Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Книга осма
Историята на Джени Дентън

1.

Джени прекрачи през завесата на вратата към камерата и режисьорът викна:

— Изключвай! Край!

И всичко свърши.

Застана там за миг, замаяна, примигваща под гаснещите прожектори. После потискащата августовска задуха я обля и тя почувства, че ще припадне. Протегна ръка да се подпре. Някак далечен й звучеше страхотният шум, който се вдигна на сцената и я превърна в лудница. Всички се смееха и говореха едновременно.

Някой й тикна в ръцете чаша вода. Изпи я веднага, изпълнена с благодарност. Изведнъж се разтрепери, почувства някакъв хлад и гардеробиерката бързо я наметна с някакъв халат, покривайки прозрачния костюм.

— Благодаря — промълви тя.

— Няма защо, мис Дентън — каза жената. После я изгледа зачудено. — Добре ли се чувствате?

— Чудесно — отвърна Джени. Усети как по челото й избива студена пот. Гардеробиерката вдигна ръка и гримьорът дотича. Бързо изтри лицето й с влажна гъба. Лекият аромат на див лешник нахлу в ноздрите й и тя се почувства по-добре.

— Мис Дентън — настоя гримьорът, — най-добре ще бъде да си полегнете малко. Изтощена сте.

Тя послушно го остави да я отведе до набързо приготвената съблекалня. Погледна назад през рамо, когато влизаше. Бяха измъкнали бутилките и уискито се лееше. Всички се бяха струпали около режисьора, шумно го поздравяваха, изказваха възхищението си, за да бъдат наети за следващия му филм. Вече я бяха забравили.

Затвори вратата след себе си и се опъна на походния креват. Уморено притвори очи. Трите месеца, определени за снимането на филма, се бяха проточили на пет. Пет месеца денонощни снимки, изтощение, ставане в пет сутринта, строполясване в леглото като камък в полунощ, понякога и по-късно. Пет месеца, докато всичко, вложено в сценария, се загуби в някакъв хаос от повторни снимки, корекции по сценария и чисто объркване. Пак се разтрепери и издърпа лекото вълнено одеяло върху себе си, продължавайки да потръпва. Затвори очи. Обърна се настрана, присви колене и ги обгърна с ръце. Бавно топлината на тялото й се разля около нея и тя се почувства по-добре.

Когато отвори очи, Айлин Гейлърд седеше на стола отсреща. Не бе я чула да влиза в малката стая.

— Здравей — поздрави Джени и се изправи. — Дълго ли спах?

— Около един час — усмихна се Айлин. — Беше ти нужно.

— Много ми е неловко — каза Джени. — Обикновено не постъпвам така. Но се почувствах страшно уморена.

— Мина през страшно напрежение. Но вече няма за какво да се тревожиш. Когато този филм излезе, ти ще бъдеш голяма звезда — една от най-големите.

— Надявам се — отвърна скромно Джени. Погледна към Айлин. — Когато си помисля за всичките хора, които така здраво работиха и колко много дадоха за филма, не мога да понеса мисълта, че бих могла да ги разочаровам.

— Няма. От това, което видях, ти си наистина великолепна. — Айлин се изправи и загледа Джени. — Мисля, че е хубаво да пийнеш нещо топло.

Джени се усмихна, когато видя Айлин да сваля кутията с какаото.

— Шоколад?

— Защо не? — отвърна Айлин. — Ще те ободри повече от чая. Освен това няма защо да се притесняваш за диетата. Филмът свърши.

— Слава богу — каза Джени и се изправи. — Още един обяд от извара и щях да повърна. — Тя прекоси малката стая към гардеробчето. — Най-добре да се освободя от това.

Айлин кимна. Загледа как Джени си смъкна дрехите — прозрачните копринени шалвари и ефирната блуза с елечето от синьо кадифе, бродирано със злато, представляващи костюма й от последната сцена. Огледа с одобрение фигурата на момичето и опитният й поглед остана доволен от видяното.

Сега й беше радостно, че Джонас бе пратил да я повикат. Отначало не бе така. Не искаше да се връща в Холивуд, при клюките, надпреварването за слава, придаването на важности, жалките ревности. И най-вече не искаше да се връща заради спомените си.

Но когато разгледа снимката, нещо в момичето я бе притеглило назад. Разбираше какво е видял в нея Джонас. Тя с нещо напомняше на Рина, но едновременно с това притежаваше черти, които бяха само нейни.

Едва когато проучи снимката по-внимателно, разбра за какво се касаеше. Момичето излъчваше една странна аскетичност, независимо от чувствените си черти. Зад светското си познание очите от портрета гледаха с бистрата невинност на дете. Беше лицето на момиче, запазило душата си недокосната, независимо колко богат бе натрупаният й опит.

Джени си закопча сутиена и нахлузи плътния черен пуловер, докато той стигна до широките панталони. Седна и пое чашата горещ шоколад от Айлин.

— Сякаш изведнъж съм изпразнена — заяви тя, след като отпи от чашата. — Чувствам се напълно изчерпана.

Айлин се усмихна и също отпи.

— Всеки се чувства така след завършването на филм.

— Струва ми се, че никога не бих могла да направя втори — продължи Джени замислено. — Че друга роля никога не би ме заинтересувала. Като че ли цялата ми същност се преля в този филм и не ми е останало нищо повече.

Айлин пак се усмихна.

— Това ще изчезне в момента, когато сложат новия сценарий в ръцете ти.

— Така ли мислиш? — попита Джени. — Така ли става?

Айлин кимна:

— Винаги е така.

Шумна врява долетя през тънките стени. Джени се усмихна.

— Вдигат цяло тържество.

— Корд поръча да се изпрати богата трапеза. Двама души обслужват на бара. — Айлин си изпи шоколада и остави чашата. Стана и погледна момичето. — Всъщност, дойдох да се сбогуваме.

Джени я погледна въпросително.

— Заминаваш ли?

Айлин кимна.

— Връщам се на Изток, с нощния влак.

— О — пророни Джени. Остави чашата и стана. Протегна ръка на Айлин. — Благодаря за всичко, което стори. Много научих от теб.

Айлин пое ръката й.

— Отначало не ми се идваше, но сега се радвам, че дойдох.

Ръкуваха се официално.

— Надявам се пак да работим заедно — каза Джени.

Айлин тръгна към вратата. Обърна се.

— Сигурна съм в това — каза тя. — Ако ме искаш, пиши ми. Ще дойда на драго сърце.

Само след миг вратата пак се отвори и Ал Петрочели, отговорникът по рекламата, надникна. Зад него нахлу порой музика.

— Хайде, идвай — каза той. — Тържеството е в разгара си. Корд ни изпрати оркестър.

Тя остави цигарата.

— Само за минутка — каза тя и се обърна към огледалото, да си оправи косата.

Той я погледна.

— Няма да дойдеш така? — запита недоумяващо той.

— Защо не? Филмът свърши.

Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Но, скъпа Джени, опитай се да разбереш. Има представители на „Лайф“. Ще отразяват тържеството. Какво ще си помислят читателите им, ако звездата на най-големия филм, който сме направили от десет години, е облечена в обикновен чер пуловер и панталони? Трябва да им дадем да видят повече.

— Няма да облека вече този костюм — настоя упорито Джени.

— Моля ти се, мила. Обещах им малко поразголена красота.

— Щом това искат, дайте им снимки от филма.

— Сега не е време за капризи — заяви Ал. — Слушай, досега беше послушно момиче. Хайде. Само този път, моля те.

— Всичко е наред, Ал — долетя зад него гласът на Бонър. — Ако Джени не иска да се преоблече, няма защо да го прави. — На лицето му грееше приятната грозна усмивка, когато влезе в малката съблекалня. — Всъщност — продължи той — мисля, че за читателите на „Лайф“ това би било приятна промяна.

Ал го погледна.

— Добре, щом смятате така, мистър Бонър — примири се той.

Бонър се обърна към нея все така усмихнат.

— Е, ето че сполучи.

Тя не му отговори, само продължи да го гледа.

— Мислих за теб — каза той, приковал очи в лицето й. — Сега ти си голяма звезда.

Тя не каза нищо.

— „Грешницата“ ще бъде недостижим филм.

— Не съм мислила за това — призна тя.

— Разбира се. Нито ти, нито Джонас — засмя се Бонър. — Защо ви е? Не ви е това работата. То е моя грижа. Джонас е човек на настроенията. Иска ли да направи филм, прави филм. Но могат да минат осем години, преди да се захване с нов.

— Така ли? — запита тя, срещайки спокойно погледа му. Той сви рамене.

— Моя работа е да те включвам във филми. Ако минат години, докато направиш нов филм, хората ще те забравят. — Той бръкна в палтото и извади пакет цигари. — Онази мексиканка все още ли работи при теб?

— Да.

— В същия дом ли живееш?

— Разбира се.

— Мислех да прескоча някоя вечер следващата седмица — продължи той. — Искам да обсъдим някои сценарии.

Тя замълча.

— Джонас заминава — отбеляза той. — По работа, в Канада. — Усмихна се. — Знаеш ли, добре, че не е чул какво се говори за теб.

Тя бавно въздъхна.

— Да.

— Какво ще кажеш за сряда вечерта?

— По-добре първо се обади по телефона — каза тя през свити устни.

— Разбира се, забравих. Нищо не се е променило, нали?

Тя вдигна очи към него.

— Не — каза безжизнено тя. После се запъти покрай него към вратата. Обзе я страхотна слабост. Нищо не се беше променило. При нея винаги ставаше така. Нищо не се променяше, освен начина на плащане.