Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

18.

Докато срещна Рина Марлоу, Клод Дънбар обичаше само три неща — майка си, себе си и театъра — и то в тази последователност. Неговият „Хамлет“ в съвременни костюми бе най-успешната Шекспирова творба, играна някога в Ню Йорк. А режисурата на „Слънчеви петна“, съвсем посредствена пиеса бе тази, която го издигна до апогея на славата му. В „Слънчеви петна“ имаше три действуващи лица — двама изследователи, които живеят изолирано накрая на голяма пустиня, и младо момиче, което си е загубило паметта и попада в техния лагер. Развива се борба между двамата мъже, като по-младият се опитва да запази момичето от похотта на по-възрастния, но след като успява, сам се поддава на похотта на момичето.

Беше изградена предимно на диалога, с малко действие, и въпреки че не слезе от сцената на Бродуей цяла година, Дънбар бе толкова изненадан, когато Норман му телефонира да му съобщи, че е купил пиесата и иска той да режисира филма, че веднага, без колебание, се съгласи. Едва след като замина за Калифорния обаче, разбра кой ще играе главната роля.

— Рина Марлоу! — възкликна той пред Норман. — Но аз мислех, че Бети Дейвис ще играе.

Продуцентът го изгледа безизразно.

— Уорнър й извъртя номер — снижи той глас до поверителен шепот. — Тогава веднага си помислих за Рина.

— Няма ли някоя друга, мистър Норман? — запита той, леко заекващ, както винаги, когато се смущаваше. — Какво ще кажете за момичето, което я игра в театъра?

— Не е име — отсече бързо Норман. — Пиесата е важна за нас. Трябва да й осигурим печалба. Рина никога не е правила филм, който да не донесе печалба.

— Може — съгласи се Дънбар. — Но може ли да играе?

— Няма по-добра актриса в Холивуд. Вие сте режисьор. Идете следобед у дома й с ръкописа и сам ще видите.

— Мистър Норман…

Обаче Норман вече го бе уловил под ръка и го водеше към вратата.

— Бъдете справедлив, мистър Дънбар. Дайте възможност на момичето, поработете с него. После, ако все още мислите, че не става, ще видим.

Продуцентът така ловко се бе отървал от него, че сам не разбра как се озова пред затворената врата, наблюдаван от трите секретарки.

Усети лицето си да пламва и за да прикрие смущението си, отиде до момичето, което се намираше най-близко до вратата.

— Бихте ли ми казали къде живее мис Марлоу? — запита той. — И как се стига дотам.

Секретарката се усмихна.

— Мога да направя нещо повече, мистър Дънбар — каза делово тя и взе телефона. — Ще наредя кола да ви вземе и да ви закара.

Следобедът, преди да отиде в дома на Рина, Клод Дънбар се отби в едно кино, където се въртеше последният й филм. Наблюдаваше екрана със смесица от очарование и ужас. Несъмнено момичето бе прекрасно. Можеше дори да види, че в нея имаше нещо животинско, което дразнеше инстинктите на известна част от публиката. Ала не беше подходящ тип за пиесата, която щеше да снима на филм.

Момичето в пиесата беше сериозно, вглъбено, наплашено. При опитите да си възвърне паметта, изглеждаше измъчено, изтощено, смазано от горещината на пустинята. Фактът, че е жена, предизвикваше желанието у мъжете, а не физическата й пищност. И чак при кулминацията на пиесата се разкриваше коренът на нейните страхове — собствената й склонност към похот.

На екрана Рина бе възбуждаща, дръзка, съзнаваща своята сексуалност и непрекъснато парадираше с нея пред публиката, ала в играта й нямаше финес. И все пак, честно казано, той долови жизнеността, лъхаща от нея. Щом се появеше на екрана, независимо кой друг бе в кадър, той не можеше да откъсне поглед от нея.

Излезе от киното и се прибра в хотела, откъдето трябваше да го вземе колата. Както винаги, когато биваше разтревожен, той телефонира на майка си.

— Знаеш ли коя са определили да играе ролята във филма, мамо?

— Коя? — запита майка му с обикновеното си спокойствие.

— Рина Марлоу.

— Не! — гласът на майка му бе ужасен.

— Да, мамо — каза той. — Мистър Норман каза, че не могли да вземат Бети Дейвис.

— Добре, направи кръгом и се прибирай у дома! — твърдо каза майка му. — Кажи на мистър Норман, че трябва да мислиш за авторитета си, че ти е обещал Дейвис и че няма да приемеш за нейна заместничка това русокосо създание.

— Но аз вече казах на мистър Норман, че ще поговоря с мис Марлоу. Той обеща да се опита да намери някоя друга, ако не остана доволен след срещата си с нея.

— Добре — каза тя. — Но помни, че най-важна е твоята цялост. Ако не останеш напълно доволен, прибирай се право у дома.

— Да, мамо — каза той. — Желая ти здраве.

— Аз също, и внимавай! — отговори майка му, приключвайки техния ритуал при сбогуване.

 

 

Рина влезе в стаята, където той я очакваше, облечена в плътно, черно трико, което покриваше тялото й от стъпалата до врата. Светлорусата й коса бе дръпната назад и навита на кок на тила. Не носеше грим.

— Мистър Дънбар — каза тя, пристъпвайки към него, без да се усмихне и протегна ръка.

— Мис Марлоу — отговори той, улавяйки ръката. Беше изненадан от силата на пръстите й.

— Очаквах да се запозная с вас — каза тя. — Слушала съм много за вас.

Той се усмихна доволен.

— И аз съм слушал много за вас.

Тя вдигна поглед и за пръв път се усмихна.

— Не се и съмнявам — каза тя без злоба. — Затова дойдохте при мен още през първия си ден в Холивуд. Вероятно се чудите за какъв дявол настоявам да играя в „Слънчеви петна“?

Нейната откровеност го изуми.

— А защо, наистина мис Марлоу? Не сте човек, който да създава неприятности на колегите си. И без това работите много усърдно.

Тя се отпусна в един стол.

— Майната им на колегите — каза небрежно тя. — Предполага се, че съм актриса. Е, за себе си искам да разбера наистина ли съм актриса, или не. И вие сте единственият режисьор, който може да ми помогне да открия това.

Той я изгледа за миг.

— Четохте ли сценария?

Тя кимна.

— Спомняте ли си първата реплика на момичето, когато то пристига в лагера?

— Да.

— Прочетете ми я — каза той, като и подаде сценария.

Тя взе сценария, ала не го отвори.

— „Казвам се Мери. Да, така е, мисля, че се казвам Мери.“

— Вие казвате текста, мис Марлоу — заяви той смръщен, — без да мислите върху него. Не предавате мъките на момичето, което полага усилие да си спомни името. Опитайте така. Не мога да се сетя за името си, но ако можех, щеше да ми е познато. Име, с което са ме наричали цял живот, а пък ми е трудно да си го спомня. Макар че е име, което често се споменава в църква и съм го споменавала дори в молитвите си. Ето че се връща. Мисля, че го напипах. Казвам се Мери. Да, така е. Мисля, че се казвам Мери.

Рина го изгледа смълчана. Изправи се и отиде до камината. Сложи ръка на полицата, обърнала му гръб. Дръпна кока на косата си и тя се разпиля по раменете й, когато отново се обърна към него.

Лицето й бе навъсено и напрегнато, когато заговори:

— „Казвам се Мери“ — промълви дрезгаво тя. — „Да, така е. Мисля, че се казвам Мери“.

Той почувствува как кожата му настръхна, докато я гледаше. Винаги изтръпваше така, когато нещо велико се раждаше на сцената.

 

 

Бърни Норман дойде на снимачната площадка едва в последния снимачен ден. Поклати глава, когато отвори вратата и пристъпи вътре. Трябваше да размисли повече, преди да вика този хомо за режисьор. А и преди това трябваше да провери дали е с всичкия си акъл, щом се остави да го навият да закупи пиесата. Всичко около нея беше налудничаво.

Най-напред графикът за снимане трябваше да се отложи с един месец. Режисьорът поиска тридесет дни, за да репетира с Рина. Норман трябваше да отстъпи, когато Рина заяви, че няма да продължи, докато Дънбар не каже, че е готова. Това му струваше сто и петдесет хиляди само за заплати за престой.

После режисьорът настоя всичко да се направи точно така, както е било на сцената. По дяволите сметката. Другите петдесет хиляди се изнизаха там. И като капак на всичко, Дънбар държеше звукът на всяка сцена да е идеален. Никакво превъртане, никаква десинхронизация. Всяка дума идеална, както се изговаря на сцената. Не го интересуваше колко дубъла ще са необходими. Че и какво ли ще го интересува, копелето му с копеле, си помисли Норман. Нали не бяха негови пари?

Филмът надхвърли с три месеца графика. Милион и половина, хвърлени на вятъра. Присви очи, когато стъпи на ярко осветената сцена.

Слава богу, това беше последният кадър. Сутринта пред колибата, когато момичето отваря вратата и намира двамата мъже мъртви — по-младият убил по-възрастния, а след това се самоубил, съзнавайки бездната, до която го е довело момичето. Тя трябва само да погледне двамата, да поплаче малко и да поеме към пустинята. Проста работа. Нищо не можеше да се сбърка. Десет минути и ще е свършило.

— По местата!

Двамата актьори се проснаха пред вратата на колибата. Един помощник-режисьор и скриптерката свериха разположението им с помощта на направени преди това снимки и пооправиха някои детайли. Ръката на единия от актьорите бе на погрешно място; на бузата на другия се бе появило някакво петно.

Норман видя Дънбар да кимва.

— Готови! — Моментна тишина, после Дънбар подвикна. — Действие!

Норман се усмихна на себе си. Това беше лека работа. Този път нямаше какво да се изкусурява звукът. Вратата на колибата започна бавно да се отваря. Рина пристъпи и погледна двамата мъже.

Норман изруга наум. Как нямаше достатъчно разум това лайно, поне да й цепне малко роклята. Предполагаше се, че се намират в пустинята — но не, роклята й стигаше до врата, като че ли е посред зима. Този Дънбар си имаше работа с най-хубавите цици в бранша и да вземе да ги скрие!

Камерата започна да се приближава за едър план. Рина бавно повдигна глава и я загледа. Миг. Втори.

— Плачи, дявол да те вземе! — завика Дънбар. — Плачи!

Рина примигна с очи. Нищо не излезе.

— Стой! — изкрещя Дънбар. — Излезе на сцената, стъпвайки върху един от легналите мъже, за да я достигне. Изгледа Рина.

— В тази сцена се очаква да заплачеш. Забрави ли? — саркастично каза той.

Тя кимна мълчаливо.

Той се обърна и се върна на мястото си до камерата, Рина пак влезе в колибата и затвори вратата зад себе си. Помощник-режисьорът и скриптерката пак провериха всичко, после се оттеглиха.

— Готови!

— Три, седемнайсет, втори дубъл! — отбеляза скриптерката и бързо избяга от обсега на камерата.

— Действие!

Всичко стана точно както преди, до момента, когато Рина погледна камерата. Тя се взря за миг в нея. Без да мига. Със сухи очи. После, изведнъж, пристъпи встрани.

— Стой! — извика Дънбар. Пак се запъти към сцената.

— Съжалявам, Клод — промълви Рина. — Просто не мога. По-добре да използуваме грим.

— Грим! — викна усърдният помощник-режисьор. — Донесете сълзите!

Норман кимна. Нямаше смисъл да се трошат пари. На екрана никой не може да забележи разликата. А изкуствените сълзи се снимаха и по-добре — търкаляха се по лицето като смазани сачмени топчета.

— Никакъв грим! — чу гласа на Дънбар.

— Никакъв грим! — отекна високо нареждането на помощник-режисьора. — Приберете сълзите!

Дънбар погледна Рина.

— Това е последната сцена на филма — заобяснява той. — Двама мъже са мъртви заради теб и всичко, което искам, е една-единствена въшлива сълза. Не защото изпитваш съжаление към тях или към себе си. А за да ме убедиш, че дълбоко в себе си все още имаш душа. Не много, само колкото да покажеш, че си жена, а не животно. Разбираш ли?

Рина кимна.

— Добре тогава — каза тихо той. — Да видим сега. — Върна се на мястото си до камерата. Приведе се леко напред, впил напрегнат поглед, докато Рина излезе от вратата. Тя погледна надолу към мъжете, после вдигна очи към камерата. — Сега! — снижи гласа си до шепот Дънбар. — Плачи!

Рина се вторачи в приближаващата камера. Нищо не стана.

— Стой! — викна Дънбар. Прекрачи гневно на сцената.

— Що за жена си ти? — разкрещя се насреща й той.

— Клод, моля те! — простена тя.

Той я изгледа хладно.

— Пет месеца правим този филм. Работех ден и нощ поради една-единствена причина. Искаше да докажеш, че си актриса. Е, направих всичко, каквото можех. Няма да наруша целостта на този филм в последната сцена само заради твоята неспособност. Искаш да бъдеш актриса — добре, докажи го! Играй!

Обърна й гръб и се отдалечи. Норман покри лице с ръцете си. Всеки ден му струваше десет хиляди долара. Защо ли въобще се залови!

— Действие!

Леко разтвори пръсти и погледна към сцената. Чу Дънбар тихо да говори на Рина:

— Така, така, сега пристъпваш. Поглеждаш надолу и ги съзираш. Най-напред Пол, после Джоузеф. Виждаш револвера в ръката на Джоузеф и разбираш какво се е случило. Сега почваш да вдигаш очи. Мъртви са, мислиш си ти. Може и да не си ги обичала, но си живяла с тях, използувала си ги. Може би за миг единият от тях ти връща късче от паметта — паметта, която си загубила и не можеш да си възвърнеш. Но за частица от секундата воалът се вдига. И твоят брат, или баща ти, или може би детето, което никога не си имала, лежи на пясъка в краката ти. Сълзите бликват в очите ти.

Ръцете на Норман бавно се плъзнаха по лицето му. Той притаи дъх и пристъпи встрани от камерата, която блокираше взора му. Рина плачеше. С истински сълзи.

Дънбар продължаваше да шепне:

— Сълзите са дошли, но воалът пак се спуска и ти не можеш да се сетиш защо плачеш. Сълзите секват и очите ти са сухи. Сега се обръщаш и се заглеждаш в пустинята. Там някъде, из самотните пясъци, някой те чака, някой с твоята памет… Ти ще намериш този човек. Тогава наистина ще знаеш коя си… Тръгваш към пустинята… бавно… бавно… бавно…

Гласът на Дънбар заглъхна, когато Рина започна да се отдалечава, и дори гордата, изправена осанка на гърба й сякаш молеше за милост. Норман се огледа. Целият екип се беше захласнал по Рина. Бяха забравили всичко на сцената, с изключение на нея. Почувствува влага в очите си. Проклетата сцена бе трогнала дори него.

— Стой! — гласът на Дънбар бе дрезгав, но ликуващ. — Готово! — отпусна се изтощен на стола.

Сцената се превърна в лудница, всички ръкопляскаха. Дори и коравосърдечният, изпечен екип, все стари ветерани, се хилеше. Норман изтича на сцената и възбудено сграбчи ръката на Рина.

— Беше вълшебна, малката! — заяви той. — Великолепна!

Рина го погледна. Сякаш в първия миг не го разпозна, после очите й се избистриха. Погледна към Дънбар, седнал на стола, заобиколен от операторите и помощниците си, после отново към Норман.

— Наистина ли смяташ така?

— Щях ли да го кажа, ако не го мислех, малката? — отговори той усмихнат. — Познаваш ме добре. Сега си отпочини две седмици. Аз ще подготвя „Шехеразада“.

Тя се обърна и загледа Дънбар, който бавно идваше към тях: бръчките на изтощение вече се бяха изписали върху слабото му четиридесетгодишно лице.

— Благодаря ви — каза и улови ръката на Дънбар.

Той се усмихна уморено.

— Вие сте голяма актриса, мис Марлоу! — каза той, пак така официален, както в началото. — Наистина е привилегия да се работи с вас.

Рина го изгледа за миг, почувствувала прилив на нова жизненост в себе си.

— Едва се държите на крака — изрече тя загрижено.

— Ще се оправя с малко почивка — бързо отвърна той. — Едва ли съм спал цяла една нощ от започването на филма.

— Това лесно ще уредим — каза уверено Рина. — Айлин?

Айлин се появи ненадейно някъде от тълпата.

— Телефонирай на Джеймс и му кажи да приготви гостната спалня за мистър Дънбар.

— Но мис Марлоу — възрази режисьорът. — Не мога да ви създам излишни притеснения.

— Мислите ли, че ще допусна да се върнете в онази пуста хотелска стая в това състояние? — настоя Рина.

— Обещах на мама да й телефонирам веднага щом завърша филма.

— Можете да й телефонирате от къщи — засмя се Рина. — Честна дума, имаме телефони.

Норман потупа Дънбар:

— Отпочинете си. Предстоят ви десет седмици монтаж. Но не се безпокойте, това е голям филм. Няма да се учудя, ако и двамата получите „Оскар“!

Норман не го вярваше, когато го бе изрекъл, но стана точно така.