Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

15.

Макс си проправи път през заведението, вървейки подир Чарли Добс. Беше претъпкано с нефтотърсачи и каубои и залозите по масите за зарове и карти бяха огромни. Мъже чакаха на три редици да заемат мястото на всеки ставащ.

— К’во ви казах? — ликуваше Чарли. — Всичко е пощуряло тук. — Той си запробива път към бара, където един мъж седеше сам.

Мъжът се обърна и го съгледа.

— Много се забави — каза той тихо.

— Много път е, Ед — отговори Чарли.

— Ще се видим отвън — продължи Ед, хвърли сребърен долар на тезгяха и тръгна да излиза. На минаване метна бърз поглед към Макс.

Макс срещна за миг бледите му, безизразни, проницателни очи. Мъжът беше към петдесетте: дълъг пясъчлив на цвят мустак минаваше по устната му. Имаше нещо познато в него, но Макс не можа да се сети какво. Само чувството, че го е срещал някъде преди.

Мъжът ги чакаше отвън. Тръгна напред и те го последваха в една задънена улица. Той се обърна към тях.

— Казах ти, че са нужни четирима, — ядосано каза той.

— Има още един, Ед — бързо отговори Чарли. — Той остана край града.

— Добре. Пристигате тъкмо навреме. Утре вечер, — петък, директорът и касиерът на банката работят до късно, изчислявайки надниците на персонала за събота. Обикновено привършват към десет. Пипваме ги на излизане от вратата и ги наблъскваме обратно. Така ще ни отворят касата, без да става нужда да я разбиваме.

— Според мен бива — каза Чарли. — Ти к’во мислиш, Макс?

Макс погледна Ед.

— Носят ли оръжие?

— Предполагам. Боиш ли се от пушкане?

Макс поклати глава.

— Не. Просто искам да зная какво може да се очаква.

— Колко мислиш, че може да пипнем? — обади се Чарли.

— Петдесет хиляди, може и повече.

— Петдесет хиляди! — подсвирна Чарли.

— Ще дойдете насам един по един. Тихо. Не искам никой да ни види. Ще се срещнем зад банката точно в девет и половина. — Ед ги погледна и те пак му кимнаха. Той тръгна да си върви, но се върна. Вторачи се в Макс.

— Не съм ли те виждал някъде по-рано?

Макс сви рамене.

— Възможно е. Бил съм на много места. И ти ми изглеждаш познат.

— Може да се сетя до утре вечер. — Той тръгна надолу по улицата.

Макс го наблюдаваше, докато се скри от погледа му. Бавно се обърна към Чарли.

— Има нещо в тоя човек. Имам чувството, че го познавам отнякъде.

Чарли се засмя.

— Да вървим. Майк ще се чуди к’во е станало с нас.

— Приготви се! — прошепна дрезгаво Ед. — Идат!

Макс се притисна плътно до стената до самата врата. От другата страна чакаха Ед и Чарли. Чуваха се гласовете на двамата мъже, идващи към вратата отвътре.

При отварянето и тримата нахълтаха в банката.

— Какво, по дяволите… — започна някой в мрака вътре. После се чу глух удар, последван от шума на падащо тяло.

— Дръж си устата затворена, мистър, ако ти е мил животът!

Чу се уплашено изпъшкване, след което последва мълчание.

— Дайте ги в задната стая! — рязко долетя гласът на Ед.

Макс се наведе бързо и издърпа падналия на пода към задната врата. Чу зад себе си драскване на кибрит, след което газената лампа хвърли бледата си светлина из стаята. Той пусна човека. Тялото се свлече и остана неподвижно.

— Провери входната врата! — просъска Ед.

Макс изтича и надзърна навън. Улицата бе смълчана и пуста.

— Няма никой — каза той.

— Добре — кимна Ед. — Хайде на работа. — Обърна се към втория мъж: — Отвори касата!

Мъжът беше към шейсетте. Взираше се в падналия на пода с изумени от ужас очи.

— Аз… аз не мога — каза той. — Само мистър Гордън може. Той е директорът и единственият, който знае комбинацията.

Ед се обърна към Макс.

— Свести го!

Макс се наведе над мъжа. Обърна лицето му. Имаше нещо особено. Челюстта висеше отпусната. Макс вдигна очи към Ед.

— Нищо не може да го свести. Разбил си му черепа.

— Господи! — възкликна другият. Всеки момент можеше да припадне.

Ед пристъпи към него.

— Струва ми се, че в края на краищата ти ще трябва да ни отвориш касата.

— Н-но аз не мога! — заекна банковият чиновник. — Не знам комбинацията.

Ед го цапардоса през лицето. Мъжът падна на бюрото.

— Научи я тогава!

— Честна дума, мистър — изхълца той. — Не я знам. Мистър Гордън беше единственият. Само той…

Ед пак го удари.

— Отваряй касата!

— Вижте какво, мистър — замоли се човекът. — Ей в онова бюро има четири хиляди долара. Вземете ги и не ме удряйте повече, моля ви се! Аз не знам комбинацията…

Ед отиде до бюрото и отвори средното чекмедже. Измъкна пачка банкноти и я натъпка в джоба на якето. Върна се и застана пред коленичилия банков служител.

— Сега отваряй касата! — нареди той и пак го удари.

Мъжът се свлече на пода.

— Не я знам, мистър, не я знам!

Когато Ед си дръпна крака назад, готов да го ритне, Макс го улови за рамото.

— Може би казва истината.

Ед го изгледа за миг, после отпусна крака си.

— Може и така да е. Зная как най-бързо ще разберем. — Насочи ръка към Макс. — Застани пак на вратата.

Макс прекоси банката, за да стигне до входната врата, и отново погледна навън. Улицата бе все така пуста. Остана там заслушан. Гласът на Ед долетя откъм задната стая:

— Вържи негодника за стола!

— Како смятате да правите? — запита с премалял глас банковият служител.

Макс се върна и огледа стаята. Ед бе коленичил пред тумбестата печка, заврял машата сред горящите въглени. Вързал здраво мъжа, Чарли се изправи и погледна с любопитство към Ед.

— Какво ще правиш?

— Като нажежа до червено машата и я завра в очите му, ще проговори — каза свъсен Ед.

— Чакай! — възрази Чарли. — Ако мислиш, че тоз тук ни лъже, по-добре го убий.

Ед се изправи и се обърна ядосан към Чарли.

— Там е бедата с вас, младите. Не ви стиска, много сте разнежени. Ако е мъртъв, как ще отвори касата?

— Как да я отвори като не знае комбинацията?

— Не ти ли харесва, пъзльо! — свирепо се озъби Ед. — Петдесет бона лежат в оная каса, ей там. Решил съм да ги взема!

Макс се обърна и тръгна пак към външната врата. Направил бе две крачки, когато гласът на Ед долетя отзад.

— Това ще свърши работа, вярвай ми — казваше Ед. — Преди десетина-дванайсет години Ръсти Харис, Том Дорт и аз приложихме номера на един касапин на бизони и неговата жена-индианка…

Макс почувствува как стомахът му се свива и се опря на стената, за да не падне. Затвори за миг очи и сцената от колибата изплува — баща му, увиснал безжизнено, смачканите останки от майка му по пода, оранжевият блясък на огъня в нощното небе.

Главата му започна да се избистря. Разтърси я. Студено, свирепо чувство измести повдигането. Върна се към задната стая.

Ед бе коленичил край печката. Чарли стоеше насред стаята с пребледняло лице.

— Старата скръндза бе скътал злато нейде. Всички в Додж знаеха… — Ед вдигна поглед и видя Макс, който бе прекосил стаята и бе застанал пред него. — К’во правиш тук? Казах ти да стоиш на вратата!

Макс го погледна. Гласът му беше глух:

— Успя ли да вземеш златото?

Странен израз пробягна по лицето на Ед.

— Не можа — продължи Макс, — защото такова нямаше.

Ед се взря в него.

— Откъде знаеш?

— Зная — бавно изрече Макс. — Аз съм Макс Санд.

Сега Ед го позна. Посегна за револвера, като се претърколи настрани от Макс. Макс изрита револвера от ръката му и Ед запълзя към него, когато Макс издърпа нажежената до бяло маша от огъня. Ед се обърна, насочвайки оръжието към Макс в момента, когато машата се заби в очите му.

Той изпищя от страшната болка, когато белият метал си проби път в тялото му. Револверът гръмна, куршумът се заби в тавана, после оръжието падна от ръката му.

Макс остана така, загледан надолу. Мирисът на изгоряла плът стигна до ноздрите му. Свършило беше. След дванадесет години най-после бе свършило.

Обърна се безчувствено, когато Чарли го дръпна за ръката.

— Да се измитаме! — викна Чарли. — След минута целият град ще бъде тук!

— Да! — бавно промълви Макс. Остави машата да падне от ръката му и тръгна към вратата. Майк държеше конете и те се метнаха на седлата. Напуснаха града сред дъжд от куршуми, преследвани от потеря на по-малко от половин час зад тях.

 

 

Три дни по-късно се бяха укрили в малка пещера в полите на планините. Макс се обърна от входа и погледна своя другар.

— Как си, Майк?

Обикновено грейналото лице на Майк бе сбръчкано и посивяло.

— Зле, момче, зле.

Макс приклекна и му избърса лицето.

— Съжалявам — каза той. — Нямаме повече вода.

Майк поклати глава.

— Всъщност, няма значение, момче. Този път си го намерих. Пътуването ми свърши.

Гласът на Чарли долетя от дъното на пещерата:

— След един час се съмва. Най-добре да потегляме.

— Ти тръгвай, Чарли, аз оставам при Майк.

Майк направи усилие да седне, опрял гръб на стената на пещерата.

— Не ставай глупак, момче! — каза той.

Макс поклати глава.

— Оставам при теб.

Майк се усмихна. Ръката му улови тази на Макс и нежно я притисна.

— Ние сме приятели, момче, нали? Истински приятели?

Макс кимна.

— Никога не съм постъпвал зле с теб, нали? — запита Майк — Умирам, а ето че нищо не можеш да направиш за мен.

Макс сви цигара, запали я и я мушна в устата на Майк.

— Млъкни и си почивай.

— Разкопчей ми колана.

Макс се наведе над приятеля си и разкопча катарамата. Майк изохка, докато Макс го сваляше.

— Така е по-добре — каза той. — Погледни отвътре.

Макс обърна колана. Откъм вътрешната страна бе пришита кесия с пари. Майк се усмихна.

— В кесията има пет хиляди долара. Пазех ги за, когато му дойде времето — за сега. Бях ги заделил за деня, когато ще скъсаме с тая работа.

Макс сви нова цигара и я запали. Мълчаливо загледа приятеля си. Майк се закашля.

— Родил си се с трийсет години закъснение за тази работа. На света няма вече място за стрелци. Ние сме на опашката и обираме остатъците.

Макс продължи да мълчи, приковал поглед в лицето на Майк.

— Все пак няма да тръгна!

Майк вдигна поглед към него.

— Не ме карай да мисля, че в затвора не съм попаднал на когото трябва — каза той. — Недей точно сега, когато умирам.

Лицето на Макс се разтопи в усмивка.

— Голям глупак си.

На свой ред Майк се ухили.

— Мога да задържа потерята цял ден. — Дотогава ще бъдеш далеч на север и никога няма да те пипнат. — Започна да се смее, но изведнъж спря, закашля се и започна да плюе кръв. Протегна ръка към Макс.

— Помогни ми да стана, момче.

Макс се наведе и го повдигна. Грамадният мъж се облегна на него и двамата се придвижиха към входа на пещерата. Излязоха в нощта и усетиха хладния ветрец, който започваше да духа откъм хребета.

Останаха така за миг, щастливи, че са един до друг, след което Макс бавно отпусна приятеля си на земята.

Майк се загледа към хребета.

— Мога да ги задържа вечно — каза той. — А сега слушай и запомни какво ти казвам, момче! Карай я честно. Никакви кражби вече. Никаква стрелба. Даваш ли ми дума, момче?

— Давам ти я, Майк!

— Нарушиш ли я, духът ми ще се върне и ще те преследва! — каза огромният мъж. Изви глава и загледа надолу. — Тръгвай сега, момче — каза дрезгаво той. — Зората се пука. — Присегна за пушката.

Макс се обърна и закрачи към коня. Яхна го и за миг остана загледан в Майк. Грамадният негър дори не го погледна. Макс пришпори коня и препусна напред.

Час по-късно, когато слънцето се беше издигнало вече, а Макс се намираше на следващия хълм, той се зачуди защо е така тихо. Би трябвало вече да чуе стрелба зад гърба си.

Никога не узна, че Майк бе умрял в момента, когато се бе изгубил от погледа му.

 

 

Отначало се почувствува като гол без брадата. Опипа с пръсти гладко избръснатото лице и се запъти към кухнята.

Чарли го загледа от кухненската маса.

— Господи! — възкликна той. — Никога нямаше да те позная.

Съпругата му Марта се обърна от печката. Изведнъж се усмихна.

— Много по-млад си, отколкото те мислех. И симпатичен.

Макс почувствува как лицето му пламва. Седна притеснен.

— Мисля, че е време да си ходя.

Чарли и жена му си размениха бързи погледи.

— Защо? — запита Чарли. — Половината от всичко това е твое. Не можеш просто да заминеш и да го оставиш.

Макс го загледа. Сви си цигара и я запали.

— Тук сме вече три месеца. Нека престанем да се лъжем. Това място не може да издържа двама ни.

Замълчаха. Макс беше прав. Макар че бе участвувал в закупуването на ранчото, то съвсем не носеше достатъчно за препитанието на всички.

— Ами ако някой те познае? — запита Марта. — Обяви, че те търсят, че и снимките ти са разлепени при всички шерифи на югозапад от тук.

Макс се усмихна и пак си потърка брадата.

— Няма да ме познаят. Без брадата — няма.

— По-добре си измисли ново име — препоръча Чарли.

Макс издуха кълбо дим.

— Да, струва ми се, че е време. Всичко трябва да се промени.

Ала името все не му идваше наум до деня, когато застана под горещото слънце на Невада, загледан в стария Корд и Джонас младши. В този миг само изскочи. Като че ли цял живот го беше носил.

Смит. Невада Смит.

Беше добро име. Не издаваше нищо за него.

Погледна малкото момче, приковало поглед в него с изплашените си очи, после студения, черен револвер в другата ръка. Видя как детето проследи погледа му. Върна револвера обратно в кобура и се усмихна бавно.

— Е, младши — каза той. — Чу баща си.

Отправи се към коня и го поведе към спалното помещение, а момченцето заподскача послушно след него. Помещението беше празно. Момченцето изчурулика зад гърба му:

— Тук ли ще живееш, с Уонг Той?

— Предполагам — пак се усмихна той.

Избра си едно от леглата и остави на него завивката. Чевръсто си подреди вещите. Когато се обърна, момчето продължаваше да го гледа с ококорени очи.

— Наистина ли ще останеш? — запита детето.

— А-ха.

— Наистина? — настоя момчето. — Завинаги? — Гласът му леко пресекна. — Няма да си отидеш както другите? Както направи мама?

Нещо в очите на детето го затрогна. Той коленичи до него.

— Ще остана дотогава, докато ме искаш.

Изведнъж момчето обви с ръчички врата на Невада и притисна буза към лицето му. Имаше мек и топъл дъх.

— Радвам се! — каза то. — Сега можеш да ме научиш да яздя.

Невада се изправи, а момчето продължаваше да се държи за краката му. Излязоха така и той постави малкия върху седлото на коня. Накани се да го възседне, когато усети тежестта на револвера върху бедрото.

— Ей сега ще се върна — каза той и влезе в спалното помещение. Развърза връзките и разкопча колана. Окачи го на гвоздей на леглото и излезе навън под слънцето.

Никога вече не препаса револвера.