Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

Книга първа
Джонас — 1925

1.

Слънцето започваше да се спуска от небето към бялата пустиня на Невада, когато Рено се показа под мен. Бавно наклоних машината и се насочих на изток. Дочувах как вятърът връхлита върху подпорите на двуплощника и се ухилих сам на себе си. Старецът наистина щеше да забълва змии и гущери, когато видеше самолета. Макар да нямаше за какво да роптае. Не беше давал пари за него. Спечелих го на комар.

Преместих напред кормилния лост и бавно слязох на около петстотин метра. Летях над Шосе Номер 32, а пустинята около него представляваше едно неспокойно пясъчно море. Заковах носа към хоризонта и погледнах отстрани. Ето я, че се показа, на около дванадесет километра пред мен. Като грозна жаба, клечаща сред пустинята. Фабриката

КОРД ЕКСПЛОЗИВИ

Побутнах лоста отново напред и когато прелетях над нея, бях само на около тридесет метра. Издигнах се за лупинг и погледнах назад.

Вече бяха по прозорците. Мургавите мексиканки и индианки в своите ярки, пъстри рокли и мъжете в избелелите си, сини работни дрехи. Почти виждах бялото на изплашените им очи, насочени към мен. Пак се ухилих. И без друго животът им беше страшно еднообразен. Нека им създам малко емоции.

Издърпах лоста нагоре за лупинг и като стигнах на седемстотин и петдесет метра, забих надолу и се насочих право към залятия със смола покрив.

Ревът на мощния двигател „Прат енд Уитни“ стигна до кресчендо и ме заглуши, а вятърът брулеше очите и лицето ми. Присвих очи и прехапах устни. Чувствувах пулсирането на кръвта във вените, туптенето на сърцето и събуждащите се в мен жизнени сокове.

Власт, власт, власт! Тук горе, където светът беше като играчка под мен. Където държах лоста в ръка и не съществуваше никой, нито дори баща ми, който да може да ми каже „не“!

Черният покрив на фабриката се открояваше на белия пясък като легнала на бели чаршафи девойка, чието черно петно на пубиса нашепва подканващо в мъглявината на нощта. Дъхът ми секна в гърлото. Майко! Не желаех да се обърна. Исках да се прибера у дома.

Щрак! Една от тънките метални жици, които крепяха крилата, се скъса. Примигнах и си облизах устните. Езикът ми усети соления вкус на сълзите. Вече виждах камъчета върху черната смола на покрива. Отпуснах лоста и започнах да излизам от лупинга. На двеста и петдесет метра изравних и се насочих в дълбок завой, който щеше да ме отведе в полето зад фабриката. Насочих се срещу вятъра и направих идеално три точково кацане. Изведнъж се почувствувах уморен. Дълъг беше този полет от Лос Анджелос.

Невада Смит крачеше през полето към мен, когато самолетът спря. Завъртях ключовете и двигателят замря, изкашляйки последната капка гориво от карбураторните си дробове, загледах се в Невада.

Той никога не се променяше. От времето, когато бях петгодишен и за първи път го видях да крачи към предната веранда, никак не се беше променил. Стегнатата, олюляваща се, кривокрака походка, сякаш беше яхнал кон, тънките, бели, обрулени от вятъра бръчици в крайчетата на очите му. Такъв беше и преди шестнадесет години. В 1909.

Играех си в ъгъла на верандата, а баща ми, седнал в големия люлеещ се стол до входната врата, четеше седмичния вестник на Рено. Беше към осем часа сутринта и слънцето беше вече високо в небето. Чух конски тропот и минах напред да видя какво става.

Един мъж слизаше от коня си. Движенията му бяха измамно бавни и грациозни. Метна юздите на стълба за връзване и закрачи към къщата. Пред стъпалата спря и вдигна поглед нагоре.

Баща ми остави вестника настрана и се изправи. Беше едър човек. Един и осемдесет и осем. Мускулест. С червендалесто лице, което лесно изгаряше на слънце. Погледна надолу.

Невада го изгледа косо.

— Джонас Корд?

— Да — килна широкополата си каубойска шапка назад, откривайки гарваново черната си коса.

— Чувам да се говори, че търсиш работна ръка.

Баща ми никога не отговаряше с „да“ или „не“ за каквото и да било.

— Какво можеш да вършиш? — запита той.

Усмивката на мъжа остана безизразна. Той бавно плъзна поглед от къщата към пустинята. После отново погледна баща ми.

— Мога да паса стада, но ти нямаш говеда. Мога да поправям огради, но ти и огради нямаш.

Баща ми помълча известно време.

— С това там бива ли те? — попита той.

Едва тогава забелязах револвера на бедрото на мъжа. Носеше го съвсем ниско, завързан за крака. Прикладът беше черен и изтъркан, а ударникът и металът блестяха с притъпена от смазката лъскавина.

— Щом съм жив — отвърна той.

— Как се казваш?

— Невада.

— Невада кой?

Отговорът дойде без колебание:

— Смит. Невада Смит.

Баща ми пак замълча. Този път мъжът не го изчака да заговори. Посочи ме:

— Малкият твой ли е?

Баща ми кимна.

— Къде е майка му?

Баща ми го изгледа, после ме взе на ръце. Наместих се удобно в извивката на ръката му. Гласът му беше безизразен:

— Умря преди няколко месеца.

Мъжът ни изгледа вторачено.

— Така и чух.

Баща ми се взря за миг в него. Усетих как мускулите на ръката му се изпънаха под мен. После, преди да сваря да си поема дъх, полетях във въздуха през перилата на верандата.

Мъжът ме улови с едната си ръка и ме притисна до себе си, приклякайки с единия крак, за да омекоти тласъка. Дъхът ми секна, но преди да се разплача, баща ми заговори отново. Странна усмивка пробягна по устните му.

— Научи момчето да язди! — каза той. Вдигна вестника и влезе в къщата без да погледне назад.

Държейки ме все още в едната си ръка, Невада започна да се изправя. Погледнах нагоре. В другата му револверът като жива змия се насочи към баща ми. Докато го гледах, той мигновено потъна в кобура. Вдигнах очи към Невада.

По лицето му се разля топла, мила усмивка. Внимателно ме пусна на земята.

— Е, младши — каза той. — Чу баща си. Да вървим.

Погледнах към къщата, но баща ми вече бе влязъл вътре. Тогава още не го знаех, но това бе последният път, когато баща ми ме бе държал в прегръдките си. Оттогава, като че ли бях момчето на Невада.

 

 

Тъкмо бях преметнал единия крак през откритата кабина, когато Невада стигна до мен. Изгледа ме косо.

— Доста се потруди.

Скочих на земята до него и го погледнах отгоре. Никак не можех да свикна с това. Бях висок един и осемдесет и осем, като баща си, а Невада едва един и седемдесет и пет.

— Доста — признах си аз.

Невада се изпъна и погледна в задната кабина.

— Бива — каза той. — Как се сдоби?

Усмихнах се.

— Спечелих го на комар.

Той ме изгледа въпросително.

— Не се безпокой — добавих бързо. — След това го оставих да спечели петстотин долара.

Той кимна удовлетворен. Това беше едно от нещата, на които Невада ме беше научил. Не ставай от масата, след като си спечелил коня на някого, докато не му дадеш възможност да спечели поне една миза за утре. С това печалбата ти не намаляваше кой знае колко, а нещастникът си отиваше с чувството, че си е възвърнал нещичко.

Бръкнах в задната кабина и извадих няколко подпорки. Подхвърлих едната на Невада, пристъпих и нагласих моята под едното колело. Невада направи същото от другата страна.

— Това няма да се хареса на баща ти. Обърка производството за цял ден.

Изправих се.

— Не вярвам да е толкова важно. — Заобиколих перката и тръгнах към него. — Как узна толкова скоро?

Устните на Невада се извиха в познатата ми нерадостна усмивка.

— Завел си момичето в болница. Те пратили за родителите й. Тя им казала, преди да умре.

— Колко искат?

— Двайсет хиляди.

— Човек може да ги купи за пет.

Не ми отговори. Вместо това погледна краката ми.

— Сложи си обувките и да вървим — каза той. — Баща ти чака.

Закрачи през поляната, а аз погледнах краката си. Усещането на топлата земя под босите ми крака беше приятно. Забих пръсти за миг в пясъка, после се върнах при кабината и измъкнах чифт мексикански хаурчос. Намъкнах ги и тръгнах през полето след Невада.

Ненавиждам обувките. Не оставят човека да диша.