Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

4.

Когато лекарят влезе, ние вече бяхме положили тялото на баща ми на кушетката и го бяхме покрили с одеяло. Лекарят беше слаб, жилав, плешив мъж с дебели стъкла на очилата. Повдигна одеялото и погледна.

— Мъртъв е.

Нищо не казах. Макалистър бе този, който зададе въпроса, докато се въртях върху бащиния си стол:

— Причината?

Докторът пристъпи към бюрото.

— Енцефаличен емболизъм. Удар. Съсирек в мозъка, както изглежда. — Погледна ме. — Бъдете благодарни, че е станало бързо. Не е страдал.

Наистина беше бързо. В един миг баща ми беше жив, в следващия беше нищо, дори нямаше сили да отпъди любопитната муха, която пълзеше по ръба на одеялото към покритото му лице. Нищо не казах.

Лекарят се отпусна тежко в креслото срещу мен. Измъкна писалка и лист хартия. Положи листа върху бюрото. Прочетох обърнатите наопаки букви: УДОСТОВЕРЕНИЕ ЗА СМЪРТ. Писалката задраска върху листа. След миг вдигна очи:

— Добре ли е, ако впиша емболизъм като причина за смъртта, или желаете аутопсия?

Поклатих глава.

— Емболизъм е достатъчно. Аутопсията няма да промени нещата.

Докторът продължи да пише. След малко свърши и побутна документа към мен.

— Проверете дали всичко е вярно.

Взех удостоверението. Всичко беше вярно. Чудесно се беше справил за лекар, който до днес не беше виждал никого от нас. Но в щата Невада всеки знаеше кой е Корд. Възраст — шестдесет и седем. Наследници: съпруга Рина Марлоу Корд; син Джонас Корд, младши. Плъзнах го по бюрото обратно към него.

— Всичко е вярно.

Той взе листа и се изправи.

— Ще ги регистрирам и ще ви изпратя копия по сестрата. — Застана колебливо, сякаш се опитваше да реши дали да изрази съболезнованията си. Очевидно го сметна за излишно, тъй като тръгна към вратата, без да проговори. Пак влезе Том Денби.

— Какво да правя с чакащите отвън? Да ги отпратя ли?

Поклатих глава. Пак щяха да се върнат.

— Кажи им да влязат.

Бащата и майката на момичето застанаха на вратата, а лицата им изразяваха напрегната смесица от скръб и съчувствие.

Мъжът вдигна поглед към мен.

— Съжалявам, че не можахме да се срещнем при по-щастливи обстоятелства, мистър Корд.

Погледнах го. Имаше честно лице. Вярвам, че наистина мислеше това, което каза.

— И аз.

Жена му незабавно се разхълца.

— Това е ужасно, ужасно! — завайка се тя, поглеждайки покритото тяло на баща ми върху кушетката.

Погледнах я. Дъщерята бе имала нейните черти, но с това приликата свършваше. Малката бе притежавала една освежаваща почтеност, докато тази жена бе роден хищник.

— Какво сте се разхленчили? — запитах аз. — До днес въобще не сте го срещали. А и сега го търсехте за пари.

Тя ме изгледа изумена. Гласът й стана писклив:

— Как можете да говорите така? Баща ви лежи тук, на кушетката, пък и след всичко, което сторихте на дъщеря ми.

Изправих се. Единственото нещо, което не понасям, е лицемерието.

— След това, което направих на дъщеря ви? — викнах аз. — Не съм й направил нещо, което тя да не е искала. Може би ако вие не бяхте я съветвали да не се спира пред нищо, за да ме пипне, щеше да е жива днес. Но не, вие й казахте да пипне Джонас Корд младши на всяка цена. Тя ми разказа как сте планирали сватбата.

Мъжът се обърна към нея. Гласът му трепереше.

— Искаш да кажеш, че си знаела за нейната бременност?

Тя го погледна изплашена.

— Не, Хенри, не. Не знаех. Само й казах, че ще бъде чудесно да се омъжи за него, само това й казах.

Устните му се свиха и за миг си помислих, че ще я удари. Ала не го направи. Вместо това, се обърна към мен.

— Съжалявам, мистър Корд. Повече няма да ви безпокоим.

Запъти се гордо към вратата. Жена му заприпка подир него.

— Но, Хенри! — изплака тя. — Хенри!

— Млъквай! — отсече той, отвори вратата и я избута напред. — Достатъчно изприказва днес.

Вратата се затвори зад тях и аз се обърнах към Макалистър:

— Това още не оправя нещата, нали?

Той поклати глава.

Замислих се.

— Най-добре ще бъде да идеш утре в работата му и да се срещнеш с него. Мисля, че сега ще отстъпи. Изглежда ми почтен човек.

Макалистър се усмихна бавно.

— Мислиш, че един почтен човек ще постъпи така?

— Поне това научих от баща си. — Неволно погледнах към кушетката. — Той казваше, че всеки мъж си има цена. За един това са парите, за друг — жените, за трети — славата. То почтеният човек няма защо да го купуваш — той не ти струва нищо.

— Баща ти беше практичен човек — каза Макалистър.

Взрях се в юриста.

— Баща ми беше егоистичен, алчен кучи син, който искаше да сграбчи всичко на света — казах аз. — Надявам се да бъда достатъчно мъж, за да му надяна обувките.

Макалистър си потърка замислен брадичката.

— Сигурно ще бъдеш.

Посочих към кушетката.

— Няма да го имам винаги до себе си за помощник.

Макалистър нищо не каза. Погледнах към Невада. През цялото време бе останал облегнат на стената, без да проговори. Очите му шареха под полупритворените клепачи. Извади пакетче тютюн и започна да си свива цигара. Пак погледнах Макалистър.

— Ще се нуждая от много помощ — заявих аз.

Очите на Макалистър блеснаха заинтригувано, но не проговори.

— Ще имам нужда от съветник, консултант и юрист — продължих аз. — Мога ли да разчитам на теб?

Заговори бавно.

— Не зная дали ще разполагам с толкова време, Джонас — каза той. — Имам доста клиенти.

— Колко „доста“?

— Печеля около шейсет хиляди годишно.

— За сто хиляди ще се преместиш ли в Невада?

Отговори незабавно:

— Ако ме оставиш аз да оформя договора.

Извадих пакет цигари и му предложих една. Той си взе, а аз мушнах друга в устата си. Драснах клечка кибрит и му поднесох огънче.

— Дадено.

Той спря, преди да е запалил, и ме погледна въпросително:

— Откъде знаеш, че можеш да си позволиш да ми плащаш такава заплата?

Запалих моята и му се усмихнах.

— Не знаех, докато ти не прие. Тогава вече бях сигурен.

Ответна усмивка пробягна по лицето му. После той стана делови.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да свикаме дирекционния съвет, за да бъдеш официално избран за президент на компанията. Мислиш ли, че ще имаш затруднения за това?

Поклатих глава.

— Не мисля. Баща ми не вярваше в разделяне на акциите. Деветдесет процента държеше на свое име и съгласно завещанието, след неговата смърт те стават мои.

— Имаш ли копие от завещанието?

— Не — отвърна аз. — Но Денби сигурно има. Той поддържа архив за всичко, извършено от баща ми. — Натиснах звънеца и Денби влезе. — Донеси ми копие от завещанието на баща ми — наредих аз.

След миг то лежеше бюрото ми — съвсем законно, със синята заверка на нотариуса. Тикнах го към Макалистър. Той го прегледа набързо.

— В ред е. Акциите са твои. Най-добре ще бъде веднага да го утвърдим.

Обърнах се въпросително към Денби. Денби не забави отговора си. Говореше припряно.

— Съдията Хаскъл в Рено го има в архива си.

— Телефонирай му веднага да го узакони — казах аз. Денби се запъти към вратата. Спрях го. — И като свършиш с него, се обади на директорите и им кажи, че свиквам дирекционния съвет на специално заседание утре сутринта на закуска. У дома.

Денби излезе и аз се обърнах към Макалистър:

— Трябва ли да направя нещо друго, Мак?

Той бавно поклати глава.

— Точно сега не. Всъщност, немският контракт. Не зная много за него, но баща ти казваше, че криел чудесни възможности. Касае се за някакъв нов продукт. Мисля, че го нарече „пластмаса“.

Изгасих цигарата в пепелника на бюрото.

— Вземи от Денби материалите. Прегледай ги довечера и ми ги резюмирай утре сутринта преди заседанието на дирекционния съвет. Ще бъда на крака в пет часа.

Странно изражение се появи на лицето на Макалистър. В първия миг не можах да го разтълкувам, после разбрах. Уважение.

— Ще бъда там в пет, Джонас.

Изправи се и тръгна към вратата. Извиках му, преди да стигне до нея:

— Между другото, Мак, поискай от Денби списък на другите притежатели на акции. Няма да е зле да узная имената им преди заседанието.

Уважението, изписано на лицето му стана още по-дълбоко.

— Да, Джонас — каза той и излезе.

Обърнах се към Невада и го загледах.

— Ти как мислиш? — запитах аз.

Изчака дълго преди да отговори. После изплю късчето цигарена хартия залепено по устните му.

— Мисля, че твоят старец ще почива в мир.

Това ме подсети. Почти бях забравил. Станах от стола, заобиколих бюрото и отидох до кушетката. Отгърнах одеялото и погледнах.

Очите му бяха затворени, а устата зловеща. Под кожата на дясното слепоочие имаше бледосиньо петно, простиращо се нагоре към косата. Сигурно това е емболията, помислих си аз.

Дълбоко в себе си исках да пророня сълзи за него. А не можех. Много отдавна ме беше изоставил — от онзи ден на верандата, когато ме хвърли на Невада.

Чух вратата да се отваря зад мен, пуснах одеялото и се обърнах. Денби стоеше на прага.

— Джейк Плат иска да ви види, сър.

Джейк беше директорът на фабриката. Той въртеше всичко. Освен това се ослушваше откъде духа вятърът, така че новината сигурно вече пътуваше из фабриката.

— Кажи му да влезе.

Думите едва излязоха от устата ми и той се появи на прага до Денби. Едър, набит мъж. Имаше тежка походка. Влезе в кабинета с протегната напред ръка.

— Току-що научих печалната вест. — Той пристъпи към кушетката и погледна към трупа на баща ми, придавайки си израз на ирландска оплаквачка. — Печална загуба, наистина. Баща ти беше велик човек — поклати глава жаловито. — Велик човек.

Минах зад бюрото. И ти си велик артист, Джейк Плат, мина ми през ума. А на глас казах:

— Благодаря, Джейк.

Той се обърна към мен, щастлив от мисълта, че номерът е минал.

— Искам да те уведомя, че ако ти трябвам за нещо, каквото и да било, винаги съм на разположение.

— Благодаря ти, Джейк — повторих аз. — Добре е да зная, че имам на своя страна хора като теб.

Видимо се изпъчи при моите думи. Гласът му се снижи поверително:

— Цялата фабрика жужи. Мислите ли, че трябва да им кажа нещо? Знаеш ги тези мексиканци и индианци. Много са чувствителни и нервни и може би трябва да ги поуспокоя.

Погледнах го. Май беше прав.

— Чудесна идея, Джейк. Но ми се струва, че ще бъде по-добре, ако аз им поговоря.

Независимо дали му харесваше, или не, Джейк трябваше да се съгласи с мен. Такава му беше политиката. Да не противоречи на шефа.

— Правилно, Джонас — каза той, прикривайки разочарованието си. — Стига да си в състояние.

— В състояние съм — казах и се отправих към вратата.

Гласът на Невада долетя до мен:

— Какво ще го правим?

Обърнах се и проследих погледа му, насочен към кушетката.

— Викни онези от погребалното бюро да се погрижат за него. Кажи им, че искаме най-хубавия ковчег в щата.

Невада кимна.

— След това ме чакай с колата отпред и ще се приберем у дома.

Излязох, без да дочакам отговора. Джейк заприпка след мен, а аз тръгнах по коридора към стълбището, водещо към фабриката.

Очите на всички в помещението се обърнаха към мен, когато се появих на площадката на върха на стълбището. Джейк вдигна ръце и в помещението се възцари тишина. Изчаках да спрат всички машини, преди да заговоря. Имаше нещо зловещо. За пръв път фабриката беше така тиха. Гласът ми закънтя лудешки из сградата.

— Mi padre ha muerto. — Говорех на испански. Моят испански не беше кой знае колко добър, но това бе техният език и затова продължих на него. — Но аз, неговият син, се надявам да продължа добрата му работа. Лошо е наистина, че баща ми не е тук, да изкаже лично благодарността си, на вас, добрите, за всичко, което правите за успеха на компанията. Надявам се, че ще ви бъде достатъчно, като ви кажа, че точно преди да се помине, той утвърди пет процента увеличение на надниците на всеки един, който работи в тази фабрика.

Джейк ме сграбчи неистово за ръката. Изтръгнах я и продължих:

— Горещото ми желание е да ми окажете същата доброжелателна подкрепа, която оказвахте на моя баща. Надявам се да бъдете търпеливи с мен, защото имам много да се уча. Благодаря ви и Бог да бъде с вас.

Тръгнах надолу по стълбището, а Джейк подир мен. Работниците направиха пътека, през която да мина. Повечето мълчаха; неколцина ме докоснаха насърчително на минаване. Съгледах двама с насълзени очи. Баща ми поне не си отиваше неоплакан. Макар да бяха сълзи на хора, които не го познаваха.

Излязох от фабриката и примигнах на дневната светлина. Слънцето все още беше на небето. Почти го бях забравил, стори ми се толкова отдавна.

Огромната кола, модел „Пиърс ароу“, стоеше пред входа с Невада зад кормилото. Запътих се към нея. Спря ме ръката на Джейк върху рамото ми. Обърнах се към него. Гласът му беше хленчещ:

— Защо трябваше да правиш това, Джонас? Не познаваш тези копелета, както ги познавам аз. Дай им едно, ще поискат пет. Баща ти все ме гонеше да ги държа изкъсо.

Изгледах го хладно. Някои хора не схващаха достатъчно бързо.

— Чу ли какво казах там, Джейк?

— Чух, Джонас. Тъкмо за това…

Пресякох го.

— Изглежда не си чул, Джейк — казах меко аз. — Моите първи думи бяха „Mi padre ha muerto“. Баща ми е мъртъв.

— Да, но…

— Те означават точно това, Джейк. Той е мъртъв. Но аз не съм. Аз съм тук и единственото, което трябва да запомниш, е, че съм точно като него в едно отношение. Няма да търпя глупости от някой, който работи за мен, и ако това не му харесва, може да върви по дяволите!

Джейк се учеше бързо. Скочи към колата и ми отвори вратата.

— Не мислех нищо лошо, Джонас. Аз само…

Нямаше смисъл да му обяснявам, че платиш ли повече, ще получиш повече. Форд го доказа миналата година, като повиши заплатите на своите работници. Успя да утрои производството. Влязох в колата и погледнах назад към фабриката. Черната, неприветлива смола на покрива ми се наби в очи. Спомних си я от самолета.

— Джейк, виждаш ли онзи покрив?

Той изви глава и го погледна. Беше озадачен.

— Да, сър?

Изведнъж се почувствувах уморен. Облегнах се на тапицерията и затворих очи.

— Боядисайте го в бяло — наредих аз.