Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

12.

Роза се отпусна на седалката, свита в ъгъла на лимузината. Хвърли поглед към седналия до нея Дейвид, после към Джонас. В колата беше тъмно, но от време на време светлината на някоя улична лампа осветяваше лицето на Джонас, седнал срещу тях на подвижната седалка и опънал дългите си крака през купето.

— Как е баща ти, Роза?

— Добре е, мистър Корд. Често говори за вас.

Макар да не виждаше в тъмното, тя усети, че той се усмихна.

— Поздрави го от мен, когато го видиш.

— Непременно, мистър Корд — каза тя.

Огромната лимузина набра скорост, когато излязоха на крайбрежния булевард. Роза погледна през стъклото. Пътуваха на север, към Санта Барбара, извън Лос Анжелос.

— Макалистър каза, че си искал да ме видиш, Дейвид.

Тя усети Дейвид да се размърдва на седалката до нея. Той се наведе напред:

— Направихме, каквото можахме сами, Джонас — започна той. — Ако ще продължаваме, ни е нужно твоето одобрение.

Гласът на Джонас беше безизразен.

— Защо трябва да се продължава? — запита той. — Доволен съм от сегашното състояние на нещата. Спряхте да губите и отсега нататък ще бъдете на черно.

— Няма да останем дълго на черно. Профсъюзите настояват за увеличения, иначе ще стачкуват. Това ще погълне всяка евентуална печалба.

— Нека си настояват — каза все така безстрастно Джонас. — Не е нужно да приемеш условията им.

— Вече го сторих — отвърна Дейвид.

Роза почувства мигновената тягостна тишина. Погледна от единия към другия, макар че не можеше да види лицата им.

— Така ли? — каза тихо Джонас, но дълбоко в гласа му се прокраднаха хладни нотки. — Мислех, че връзките с профсъюзите се осъществяват от Дан.

Гласът на Дейвид не трепна. Имаше някаква предпазливост в него, но това беше предпазливостта на човек, който опипва пътя през непозната територия, не предпазливост, породена от страх.

— Така беше, до тази вечер — отвърна той. — Докато не се отрази на благоденствието на компанията. Тогава стана моя работа.

— Защо да не можеше Дан да го уреди?

— Защото не отговаряхте на бележките му — тихо каза Дейвид. — Не искаше да го направи без вашето съгласие.

— А ти мислеше различно?

— Да.

Гласът на Джонас стана още по-хладен.

— Кое те кара да мислиш, че твоите постъпки, така, както и неговите, не се нуждаят от моето одобрение?

Тя чу щракването на запалката на Дейвид и го видя да поднася пламъчето към цигарата. Светлината заигра за миг по лицето му, след това се изгуби. Връхчето на цигарата проблясваше в мрака.

— Защото сметнах, че ако искаше от мен да банкрутирам компанията, щеше да ми го кажеш преди две години.

Джонас не обърна внимание на отговора.

— За какво друго си искал да ме видиш?

— Правителството пак започва кампанията срещу тръстовете — каза Дейвид. — Настоява да отделим кинотеатрите от студиото. Преди време ти пратих всички данни. Ще трябва да им отговорим.

Джонас не се заинтересува особено.

— Казах вече на Мак какво да прави. Ще издържим до края на войната, когато ще можем да вземем добра цена за салоните. След всяка война има инфлация на недвижимите имоти.

— Но ако няма война?

— Ще има — увери го спокойно Джонас. — След някоя и друга година Хитлер ще се усети притиснат. Ще се наложи да разпростре инвазията, защото ще загуби цялото привидно благополучие, което уж е донесъл на Германия.

Роза почувства как стомахът й се свива. Едно бе да чувстваш, че е неизбежно, но да се надяваш, че грешиш, а съвсем друго да го изложиш така — простичко и решително, като Джонас… без емоции: едно и едно прави две. Война. И тогава нямаше да има къде да се бяга. Германия щеше да властва над света. Дори и баща й признаваше, че Отечеството е толкова по-напред от другите, че на тях ще им бъде необходимо цяло столетие, за да го настигнат.

Тя се загледа в Дейвид. Как можеше американците да знаят толкава малко? Наистина ли вярваха, че могат да избегнат войната и да останат невредими? Как можеше той да стои и да води делови разговор, като че нищо не се е случило? Той беше евреин. Не чувстваше ли и той сянката на Хитлер, надвиснала над главата му?

Дочу как Дейвид се изсмя.

— Значи сме в едно и също положение — каза той.

Тя го изгледа шокирано, а той продължи:

— Това, което направихме, като засилихме икономиката, бе да изградим една фалшива икономика за самите нас. Такава, в която считаме за печалба отпадъците от собственото си тяло. Ние не сме създали нови източници за реални доходи.

— За това ли разговаря с Бонър?

Усети как Дейвид се сепна изненадано. За пръв път тази вечер гласът му загуби увереността си.

— Да — отговори той.

— Предполагам, че си се чувствал напълно упълномощен да проведеш подобен разговор, без да се посъветваш най-напред с мен? — гласът на Джонас бе все така тих.

— Още преди година ти изпратих бележка, с която исках позволението ти да говоря със Занук. Не получих отговор и Занук сключи договор с „Туенти Сенчъри Фокс“.

— Ако исках да разговаряш с него, щях да ти съобщя — сряза го Джонас. — Защо мислиш, че Дан не може да направи това, което Бонър може?

Дейвид се поколеба. Загаси цигарата в пепелника на облегалката до него.

— Заради две неща — започна той предпазливо. — Нямам нищо против Дан. Той е страхотно способен администратор и ръководител на студиото. Разработи програма, която дава възможност за максимална работа на студиото, но едно от нещата, които му липсват, е творческото въображение на мъже като Бонър и Занук. Способността да грабнеш една идея и сам да я превърнеш в грандиозен филм.

Загледа се в Джонас в мрака. Минаха край една улична лампа, която освети Джонас за миг: седеше с притворени очи и безизразно лице.

— Липсата на творческо въображение е разликата между истинския продуцент и администратора, какъвто всъщност е Дан. Творческото въображение, което би го накарало да вярва, че може да прави филми по-добре от всеки друг и, разбира се, способността да накара и другите да повярват в това. По мое мнение, ти лично показа много повече усет за това в двата филма, които направи, отколкото Дан в петдесетте и няколко, произведени през последните две години.

— Кое е второто? — запита Джонас, пренебрегвайки комплимента на Дейвид. Роза се усмихна на себе си, като усети, че оценката е приета като истина.

— Второто са парите — отговори Дейвид. — Ако предположим, че Дан притежава това качество, ще са му необходими пари, за да го развие. Пет милиона долара, за да направи два или три големи филма. Пари, които не е необходимо ти да инвестираш. Бонър се самофинансира. Той ще прави четири филма годишно, а вложените от нас пари ще са минимални, само горницата за всеки един. От разпространението и разпределянето на печалбите не можем да пострадаме, каквото и да се случи. А надзорът върху останалата част от програмата може само да ни помогне.

— Мислил ли си какво ще означава това за Дан? — полюбопитства Джонас.

Дейвид си пое дълбоко дъх.

— Ти отговаряш за Дан, не аз. Моята отговорност е компанията. — Той се поколеба за миг. — Все още остава широко поле за действие на Дан.

— Не и по начина, по който си го замислил — сухо отбеляза Джонас. — Никоя работа не може да се ръководи от двама.

Дейвид мълчеше.

Думите на Джонас прозвучаха остро в мрака:

— Добре, сключи си с Бонър сделката. Но ти ще имаш грижата да се отървеш от Дан. — Той се обърна напред. — Сега можеш да ни закараш обратно при колата на мистър Улф, Робер.

— Да, мистър Корд.

Джонас се обърна отново към тях.

— Видях се с Невада преди това — каза той. — Ще прави серията за вас.

— Чудесно. Веднага ще се заемем със сценариите.

— Не е нужно — заяви Джонас. — Вече решихме. Предложих му да се спрем на героя Макс Санд от „Ренегатът“ и да продължим оттам.

— Не може да направим това. В края на филма той отпрашва с коня към планината, за да умре.

Джонас се усмихна.

— Да речем, че не е умрял. Оживял е, взел е друго име и е станал религиозен. Прекарва остатъка от живота си, помагайки на хората, които няма към кого да се обърнат. Използва оръжието само в краен случай. Това се харесва на Невада.

Дейвид зяпна Джонас. Как няма да се хареса на Невада? Веднага грабваше въображението. Коя звезда от уестърните би пропуснала шанса да направи подобна серия. Това именно наричаше той творческо въображение. Джонас действително го притежаваше.

Колата спря пред болницата, Джонас се присегна и отвори вратата.

— Тука слизате — каза тихо той.

Срещата бе приключила.

 

 

Не влязоха в колата на Дейвид, докато огромната черна лимузина не се загуби от погледа им. Дейвид отвори вратата и Роза го погледна.

— Много неща се случиха тази нощ, нали? — пророни тихо тя.

— Много богата, наистина — съгласи се той.

— Не е нужно да ме изпращате. Мога да взема такси. Разбирам какво ви е.

Той я изгледа, после се усмихна.

— Какво бихте казали, да отидем някъде да пийнем нещо?

Тя се поколеба за миг.

— Имам вила в Малибу — каза накрая. — Не е далеч оттук. Можем да идем там, ако искате.

След петнадесет минути бяха във вилата.

— Не обръщайте внимание на обстановката — каза тя, докато отключваше. — Напоследък все нямам време да разтребя.

Запали осветлението и той я последва в голямата всекидневна, в която нямаше изобилие от мебели. Кушетка, няколко пръснати кресла, две ниски масички с лампи. На едната стена имаше камина, а отсрещната представляваше огромен, солиден стъклен прозорец, който гледаше към океана. Пред него имаше статив с недовършена маслена картина. На пода лежаха престилка и палитра.

— Какво пиете? — попита тя.

— Скоч, ако имате.

— Имам. Поседнете, докато донеса чаши и лед.

Той изчака тя да излезе от стаята, след което пристъпи към статива. Разгледа картината. Представляваше залез над Тихия океан, изобразен с яркочервени, жълти и оранжеви тонове над почти черната вода. Чу подрънкването на лед зад себе си и се обърна. Тя му поднесе напълнена чаша.

— Вие ли сте я правили? — попита той, поемайки чашата. Тя кимна.

— Не ме бива много. И на пиано свиря по същия начин. Но така се успокоявам, притъпявам раздразнението си от собствената си неспособност. Компенсирам за това, че не съм гениална.

— Много малко хора са — отбеляза той. — Но от това, което чух, вие сте много способна лекарка.

Тя го погледна.

— Вероятно. Но не съм достатъчно добра. Това, което казахте тази нощ, бе много показателно. И много вярно.

— Кое именно?

— За творческото въображение, за способността да правиш това, което никой друг не би могъл. Това важи и за лекаря, и за големия хирург, струва ми се. — Тя сви рамене. — Аз съм само един много добър работник. Нищо повече.

— Не сте ли прекалено строга към себе си?

— Не — бързо отговори тя. — Учих при лекари, които бяха гениални и съм виждала достатъчно други, за да зная какво говоря. Баща ми, по свой начин, е гений. Може да прави неща с пластмаси и керамики, които никой друг на света не би могъл. Зигмунд Фройд, който е приятел на баща ми; Пикасо, с когото се запознах във Франция; Джордж Бърнард Шоу, който преподаваше в моя колеж в Англия — всички са гении. И всички имат това общо качество. Творческото въображение, което им дава възможност да правят неща, които никой друг преди тях не е правил. — Тя поклати глава. — Не, зная много добре. Аз не съм гений.

— Аз също не съм. — Той я погледна. Обърна се към океана, а тя се приближи и застана до него. — Аз също познавам някои гений — каза той. — Вуйчо Бърни, който основа „Норман Пикчърс“, беше такъв. Правеше всичко, за което сега са нужни десет души, съвсем сам. Джонас Корд също е гений в известен смисъл. Макар че не съм сигурен в коя област точно. Жалко, че се е разпръснал и върши толкова много различни неща.

— Зная какво искате да кажете. Баща ми казва почти същото за него.

Той я погледна.

— Жалко, нали? — продължи той. — Двама обикновени хора, застанали тук и загледани в Тихия океан.

Очите й блеснаха игриво:

— А той е толкова голям.

— Най-големият — каза тържествено той. — Поне един гений го е казал. Най-великият в света. — Той вдигна чашата. — Да пием за това.

Пиха и пак се обърнаха към океана.

— Топло е — достатъчно топло, за да се поплува.

— Не мисля, че океанът би имал нещо против, ако двама съвсем обикновени хора поплуват в него.

Той вдигна поглед към нея и бавно се усмихна.

— Ще поплуваме ли?

Тя се засмя.

— Разбира се. Ще намерите бански принадлежности в шкафчето на гардеробната.

 

 

Дейвид излезе от водата и се строполи на одеялото. Претърколи се настрана и я загледа как тича по плажа към него. Дъхът му секна. Беше толкова женствена, че почти забрави, че е и лекарка.

Тя се отпусна до него, взе кърпа и я метна върху раменете си.

— Не предполагах, че водата е толкова студена.

Той се засмя.

— Прекрасна е. — Присегна за цигарите. — Когато бях дете, ходехме да плуваме при доковете на Ийст Ривър. Беше много по-различно оттук. — Запали цигарата и й я подаде.

— Сега по-добре ли се чувствате? — запита тя.

Той кимна.

— Точно както ми препоръча лекарят — той се засмя. — Цялото напрежение изчезна.

— Надявам се — каза тя. Дръпна от цигарата и му я върна.

— Знаеш ли, Роза — започна той някак свенливо, — когато мама ме помоли да дойда на вечерята, за да се запозная с теб, никак не ми се искаше.

— Зная — отвърна тя. — И с мен беше същото. Бях уверена, че ще се окажеш някакъв лигльо.

Тя се озова в прегръдката му, а устата й имаше вкус на океанска сол. Ръката му намери гърдата й под банския костюм. Долови възбудата на тръпнещото тяло и набъбващото в дланта му зърно, после пръстите й се плъзнаха по бедрото му и уловиха члена.

Присегна бавно, плъзна презрамките на банския от раменете й и го свали от тялото й. Чу свистенето на дъха й в гръдния кош, когато притисна лице към гърдите й. Ръцете й обгърнаха главата му и скриха нощта. Изведнъж пръстите й затърсиха лудо, наместиха го в нея, а гласът й беше дрезгав и настоятелен:

— Не бъди толкова нежен, Дейвид! Аз съм жена!