Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Книга девета
Джонас — 1945

1.

Отвън нажеженото до бяло юлско слънце обгръщаше пистата в Невада, но тук, в кабинета на генерала, претовареният еър-къндишън бръмчеше и поддържаше постоянна температура от двайсет и шест градуса. Погледнах към Мориси, после към генерала и съпровождащия го щаб от другата страна на масата.

— Това е истината, господа — заявих аз. — CA-JET Х.Р. би трябвало да постигне сто и осемдесет и два метра по-лесно, отколкото британският Де-Хавиланд ролс постига своите сто и петдесет, с което толкова се перчат. — Усмихнах им се и станах. — А сега, ако излезете навън, господа, ще ви го покажа.

— Не се съмнявам в казаното, мистър Корд — отвърна спокойно генералът. — Ако имахме и най-малкото съмнение, никога нямаше да получите договора.

— Тогава какво чакаме? Да вървим.

— Един момент, мистър Корд — спря ме генералът. — Не можем да си позволим вие да изпробвате самолета.

Изгледах го.

— Защо не?

— Не отговаряте на изискванията за реактивните самолети — обясни той. После загледа листа хартия на бюрото си. — Медицинското ви свидетелство показва частично забавяне на рефлексите. Разбира се, съвсем нормално за вашата възраст, но разбирате, че не можем да ви позволим вие да извършите изпитанието.

— Това са пълни глупости, генерале. Кой, по дяволите, мислите, че го е докарал тук, за да ви го достави?

— Имахте право за това тогава — отвърна генералът. — Самолетът беше ваш. Но в момента, когато докосна това летище, съгласно договора той стана собственост на армията. А ние не можем да си позволим да рискуваме, като позволим вие да го карате.

Плеснах юмрук в дланта си. Правила, все тези проклети правила. Това беше неприятното с идиотските договори. Вчера можех да прелетя с него до Аляска и обратно и не можеха да ме спрат. Или дори да ме настигнат. CA-JET Х.Р. беше с повече от триста километра в час по-бърз от всеки друг самолет, с който армията разполагаше. Някой ден ще трябва да отделя време и да прочета тези договори.

Генералът се усмихна и заобиколи масата, приближавайки се до мен.

— Зная какво изпитвате, мистър Корд — уверяваше ме той. — Когато лекарите ми казаха, че съм вече много стар за бойни полети и ме сложиха зад едно бюро, не бях по-възрастен, отколкото сте вие сега. И не ми се понрави повече, отколкото на вас. Никой не обича да му казват, че остарява.

Какви дивотии ми говореше? Бях едва на четиридесет и една години. Това не е много. Все още можех да летя далеч по-добре от тези хлапаци, с жълто около устата, които се разкарваха по летището и извън него със златни и сребърни емблеми на дъбови листа върху раменете. Погледнах генерала.

Изглежда, че прочете изненадата по лицето ми, тъй като пак се усмихна.

— Това беше само преди една година. Сега съм на четиридесет и три. — Предложи ми цигара и аз я взех мълчаливо. — Подполковник Шоу ще го издигне. Той е вече на пистата и ни очаква.

Пак прочете въпроса в очите ми.

— Не се безпокойте — успокои ме бързо той. — Шоу основно е запознат с машината. Прекара последните три седмици във вашия завод в Бърбенк и добре я изучи.

Погледнах към Мориси, но той старателно избягваше да срещне очите ми. Значи и той бе участвал в заговора. Ще го накарам да си плати за това после. Обърнах се към генерала:

— Добре, генерале. Да излезем да видим как ще полети бебето.

Бебе беше точната дума и не само за самолета. Подполковник Шоу едва ли имаше повече от двадесет години. Наблюдавах го, докато се издигне, но някак не можех да остана и да гледам с примижали очи как пори небето и минава през всички номера. Беше все едно да си блъскаш дълго време главата и накрая да уредиш да чукаш някоя девственица и когато всичко е готово, да отвориш вратата на спалнята и да откриеш, че друг е грабнал плода под носа ти.

— Откъде бих могъл да си взема кафе?

— Има лавка долу, при главния портал — обясни един от войниците.

— Благодаря.

— Няма защо — механично отвърна той, без да откъсва очи от самолета в небето и аз се запътих нататък.

В лавката нямаше еър-къндишън, но държаха помещението затъмнено и не беше съвсем лошо, макар че кубчетата лед в айскафето се стопиха, преди да отнеса чашата до масата. Загледах се начумерено през прозореца срещу мен. Много млад или много стар. Все така ми се случваше. Бях на четиринадесет, когато Първата война свърши през 1918-та, и почти прехвърлил възрастовата граница, когато влязохме в тази. Някои хора просто нямат късмет, винаги съм си мислил, че война има за всяко поколение, а ето че аз се бях разминал. Имал бях лошия късмет да се родя между двете.

Един средно голям военен автобус спря пред лавката. От него се заизмъкваха мъже и аз ги зазяпах, тъй като нямаше какво друго да правя. Не бяха войници; бяха цивилни и то не много млади. Повечето от тях носеха саката си през рамо и по малко куфарче в свободната си ръка, неколцина бяха с посивели коси, а много въобще без коса. Нещо в тях привлече вниманието ми. Никой не се усмихваше, дори когато разговаряха помежду си на малки групички, които веднага сформираха на тротоара край автобуса.

Защо да се усмихват, запитах се горчиво аз. Нямаше за какво. Бяха все дъртаци като мен. Извадих си цигара и драснах клечка кибрит. Вятърът от вентилатора я загаси. Запалих друга, обърнал гръб на вентилатора и закрил огънчето с ръце.

— Хер Корд! Каква изненада! Какво правите тук!

Вдигнах очи към хер Щрасмер.

— Току-що им доставих един нов самолет — казах аз и му протегнах ръка. — Но вие какво правите тук? Мислех, че сте в Ню Йорк. — Той се ръкува с мен по характерния си европейски начин. Усмивката напусна очите му.

— Ние също направихме една доставка. Сега се връщаме.

— Да не сте с групата отвън?

Той кимна. Погледна към тях през прозореца и в очите му се появи тревога.

— Да — отвърна бавно той. — Всички дойдохме заедно, с един самолет, но се връщаме поотделно. Три години работихме съвместно, но вече свършихме. Връщам се в Калифорния.

— Надявам се — засмях се аз. — Ще имаме голяма нужда от вас в завода, но се боя, че ще мине още малко време. Войната в Европа може и да свърши, но ако Тарава и Окинава са индикатори, изглежда, че ще минат повече от шест месеца, ако не и година, преди Япония да капитулира.

Той нищо не отговори.

Вдигнах поглед и изведнъж се сетих. Тези европейци много държаха на възпитаните обноски.

— Извинете, хер Щрасмер — заговорих бързо аз. — Бихте ли изпили с мен едно кафе?

— Не разполагам с време. — Някакво странно колебание се криеше в погледа му. — Нямате ли и тук някой кабинет, както навсякъде другаде?

— Разбира се — казах аз и го погледнах. На влизане бях минал покрай вратата, на която пишеше МЪЖЕ. — Тук отзад.

— Ще ви видя там след пет минути — каза той и бързо излезе навън.

Видях го през прозореца как се присъедини към една от групичките и заговори оживено с хората там. Замислих се дали старчето не откача. Човек не можеше да определи; може би бе работил прекалено много и си мислеше, че се намира отново в нацистка Германия. Защото не виждах причина да бъде толкова тайнствен в разговора си с мен. В края на краищата, ние бяхме съюзници сега.

Загасих си цигарата в пепелника и се измъкнах навън. Той дори не ме погледна, когато минах покрай групичката на път за тоалетната. Влезе там веднага след мен. Очите му зашариха нервно към кабините.

— Сами ли сме?

— Мисля, че да — отвърнах аз и го погледнах. Чудех се как ли ще домъкна лекар насам в случай че съвсем откачи.

Той тръгна към кабините, отвори една след друга вратите и погледна вътре. Накрая, видимо доволен, се върна при мен. Лицето му беше напрегнато и бледо и ситни капки пот бяха избили по челото. Стори ми се, че започнах да се досещам какво е станало. Слънцето на Невада е убийствено, ако не си свикнал с него. Още първите му думи ме убедиха, че съм прав.

— Хер Корд — прошепна дрезгаво той, — войната няма да трае и шест месеца.

— Разбира се, че не — казах сговорчиво аз. От това, което бях чувал, първото нещо бе да се съгласяваш с тях, да се опиташ да ги успокоиш. Искаше ми се да си припомня второто нещо. Обърнах се към мивката. — Ето, ще ви напълня чаша во…

— Ще свърши още другия месец!

Това, което си мислех, сигурно бе изписано на лицето ми, защото устата ми зяпна от изненада.

— Не, не съм луд, хер Корд — увери ме бързо Щрасмер. — Не бих го казал на никой друг, освен на вас. Това е единственият начин, по който мога да ви се отплатя, че ми спасихте живота. Зная от какво значение е това за работата ви.

— Но… но как…

— Не мога да ви кажа нищо повече — прекъсна ме той. — Просто ми повярвайте. Следващия месец Япония ще е verfallen! — Обърна се и направо изтича през вратата.

Загледах се подир него, после пристъпих към мивката и си изплакнах лицето със студена вода. Чувствах се по-луд от него, защото започвах да му вярвам. Но защо? Не виждах смисъла. Е вярно, че изтласквахме японците назад, но те все още държаха Малая, Хонконг и Холандските източни индии и с тяхната философия на камикадзе само чудо би прекратило войната до един месец.

Все още мислех за това, когато се качихме с Мориси във влака.

— Знаеш ли кого срещнах? — попитах аз. Не го оставих да ми отговори. — Ото Щрасмер.

Усмивката му издаде вътрешното облекчение. Изглежда очакваше да вдигна олелия, че не ми е споменал за летеца.

— Славен човек е той — каза Мориси. — Как е?

— Добре изглеждаше — отвърнах аз. — Отиваше в Ню Йорк. — Погледнах през прозореца към равнинната пустиня на Невада. — Впрочем, чувал ли си някога върху какво точно работеше той?

— Не точно.

Погледнах го.

— Какво си чувал?

— Не съм го чул от него — обясни Мориси. — Научих го от един мой приятел в Клуба на инженера, който също известно време се е занимавал с въпроса. Макар че и той не знае много. Каза ми само, че се наричало проекта „Манхатън“ и че имало нещо общо с професор Айнщайн.

Усетих как веждите ми се свиха в недоумение.

— Какво би могъл да прави Щрасмер за човек като Айнщайн?

Той пак се усмихна.

— В края на краищата Щрасмер измисли консервна кутия за бира от пластмаса, с якост по-голяма от тази на метала.

— Е, и? — запитах аз.

— Може би професорът е взел Ото да му измисли пластмасов контейнер, в който да държи атомите си — каза Мориси засмян.

Чувствах как възбудата ми нараства. Контейнер за атоми, енергия в бутилка, готова да експлодира, щом й махнеш запушалката? Дребничкият мъж не беше луд. Знаеше за какво говори. Лудият бях аз.

Би било същинско чудо. Е, значи Щрасмер и компанията му бяха дошли в пустинята, бяха измислили чудото и сега се прибираха по домовете си. Какво беше и как го бяха направили не можех да предположа и не ме интересуваше.

Но дълбоко в себе си бях убеден, че са го направили.

Чудото, с което щеше да дойде краят на войната.