Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

4.

— Цял ден ли възнамеряваш да стоиш и да четеш вестници, чудейки се коя работа ще ти подхожда най-много? — подметна язвително Елън Дентън. Лицето й бе навъсено, докато увиваше обеда на Джени в къс восъчна хартия.

Том не й отговори и пак загледа вестника, когато Джени влезе в стаята.

— Добро утро, мамо — каза весело тя. — Добро утро, татко.

— Добро утро, Мечо Джени — усмихна й се той. — Как е тази сутрин моето печалбарче?

— Чудесно, татко. — Това бе тяхна обща шега. Така й викаше, откакто постъпи на работа като машинописка в осигурителната компания миналия месец. Точно пет седмици след като той си изгуби работата в трамвайната компания и две седмици след като се дипломира от колежа „Милосърдие“.

— Ти си печалбарче — бе казал той. — Но все ще намеря нещо в близко време. Тогава ти ще можеш да постъпиш в „Сейнт Мери“, както възнамеряваше.

— Сложила си много червило, Джени — обади се майка й. — Най-добре махни малко от него.

Том погледна дъщеря си. Нямаше чак толкова много червило. Дори беше по-малко, отколкото си слагаха момичетата, които бе виждал всяка сутрин в трамвая.

— О, мамо — запротестира Джени, — сега работя в кантора, не ходя на училище. Трябва да имам приличен вид.

— Приличен вид трябва да имаш, но не и да се цапотиш.

— Уф, Елън, остави момичето на мира — бавно каза Том. Елън сърдито го изгледа.

— Ти можеш да говориш, когато донесеш вкъщи пари да нахраниш семейството си.

Том я изгледа и лицето му помръкна. Почувства как пребледнява. Джени му се усмихна съчувствено, а това влоши още повече нещата. Никога не бе допускал, че Джени ще го съжалява. Присви с усилие устни, за да спре напиращите гневни думи.

— Олеле, закъснявам — обади се Джени и скочи на крака. Грабна книжната торба от масата и тръгна към вратата. — Довиждане, мамо — подвикна тя през рамо. — Довиждане, татко. Желая ти успех днес.

Том дочу шума на тичащите надолу стъпки. Пак се загледа във вестника.

— Мога ли да получа още една чаша кафе?

— Не, една ти е достатъчна. Колко кафе мислиш, че можем да си позволим със заплатата на детето от единайсет долара седмично?

— Но кафето и без това е готово.

— Ще го притопля утре сутринта — каза тя.

Той сгъна внимателно вестника, стана и отиде в банята. Завъртя крана и остави водата да тече, докато изваждаше четката за бръснене и бръснача. Сложи ръка под струята, течеше студена вода.

— Елън, нямам гореща вода за бръснене.

— Тогава се бръсни със студена — извика тя. — Освен ако нямаш четвърт долар за газомера. Пестя останалата ни газ за банята на детето.

Той се погледна в огледалото. Лицето му се беше оправило от побоя, но сега носът му бе малко изкривен и двата му предни зъба бяха нащърбени. Остави четката и се върна в кухнята.

Елън беше с гръб към него. Той сложи ръце на раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Елън, Елън — изрече нежно той, — какво стана с нас?

Тя го изгледа за миг, после присегна и смъкна ръцете му от раменете си.

— Не ме докосвай, Томас Дентън. Не ме докосвай.

Гласът му беше смирен и отчаян:

— Защо, Елън, защо? Не съм виновен за случилото се. Такава била волята божия.

— Волята божия ли? — тя се изсмя пронизително. — Ти ли ще говориш за волята божия? Ти, който не си стъпил в църква не помня вече колко години. Да беше мислил повече за твоя Спасител, вместо да висиш над бирата си в събота вечер, той би се показал по-милостив към тебе.

Той пое дълбоко въздух и бавно го издиша. После се обърна, влезе пак в банята и почна да се бръсне със студена вода. Невинаги бе била такава — с кисел и хаплив език. И такава фанатичка по църквата и пасторите. Някога бе Елън — със засмени очи и танцуваща походка, и той си припомни деня, когато Фицджералд я срещна за пръв път в ирландския танцувален клуб на Дей стрийт.

Беше най-хубавото момиче в салона онази нощ, с тъмнокафявата си коса, сини очи и мънички крачета. Беше 1912 година, а на другата година се ожениха. След още една се роди Джени.

По онова време той вече работеше в компанията, а когато се върна от войната, се преместиха в това жилище. Една година след това им се роди син.

Клетият дребен Томи. Не живя дълго на този свят; когато беше на две години, го заровиха в гробището Кълвери. Тогава Джени беше на осем и едва разбра какво е станало с братчето й, но Елън намери утеха и спокойствието на църквата и всеки ден водеше дъщеря им със себе си. Най-напред той не обърна особено внимание. Прекалената встрастеност на Елън към църквата беше нещо естествено; скоро щеше да отмине.

Ала не стана така. Разбра го една нощ, когато посегна към нея в леглото и я намери студена и неотзивчива. Плъзна ръка към гърдите й под тежката памучна нощница, но тя му обърна гръб.

— Месеци наред не си се изповядвал. Не искам да ми насадиш ново дете.

Той направи опит да се пошегува:

— Кой иска да ти прави бебе? Искам само да се любим.

— Още по-лошо — каза тя със заглушен от възглавницата глас. — Това е грешно и аз не бива да участвам в този грях.

— Това ли ти набива в ушите твоят пастор? Да отблъскваш съпруга си?

Тя не му отговори. Той я сграбчи за рамото и я принуди да се обърне към него.

— Това ли? — попита свирепо той.

— Пасторът не ми е казал нищо. Каквото правя, правя го от себе си. Достатъчно познавам Библията, за да различавам доброто от злото. И престани да крещиш. Ще събудиш Джени в другата стая.

— Ще престана да крещя — изрече гневно той, но топлината на рамото й се преля в ръцете му и треската пламна в него; облада я насила. Конвулсията го разтърси и той остана задъхан отгоре й, очите му впити в нейните.

Тя го гледаше спокойно, без да се движи, все така пасивна, каквато бе от връхлитането му. Една последна конвулсия изцеди жизнените му сокове. После тя заговори. Гласът й беше спокоен, далечен и отвлечен както никога:

— Свърши ли с това да вкарваш мръсотията си в мен?

Изведнъж почувства гадене в стомаха. Прикова очи в нея, после се претърколи в леглото.

— Свърших завинаги — изрече апатично той.

Тя стана от леглото и коленичи до малката ясла, която бе поставила под разпятието. Усети как лицето й се извива към него в мрака.

— Ще моля Светата Дева семето ти да не намери приют в мене — прошепна дрезгаво тя.

Той затвори очи и й обърна гръб. Това бяха сторили, бяха разрушили интимността им. Странна горчивина се всели в него.

Оттогава не стъпи в църква.