Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Книга четвърта
Историята на Рина Марлоу

1.

Рина затвори внимателно списанието, прегъвайки ъгълчето на страницата, която бе чела, и го остави да падне на белия чаршаф, който я завиваше.

— Искаш ли нещо, мила? — долетя гласът на Айлин от дълбокото кресло до леглото.

Рина се обърна и я погледна. Лицето на Айлин бе отслабнало от напрежение.

— Не — каза Рина. — Колко е часът?

Айлин погледна часовника.

— Три.

— О — каза Рина, — в колко каза лекарят, че ще дойде?

— В четири — отговори Айлин. — Все пак искаш ли нещо?

— Не, благодаря ти. Добре съм — отговори Рина. Взе отново списанието, запрелиства го, но скоро го захвърли. — Дяволски ми се ще да ме пуснат оттук!

Айлин бе станала от креслото. Загледа Рина, застанала отстрани на леглото.

— Не се вълнувай — бързо каза тя. — Скоро ще излезеш. Тогава ще мечтаеш да си тук. Чух, че в студиото само чакат да излезеш, за да почнеш работа по „Мадам Помпадур“.

Рина въздъхна.

— Стига с този изтъркан номер. Щом закъсат за филм, веднага измъкват от рафта този сценарий и му отупват праха. Разгласяват навред и щом си направят нужната реклама, пак го прибират на рафта.

— Този път не — каза разпалено Айлин. — Вчера говорих с Бърни Норман в Ню Йорк. Каза, че го е поверил на нов автор, който правел чудеса. Сценарият ставал великолепен и дори придобивал ново, социално значение.

Рина се усмихна.

— Социално значение? Кой го пише — Юджин О’Нийл?

— Ти си знаела от самото начало? — погледна я Айлин.

Рина поклати глава.

— Не, предположих наслуки. Наистина ли Бърни е успял да наеме О’Нийл?

Айлин кимна.

Въпреки всичко Рина бе впечатлена. Може би този път Бърни наистина се беше захванал. Почувствува как възбудата я облива. О’Нийл беше писател, не обикновен холивудски драскач. Той можеше да направи нещо от сценария. После възбудата се изпари и тя се почувствува още по-уморена. Социално значение. Сега на всичко лепваха този етикет. Особено откакто Рузвелт стана президент.

— Колко е часът?

— Три и десет — отговори Айлин.

Рина се облегна на възглавницата.

— Защо не отидеш да изпиеш чаша кафе?

Айлин се усмихна.

— Няма нужда.

— Цял ден си тук.

— Искам да бъда тук — отговори й Айлин.

— Върви! — Рина затвори очи. — Ще подремна, докато дойде лекарят.

Айлин остана за миг, заслушана в мекото, равномерно дишане. Внимателно оправи завивката и се вгледа в лицето на Рина. Големите очи бяха затворени, бузите отслабнали и опънати на скулите. Под калифорнийския тен прозираше бледата кожа. Тя присегна, отмести светлорусата коса от челото, целуна бързо уморената уста и излезе от стаята.

Сестрата, която седеше в преддверието, вдигна поглед.

— Ще сляза долу за чаша кафе — каза Айлин. — Тя спи.

Сестрата се усмихна с професионална увереност.

— Не се тревожете, мис Гейлърд — каза тя. — Сънят е най-доброто нещо за нея.

Айлин кимна и излезе в коридора. Чувствуваше сърцето в гърдите си свито, както обикновено през последните няколко седмици, очите й се насълзиха. Излезе от асансьора и се запъти към бюфета.

Потънала в мислите си, тя чу лекаря, едва когато ръката й беше на дръжката.

— Мис Гейлърд?

Не можеше да говори. Успя само да кимне.

— Може ли да се присъединя към вас?

— Разбира се — усмихна се и й отвори вратата. Избраха ъглова маса. Лекарят направи знак с ръка и две чаши с кафе се появиха пред тях.

— Какво ще кажете за една кифла? — запита той. — Приличате на човек, който има нужда от храна. — Засмя се с професионална усмивка. — Няма смисъл точно сега да се сдобиваме с още един пациент.

— Не, благодаря — отказа тя. — Кафето ми стига.

Лекарят отпи и остави чашата.

— Хубаво кафе.

Тя кимна.

— Рина спи. — Каза първото, което й дойде на ума.

— Това е добре — кимна лекарят, загледан в нея. Тъмните му очи блестяха зад очилата. — Мис Марлоу има ли някакви роднини тук?

— Не — бързо отговори Айлин. После схвана намека. Впери очи в него. — Искате да кажете… — гласът й заглъхна.

— Не искам да кажа нищо — прекъсна я лекарят. — Просто в подобни случаи искаме да знаем имената на близките, ако евентуално стане нещо.

— Не зная Рина да има някакви роднини.

Лекарят я изгледа любопитно.

— А съпругът й?

— Кой? — гласът на Айлин бе озадачен.

— Не е ли омъжена за Невада Смит? — попита лекарят.

— Беше — отвърна Айлин. — Но се разведоха преди три години. След това се омъжи за Клод Дънбар, режисьора.

— С когото също се разведе?

— Не — сковано отвърна Айлин. Устните й се свиха. — Той се самоуби година след брака им.

— О! — каза лекарят. — Прощавайте. Последните няколко години нямам достатъчно свободно време, за да следя светския живот.

— Ако трябва да се направи нещо специално, мисля, че аз съм тази, която ще го стори — каза тя. — Аз съм най-близката й приятелка и тя ме е упълномощила.

Лекарят я изгледа мълчаливо. Можеше да прочете какво се крие в ума му, зад проблясващите очила. Гордо вдигна глава. Какво значение имаха мислите му? Какво значение имаха сега мислите на когото и да е?

— Получихте ли резултатите от кръвната проба?

Лекарят кимна. Тя се опита да прикрие вълнението в гласа си.

— Левкемия ли е?

— Не — каза той и видя как надежда бликна в погледа й. Заговори бързо, за да й спести мъката от разочарованието. — Излезе, както предполагахме, енцефалитис. — Забеляза учуденото й изражение. — Понякога му казват „сънна болест“.

Надеждата в очите на Айлин отказваше да угасне.

— Значи тя има някакъв шанс?

— Много малък — призна лекарят, загледан угрижено в нея. — И ако оживее, никой не може да каже какви ще са последствията.

— Какво имате предвид? — дрезгаво запита Айлин.

— Енцефалитът е вирус, който се загнездва в мозъка — обясни бавно той. — През следващите четири-пет дни, докато вирусът се развие, тя ще бъде изложена на извънредно силна треска. По време на треската вирусът ще атакува мозъка. Едва след като треската премине, ще бъдем в състояние да определим до каква степен е засегната.

— Искате да кажете, че ще си загуби разсъдъка? — очите на Айлин се разшириха от ужас.

— Не може да се определи — продължи лекарят. — Увреждането може да засегне много места, например разсъдъка; може да се парализира, или поне частично, може да си знае името, а може, и да го забрави. Остатъчните поражения са като след удар. Зависи коя част от мозъка ще пострада.

Обзе я болезнен страх. Дъхът й секна, а лицето й пребледня.

— Дишайте дълбоко и пийнете малко вода! — посъветва лекарят.

Тя изпълни напътствията и лицето й възвърна цвета си.

— Нищо ли не можем да направим? Съвсем нищо ли?

— Правим всичко по силите ни. Знаем много малко за тази болест: не е ясно как се разпространява. В най-често срещаната форма, в тропическите страни, се предполага, че се пренася от насекоми, които я предават при ухапване. Но в Съединените щати, пък и другаде, тя просто се появява без никаква видима причина.

— Преди три месеца се върнахме от Африка — вметна Айлин. — Снимахме филм.

— Зная — продължи лекарят. — Мис Марлоу ми каза. Това именно ме насочи в началото.

— Но никой друг не е болен — възрази Айлин. — А всички прекарахме там три месеца, живеехме при еднакви условия, на едно място.

Лекарят сви рамене.

— Както ви казах, всъщност не сме съвсем наясно коя е причината.

Айлин го загледа. Странни нотки се появиха в гласа й.

— Защо не аз? — запита потресено тя. — Рина има за какво да живее.

Лекарят присегна през масата и я потупа по ръката. След този топъл жест тя не изпитваше вече неприязън към него, каквато обикновено изпитваше към мъжете.

— Колко ли пъти в живота си съм чувал този въпрос? Но и сега, както в самото начало, не зная отговора.

Тя го погледна с благодарност.

— Мислите ли, че трябва да й кажем?

Тъмните му очи станаха по-големи зад очилата.

— Какъв е смисълът? — запита той. — Нека й оставим мечтите.

Рина долови смътни гласове пред вратата. Беше уморена: изтощена и уморена и всичко бе една мека, безсилна отпуснатост. Смътно се зачуди дали сънят ще се върне пак. Неуловимите му очертания се прокрадваха в ума. Добре. Ето че идваше отново.

Спокойно, чувствувайки се удобно вече, тя се остави да потъне в него. Усмихна се несъзнателно и зарови лице във възглавницата. Сега бе обкръжена от своя сън. Сънят за смъртта, който сънуваше още от дете.