми беше известно. Достатъчно лошо беше, че Дейвид Улф не можеше да се върне. На него можех да разчитам. Той изпитваше същото към филмите, което аз към самолетите. Но бе загинал при Анцио.

— Тази нощ трябва да бъда в Сан Диего — казах аз. — Остави ме да си помисля и ще се уточним в кантората ти в Лос Анжелос вдругиден. — Точно сега в главата си имах по-големи тревоги. Един „Сентурион“ струваше почти толкова, колкото едногодишното поддържане на студиото.

Приземихме се на летището в Сан Диего към един часа през нощта. Оттам направо взех такси до малката корабостроителница, която бяхме наели близо до военноморската база. Отдалеч забелязах светлините й ярко да светят. Усмихнах се на себе си. На Еймос само му дай да се развихри. Беше организирал нощна смяна, работеща като луда, без да дава пет пари за ограничителните разпореждания за затъмнение.

Заобиколих към стария корабен навес, който използвахме за хангар, тъкмо когато някой извика:

— Очисти пистата!

После „Сентурион“ излезе от хангара с опашката напред, приличащ на някакъв грозен гигантски кондор, летящ назад. Подобно на мазно прасе той се плъзна по пистата към водата. Откъм хангара се нададе рев и аз едва не бях съборен от групата мъже, тичащи след самолета. Преди да се усетя, те ме бяха подминали и стигнали до ръба на водата. Съзрях Еймос сред тълпата, който ревеше не по-малко от тях.

С голям плясък „Сентурион“ навлезе във водата; последва миг тишина, когато опашката се наклони назад, почти покривайки трите големи рула и после ликуващ вик, когато се изправи и заплава леко в залива. Започна да се обръща, насочвайки се извън дока и аз чух бръмченето на големите макари, когато те завъртяха въжетата, прикрепени към опашката и го придърпаха назад.

Мъжете все още викаха възбудено, когато се добрах до Еймос.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — изревах аз, като се опитвах да надвикам шума.

— Това, което ми нареди — изпитание за водонепроницаемост.

— Глупак! Можеше да го потопиш. Защо не сложи резервоар за налягането?

— Нямаше време. Можех да го монтирам най-малко за три дни. Ти каза, че утре ще го вдигаш.

Въжетата бяха издърпали самолета отчасти на пистата, така че носът остана над водата.

— Почакай — каза Еймос, — трябва да впрегна хората на работа. Вече работят трета смяна.

Слезе по дока, където един работник бе подпрял стълба отстрани на гигантския самолет. Изкачи се по нея сякаш беше два пъти по-млад, отвори вратата точно зад кабината и изчезна в самолета. След миг чух бръмченето на мотор някъде отвътре и огромният товарителен капак се спусна, разтваряйки една зинала паст в муцуната му, достатъчно голяма, за да мине камион. Еймос застана там.

— Хайде, момчета. Всеки си знае работата. Не плащаме тройно за разговори.

Той се върна на дока при мен и двамата се отправихме към кабинета му. На бюрото му имаше бутилка уиски. Той напълни две картонени чаши.

— Възнамеряваш да го вдигнеш утре, така ли?

Кимнах. Той поклати глава.

— Аз не бих го сторил — изрече той. — Само защото плава, не означава, че ще лети. Все още има много неща, в които не сме сигурни. Дори и да се вдигне, няма гаранция, че ще се задържи. А може и да се пръсне на парчета в небето.

— Ще бъде много неприятно — отбелязах аз. — Но така или иначе, тръгвам.

Той сви рамене.

— Ти си шефът — каза Еймос и ми подаде едната от чашите. Вдигна своята към устата си.

— За успеха.

 

 

В два часа следобед на другия ден все още не бяхме готови. Вторият десен двигател хвърляше масло, като всеки път щом го запалехме, не можехме да разберем откъде тече. Стоях на дока, загледан в самолета.

— Ще трябва да го отворим — каза Еймос, — и да го върнем в работилницата.

Погледнах го.

— Колко време ще отнеме?

— Два-три часа. Ако имаме късмет и установим къде е повредата. Може би е най-добре да отложим излитането за утре.

Погледнах си часовника.

— За какво? До пет все още остават три и половина часа дневна светлина. — Запътих се към кабинета. — Отивам в кабинета ти да подремна на кушетката. Повикай ме веднага, щом сте готови.

Но това беше все едно да заспя в тенекеджийска работилница — наоколо кънтяха викове, псувни, чукания и стъргания. После телефонът иззвъня и аз станах да отговоря.

— Ало, татко? — Беше гласът на Моника.

— Не, тук е Джонас. Ще го извикам да ти се обади.

— Благодаря.

Оставих слушалката на бюрото, отидох до вратата и повиках Еймос. Върнах се на кушетката и се изпънах, докато той вземаше слушалката. Погледна ме странно, когато чу гласа й.

— Да, малко съм зает. — Млъкна, заслушан в гласа й. Когато пак заговори, се усмихваше. — Чудесно. Кога заминавате?… Тогава ще дойда в Ню Йорк, като свършим тук. Ще отпразнуваме събитието. Поздрави Джо-Ан.

Остави слушалката.

— Беше Моника — обясни той, загледан в мен.

— Знам.

— Следобед заминава за Ню Йорк. С. Дж. Хардин я е назначил за главен редактор на „Стил“ и я иска веднага на работа там.

— Много хубаво — отбелязах аз.

— Взема и Джо-Ан със себе си. Не си виждал детето отдавна, нали?

— От времето, когато ми ги отмъкна двете от апартамента в хотел „Дрейк“, в Чикаго, преди пет години.

— Трябва да я видиш. Хлапето става истинска красавица.

Загледах го учуден. Това само не бях си представял — Еймос Уинтроп в ролята на горд дядо.

— Хей, човече, ти наистина си се променил, знаеш ли?

— Рано или късно човек поумнява — промълви Еймос и се изчерви смутен. — Установява колко глупости е извършил, колко е наранявал хората, които обича, и ако не е същински злодей, се опитва да навакса загубеното.

— Слушал съм тази песен — отбелязах саркастично аз. Не бях в настроение да слушам лекции от дъртия копелдак, независимо колко се беше поправил. — Казвали са ми, че това обикновено се случвало, когато вече не можеш да го вдигаш.

Лицето на Еймос се промени. Видях, че съм го нервирал.

— Иска ми се да ти кажа едно-две неща.

— Например, Еймос?

— Готови сме да монтираме двигателя, мистър Уинтроп — викна някой от прага.

— Идвам след минутка. — Еймос отново се обърна към мен. — Напомни да ти го кажа, след като се върнем от изпитателния полет.

Ухилих се и се загледах след него, докато излезе. Е, не беше станал чак такъв светец, че да не мога да го ядосам. Станах и затърсих обувките си под кушетката.

Когато излязох навън, двигателят бръмчеше плавно и монотонно.

— Изглежда ми наред — заяви Еймос, обръщайки се към мен. Погледнах си часовника. Беше четири и половина.

— Тогава да вървим. Какво чакаме?

Той сложи ръка на рамото ми.

— Не мога ли да те накарам да промениш решението си?

Поклатих глава. Седемнайсет милиона долара бяха достатъчно солиден аргумент. Той вдигна ръце към устата си като тръба.

— Всички навън, с изключение на екипажа!

С изключването на двигателя настъпи тишина. Няколко минути по-късно и последният работник излезе от входния люк. Един подаде глава от малкото прозорче на пилотската кабина.

— Всички са навън, с изключение на екипажа, мистър Уинтроп.

Еймос и аз влязохме през люка в самолета, после се изкачихме по малката стълбичка от товарното в пътническото отделение, а оттам — в командната кабина. Вътре седяха трима мъже. Те ме загледаха с любопитство. Все още бяха с предпазни каски на главите.

— Това е екипажът, мистър Корд — започна официално Еймос. — Отдясно Джо Кейтс, радист. В средата Стийв Яблонски, бордови инженер на десните двигатели едно, три и пет. Отляво Вари Голд, бордови инженер на левите двигатели две, четири и шест. Не се тревожете за тях. Всички са ветерани от флота и си знаят работата.

Ръкувахме се поред и аз се обърнах към Еймос:

— Къде са вторият пилот и навигаторът?

— Тук — отвърна Еймос.

— Къде?

— Аз.

— Какъв дявол…

Той ми се ухили.

— Имаш ли някой друг, който да познава това бебче по-добре? Освен това, аз съм спал с него всяка нощ, повече от половин година вече. Кой има по-голяма право да се порадва на първия му полет?

Изгледах го продължително. После се предадох. Знаех точно какво изпитва. И аз вчера бях изпитал същото, когато не ме пуснаха да полетя с реактивния.

Заех мястото на пилотската седалка.

— По местата, момчета.

— Да, сър.

Ухилих се вътрешно. Бива си ги момчетата от флота. Погледнах списъка на контролите.

— Бордовата рампа — нагоре! — наредих аз, докато четях.

Някакъв мотор забръмча под мен. След миг на таблото пред мен светна една червена лампичка и моторът изключи.

— Бордовата рампа е вдигната, сър.

— Старт на двигатели едно и две — казах аз, присегнах напред и улових лоста, за да могат летателните инженери да включат. Мощните двигатели закашляха и избълваха черен дим. Перките се завъртяха мудно, после двигателите включиха и перките се завъртяха с плавно бръмчене.

— Десен двигател едно в ход, сър.

— Ляв двигател две в ход, сър.

Следващата заповед беше нова за мен, усмихнах се. Това не беше самолет, беше наистина морски кораб с крила.

— За полет — казах аз.

Вдясно на седалката до мен Еймос присегна и освободи лоста, който откачи крепящите подпори. Друга червена светлина проблесна на таблото пред мен и почувствах как „Сентурион“ се плъзна назад във водата. Потъна леко, със слабо полюляване. Едва доловимото плискане на водата по корпуса се долавяше зад нас. Наведох се напред и завъртях кормилото. Огромният самолет бавно се насочи и потегли към открития залив. Погледнах Еймос. Той се ухили.

Ухилих му се и аз. Досега добре. Поне плавахме.