Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

12.

Огромният плакат бе разпънат върху временната естрада на военния лагер. Беше увеличено копие на станалата прочута снимка от корицата на списание „Лайф“. Поглеждайки я, Джени си спомни фотографа, застанал неустойчиво на най-горното стъпало на стълбата, почти до тавана, и насочил камерата към нея, долу на леглото.

От този ъгъл краката й изглеждаха прекалено удължени и излизаха от кадъра, затова той я накара да се извърти и да облегне краката си върху тапицираната с бял сатен табла на леглото. После светкавицата блесна, заслепявайки я за миг, както винаги, и станалата историческа снимка бе сътворена.

Беше облечена в черна дантелена нощница, която я покриваше плътно от главата до глезените и едновременно с това възхитително подчертаваше меките тонове на кожата, контрастиращи с черната дантела, без да оставя нищо за въображението. Набъбналите зърна, раздразнени от притискащата гърдите тъкан, меката заобленост на стомаха и рязко издигащият се пубис, който не можеше да се прикрие от положението на краката. Дългата й руса коса се бе разпиляла надолу по ръба на леглото и ослепителният блясък на светкавицата бе придал някаква сластна подкана в очите й, докато тя се усмихваше на невидимия зрител някъде откъм долния ляв ъгъл на корицата.

„Лайф“ бе публикувало снимката само с една-единствена думичка, изписана с бял блок-шрифт:

ДЕНТЪН

Това бе почти преди една година, през октомври 1941, по времето, когато се състоя официалната премиера на „Грешницата“ в Ню Йорк. Припомни си изненадата, която изпита, прекосявайки фоайето на хотел „Уолдорф“ с Джонас до нея и попадайки на редицата нейни снимки по кориците на окачените списания по павилиона.

— Виж — бе казала тя, спирайки в почуда. Джонас й се усмихна по особения си начин, който, доколкото го познаваше вече, означаваше безкрайно задоволство от нещо. Прекрачи до павилиона и като подхвърли една монета, взе списание от лавицата. Подаде й го, когато влязоха в асансьора.

Тя го разтвори, още докато се изкачваха. Заглавието се открояваше ясно над текста: „Одухотвореност в секса“.

„Джонас Корд, богат млад мъж, който прави самолети, експлозиви, пластмаси и пари (виж «Лайф», октомври, 1939), а когато получи вдъхновение, създава филми («Ренегатът», 1930; «Небесните дяволи», 1932), се появи с високо индивидуализирана версия, в духа на филмите на Де Мил, на историята на Мария Магдалена. С обичайната си прямота, той е кръстил филма «Грешницата».

Несъмнено, сред факторите, допринасящи за успеха на филма, е впечатляващото изпълнение на младата дама, избрана от мистър Корд за главната роля — Джени Дентън.

Без предварителен опит във филмите или въобще като актриса, мис Дентън определено успява да грабне зрителя. При целия сексапил на фигурата /94–53–91/ зрителят усеща дълбоката душевна възвишеност, излъчвана така непосредствено. Може би тя идва от очите — широки, сиви и пълни с мъдрост, за болката, любовта и смъртта, далеч неподобаващи на годините й. По някакъв странен начин тя подчертава парадоксалния контраст на нашето време — самоцелната агресивност на мъжа да търси физическо удоволствие и едновременно с това желанието му за духовност, по-възвишена от неговата.“

Вратата на асансьора се отвори и тя усети ръката на Джонас върху рамото си. Затвори списанието и двамата излязоха от асансьора.

— Боже мой, нима наистина вярват на всичко това?

Той се усмихна.

— Предполагам. Това е единственото, което човек не купува за рекламите. Казах ти, че ще станеш звезда — заяви той, когато влизаха в апартамента му.

Веднага след премиерата тя трябваше да замине пак на Западното крайбрежие, за да започне нов филм. Съгледа сценария на масичката пред кушетката. Джонас отиде нататък, взе го и разлисти страниците.

— Не ми харесва.

— И на мен не се харесва. Но Морис казва, че щял да донесе много пари.

— Това не ме интересува — възпротиви се той. — Просто не желая ти да играеш в него. — Отиде до телефона. — Свържете ме с мистър Бонър в „Шери-Недерланд“.

— Морис, тук е Джонас — каза рязко той след миг. — Отмени „Звездни очи“. Не искам Дентън в него.

От другия край на стаята тя чу възбудените протести на Бонър.

— Не ме интересува — прекъсна го Джонас. — Намери някоя друга да играе… Коя?… Рита Хейуърт, Ан Шеридън. Която искаш. И отсега нататък Дентън няма да участва във филми, преди да съм одобрил сценария. — Той остави слушалката и се обърна към нея. Усмихваше се. — Чу ли?

Тя също му се усмихна.

— Да, шефе.

Снимката веднага се хареса. Където и да отидеше човек, тя се изправяше насреща му — от стени, витрини, календари и плакати. С това растеше и нейната слава. Бе станала звезда и когато се завърна на Запад, откри, че Джонас е одобрил нов договор за нея.

Но бе изминала една година, бомбите над Пърл Харбър бяха пуснати, а тя все още не бе започнала нов филм. Не че това имаше някакво значение. „Грешницата“ се прожектираше вече втора година в огромния „Норман Тиътър“ в Ню Йорк и все тъй трудно можеха да се намерят билети за всяка прожекция. Филмът се утвърждаваше като най-доходният, създаден някога от компанията.

Програмата й бе станала опростена и неизменна. Между появите си на публичните премиери из страната, оставаше на Западното крайбрежие. Всяка сутрин отиваше в студиото. Там си запълваше деня — уроци по актьорско майсторство сутрин; обяд, обикновено с някой журналист; уроци по дикция, пеене и танци следобед. Вечерите обикновено прекарваше сама, ако Джонас не бе в града. Когато бе тук, всяка нощ бе с него.

Понякога вечеряше с Роза и Дейвид Улф. Тя обичаше Роза и малкото бебе, което тъкмо прохождаше и носеше внушителното име Хенри-Бърнард, кръстен на бащата и вуйчото на Дейвид. Но по-голямата част от времето прекарваше сама в малката къща с мексиканската прислужница. Всички знаеха. Тя бе момичето на Джонас. И си оставаше момичето на Джонас.

Само когато беше с него, не чувстваше самотата и липсата на определена цел — настроение, което все по-често и по-често я обхващаше. Завладя я неспокойство. Време беше да се залавя за работа. Настървено четеше сценарии и на няколко пъти, когато си мислеше, че е попаднала на подходящ, се свързваше с Джонас. Както винаги, той й обещаваше да го прочете, но след няколко дни се обаждаше по телефона, за да й каже, че не го намира удачен за нея, винаги имаше някакви причини.

Веднъж раздразнено го беше попитала защо й плаща заплата, щом не й дава работа. Той помълча известно време. Когато заговори, гласът му бе хладен и решителен.

— Ти не си актриса — заяви той. — Ти си звезда. А звездите могат да блестят, само когато всичко край тях е изрядно.

След няколко дни отговорникът по рекламата Ал Петрочели влезе в гардеробната на студиото.

— Боб Хоуп дава представление за момчетата от военния лагер Пендълтън. Иска да участваш и ти.

Тя се извърна на кушетката, на която седеше и остави настрана зачетения сценарий.

— И мога да го направя? — запита тя, като го погледна.

И двамата знаеха какво иска да каже.

— Бонър разговаря с Корд. Решихме, че едно явяване ще ти бъде от полза. Ди Сантис ще се погрижи да ти скалъпи някаква роля.

— Добре — каза тя и се изправи. — Ще бъде чудесно отново да правя нещо.

И сега, след шест седмици непрекъснати репетиции на една малка встъпителна реч и песен, старателно обработена тонално и текстуално и оркестрирана така, че максимално да разкрие предимствата на нейния нисък, дрезгав глас, тя стоеше зад кулисите на временната естрада в очакване да излезе на сцената. Трепереше на хладния нощен въздух, въпреки палтото от норки, с което се бе загърнала.

Надзърна иззад кулисите към публиката. Безбройните редове войници, простиращи се в нощта, докъдето стигаше окото, се заливаха от смях. Хоуп току-що бе изтърсил един от по-цветущите си анекдоти, подходящ за войнишката публика, но който никога не би могъл да прозвучи в популярното му из цялата страна радиопредаване. Тя си отдръпна главата, продължавайки да трепери.

— Нервна ли си? — запита Ал. — Досега не си излизала пред публика, нали? Не се безпокой, бързо ще мине.

Сети се за Аида и един номер, който тя я бе карала да прави пред малка, но избрана група богаташи от Ню Орлинс.

— О, работила съм и по-рано пред публика. — После видя изненадата на лицето му. — Когато бях в колежа — добави сухо тя. Пак се загледа в Боб Хоуп. Споменът някак подобри настроението й.

Ал се обърна към застаналия до него войник:

— Знаете какво да направите сега, нали, сержанте?

— Всичко си знам, мистър Петрочели.

— Добре — каза Ал. Погледна към естрадата. Хоуп привършваше номера си. Ал се обърна отново към сержанта и като по вълшебство в ръката му се появи една двайсетдоларова банкнота. — Слезте сега долу, някъде на първия ред. И не забравяйте. Говорете високо и ясно.

— Да, мистър Петрочели — отвърна войникът, докато двайсетачката изчезваше в джоба му.

— Ако всичко мине добре, след представлението те чака още толкова.

— За още една двайсетачка, мистър Петрочели — увери го войникът, — съм готов на всичко. Ще ме чуят чак в Аляска.

Ал кимна нервно и насочи вниманието си към естрадата, когато войникът мина зад декорите. Хоуп тъкмо се канеше да представи Джени.

— А сега, момчета — започна той по микрофона, — гвоздеят на нашата програма… — замълча за миг, протягайки ръка да усмири надигащата се буря от аплодисменти. — Причината, която ни е събрала тук. Дори и целият офицерски състав. — Изчака смехът да замре. — Да погледаме едно момиче!…

— И така, момчета — продължи той, — когато казах най-напред във Военното министерство кой ще дойде тук тази нощ, те възразиха: „О, не, мистър Хоуп. Просто нямаме достатъчно предпазни колани за толкова много столове“. Но аз ги успокоих. Казах им, че нашите войници знаят как да се оправят във всяка ситуация. — Пак се понесе смях, но този път той прозвуча очаквателно. Хоуп протегна ръце. — И така, приятели, разрешете да ви представя…

Прожекторите изведнъж загаснаха и само един от тях освети главата на Джени, излизаща зад завесата.

— Стягайте коланите, момчета! — извика Хоуп. — Джени Дентън!

Естрадата потъна в мрак, разкъсан само от светлината на следящия Джени прожектор. Откъм публиката се понесе рев, когато тя внимателно и колебливо, по дълго репетирания начин, пристъпи на сцената, загърната напълно в коженото палто.

Шумът се разля край нея и тя усети трептенията му по дъсчената сцена под краката си, когато застана пред микрофона. Остана тихо там, загледана в тях, а русите коси на момчешката й фризура поглъщаха и отразяваха светлината. Войниците започнаха да реват, да тропат и да свирят с уста.

След няколко минути, през които нямаше никакви изгледи шумът да стихне, тя се наведе над микрофона.

— Ако ми дадете само една минутка — каза тя с нисък глас, оставяйки палтото да се плъзне от едното й рамо, — ще си съблека палтото.

Шумът стана още по-силен, когато тя бавно и небрежно свали палтото. Остави го да падне на сцената зад нея и застана така, по бялата си лъскава вечерна рокля, изпъната по тялото. Пак се наведе над микрофона и едната от презрамките се изплъзна от рамото й. Тя веднага я задържа.

— Смущаващо положение. Никога не съм била сред толкова много мъже.

Те изреваха възторжено.

— Сега не зная какво да правя — каза тя с тих глас.

— Не прави нищо, малката, — провикна се гръмогласно някой от първата редица. — Само постой така!

Отново настъпи невъобразим шум, а тя се усмихна и се загледа по посока на гласа. Изчака шумът да поутихне.

— Ще ми се да ви изпея една песен — изрече тя. — Искате ли да я чуете?

— Да! — долетя отговорът от хиляди гърла.

— Добре — каза тя и се придвижи по-близо до микрофона, като пак улови падащата презрамка. — Представете си за миг, че сте си у дома, слушате радио, затваряте очите…

— Да затворим очи ли? — пак изрева гръмогласникът. — Малката, ние може да сме в армията, но не сме луди!

Тя се усмихна безпомощно при новия взрив от смях и оркестърът засвири. Светлият кръг бавно се затвори само около лицето й, всички се умълчаха. Оркестърът бе превъзходен. Мелодията — популярна стара песничка, аранжирана в ритъм „бегин“, така че пианото, духовите инструменти и цигулките изпълняваха мелодията под ритъма на барабаните и големия контрабас.

Тя влезе в такт, с полузатворени в осветения кръг очи и навлажнена долна устна.

— „Искам да бъда обичана от теб“ — запя с дрезгавия си глас тя.

„От никой друг, освен теб.

Искам да бъда обичана от теб,

когато сме са-а-ми-и.“

Ревът, който долетя от публиката, заглуши гласа й и за миг тя се изплаши от цялата неприкрита чувственост, която долови в него.