Харолд Робинс
Торбарите (89)

7.

Джени ме погледна.

— Така се пътува — заяви тя. — Цял самолет на твое разположение.

Огледах празната кабина на ICA, който Бъз бе приготвил за специалния полет, когато му телефонирах. Погледнах си часовника. Беше почти девет часа. Преместих стрелката два часа напред — по чикагско време. Усетих леката промяна на налягането в ушите. Започвахме да се спускаме.

— Сигурно е страхотно да притежаваш собствена авиолиния — отбеляза Джени усмихната.

— Удобно е, когато трябва бързо да отидеш някъде.

— Не те разбирам.

— Какво не разбираш, момиче?

— Теб — каза Джени. — Озадачаваш ме. Повечето мъже ги разбирам. Забият поглед в работата и все искат да изкарат повече пари. А ти, ти си различен. Вече имаш всичко.

— Не всичко.

Тя кимна към светлините на Чикаго под нас.

— Искаш да кажеш, че не притежаваш онова, там долу, например.

— Правилно. Макар че не искам чак толкова, доволен съм от това, което имам.

Очите й загубиха блясъка си.

— Какво ще стане, ако гръмнем?

— Както дошло, така и отишло — щракнах с пръсти аз.

— Просто ей така?

— Просто ей така.

Тя се загледа през люка за известно време, после се обърна към мен.

— Да, може да се каже, че ме притежаваш в известен смисъл.

— Не говорех за теб — казах. — Говорех за този самолет.

— Зная, но все едно, вярно е. Притежаваш всички, които работят за теб, макар и да не го чувстваш. Парите го правят.

— Парите правят много неща за мен — уверих я аз.

— Тогава защо не си купиш обувки?

Погледнах към обутите си с чорапи крака.

— Не се притеснявай — успокоих я аз. — Имам обувки. Някъде из самолета са.

Тя се разсмя, после пак стана сериозна.

— Парите могат да ти купят време. Освен това ти дават възможност да правиш хората такива, каквито ти искаш.

Повдигнах едната си вежда.

— Не знаех, че освен актриса си и философка.

— Все още не знаеш дали съм актриса.

— Дано да си — казах аз. — Иначе ще заприличам на глупак. Очите й пак станаха сериозни.

— А това няма да ти се хареса, така ли?

— Не би харесвало никому — казах аз. — Аз не се различавам от другите.

— Тогава защо го правиш, Джонас? Не ти е нужно. Парите не са важни за теб. Защо искаш да правиш филми?

Облегнах главата си на седалката.

— Може би защото искам да ме запомнят с нещо друго, освен като производител на барут, самолети и пластмасови чинии.

— С това ще те помнят повече, отколкото с филмите.

— Така ли? — обърнах глава и я погледнах. — За какво помниш един мъж? За трепетите, които ти е дал? Или за това, че е построил най-високата сграда в света?

— Помниш го за всичко — обясни тя. — Ако го е направил.

— Ти наистина си философка. Не знаех, че толкова добре разбираш мъжете.

Тя се засмя.

— През целия си живот съм била жена. А мъжете са първото нещо, което едно момиче се опитва да разбере.

Усетих как колелата докоснаха земята. Несъзнателно се наведох напред към кормилото — да предотвратя подскачанията. После се отпуснах. Странно нещо беше навикът. Човек приземяваше всеки самолет, независимо дали седеше зад контролите, или не.

Джени потръпна и се загърна с тънкото манто, когато първият повей на студен вятър нахлу през отворената врата. По земята имаше сняг, докато прекосявахме пистата към терминала.

Пред мен спря един шофьор и почтително отдаде чест.

— Колата ви чака, мистър Корд.

Джени продължаваше да трепери, когато влязохме в колата.

— Забравила съм колко студена може да бъде зимата — подхвърли тя.

След четиридесет и пет минути бяхме в хотел „Дрейк“. Заместник-управителят ни посрещна на входа.

— Радвам се да ви видя пак, мистър Корд. Апартаментът ви е готов. Обадиха се от кантората ви в Калифорния. — Той щракна с пръсти и като по вълшебство се появи един асансьор. В уединение се потопихме във великолепието му.

— Позволих си да ви поръчам топла вечеря, мистър Корд.

— Благодаря, Картър — отвърнах аз. — Постъпили сте разумно.

Картър ни отвори вратата към апартамента. Малка масичка бе приготвена в кътчето за хранене, а барчето бе заредено с неотворени бутилки.

— Щом телефонирате, мистър Корд, веднага ще ви донесем храната.

— Дайте ни няколко минути да се оправим, Картър — казах аз.

— Разбирам, сър.

Погледнах към Джени, която продължаваше да трепери от студ.

— Картър!

— Да, мистър Корд?

— Мис Дентън явно не е подготвена за студа. Мислите ли, че можем да уредим да й се достави едно топло палто?

Картър си позволи да хвърли мимолетен поглед към Джени.

— Мисля, че може да се уреди, сър. Норка, нали?

— Естествено — отвърнах аз.

— Много добре, сър. Веднага ще се погрижа госпожицата да си избере.

— Благодаря, Картър.

Той се поклони и вратата се затвори след него. Джени се обърна към мен с широко разтворени очи.

— Това е то! Мислех, че нищо вече не може да ме учуди, но това наистина ме изумява. Знаеш ли колко е часът?

Погледнах си часовника.

— Дванадесет и десет.

— Никой, ама абсолютно никой, не може да отиде на пазар за палто от норка след полунощ.

— Ние няма да пазаруваме. Ще ни ги изпратят тук.

Тя ме изгледа продължително, после кимна.

— О, разбирам — промълви тя. — Разликата е съществена, така ли?

— Разбира се.

— Я ми кажи. Какво те прави толкова важен насам?

— Плащам си наема.

— Искаш да кажеш, че държиш този апартамент целогодишно?

— Ами да — отвърнах аз. — Никога не зная кога ще ми се наложи да бъда в Чикаго.

— Кога беше тук за последен път?

Потрих си бузата.

— Преди около година и половина.

Телефонът иззвъня. Взех слушалката, после я подадох на Джени.

Лицето й се изуми.

— За мен? — попита тя. — Но никой не знае, че съм тук!

Влязох в банята и затворих вратата. Когато излязох след няколко минути, тя седеше на леглото с объркано изражение.

— Беше кожарят — пророни тя. — Искаше да знае какво предпочитам — светли или тъмни норки. И какъв размер.

— Какъв размер му каза?

— Четиридесети.

Поклатих глава.

— На твое място бих поръчал четиридесет и две. Никой не купува палто от норки номер четиридесет. Не си струва.

— Както казах, ти си луд! — каза тя. После се хвърли в прегръдките ми и ме притисна. — Но си симпатично луд!

Разсмях се. Как иначе, щом се касаеше за норки!