Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

2.

Прекосих до задната стаичка, която Мориси използваше за кабинет. Затворих вратата зад себе си и като отидох до бюрото му, измъкнах бутилката бърбън, която винаги държаха там за мен. Сипах си в една картонена чаша и излях уискито в гърлото си. Адски ме изгори. Погледнах си ръцете. Трепереха.

Има хора, които не желаят да са мъртви. Няма значение какво правите с тях. Може да ги заровите в земята, да ги хвърлите в океана или да ги кремирате. А споменът за тях продължава да обръща вътрешностите ви, като че ли са все още живи.

Спомних си какво бе казал баща ми една сутрин в заграденото пространство зад къщата, където държахме конете. Беше скоро след брака му с Рина и аз бях излязъл една сутрин да наблюдавам как Невада обяздва някакъв нов мустанг. Беше към пет часа и първите утринни лъчи се издигаха над главите ни откъм пустинята.

Мустангът беше зъл, жилест, гаден чер копелдак, който всеки път, щом хвърлеше Невада, налиташе озъбен към него и беше готов да го стъпче с копита. Последния път, когато го хвърли, опита дори да се претъркаля отгоре му. Невада се изви встрани и едва успя да се прехвърли през оградата.

Остана задъхан, облегнат на оградата, докато мексиканчетата гонеха мустанга. Резките им викове и крясъци пронизваха утринната тишина.

— Направо е луд — каза Невада.

— Какво смяташ да го правиш? — полюбопитствах аз. Не можеше често да се види как Невада пада три пъти подред.

Мексиканчетата уловиха коня и Невада ги загледа, как го водят обратно.

— Ще опитам още веднъж — отговори замислен той. — И ако сега не успея, ще го пусна на свобода.

Откъм гърба ни долетя гласът на баща ми:

— Той точно това иска.

Невада и аз се обърнахме. Баща ми бе облечен, като че ли тръгваше за фабриката. Носеше черен костюм, а връзката му бе центрована на колосаната бяла яка на ризата.

— Защо не му сложиш хомот на муцуната, да не може да хапе?

Невада го погледна.

— Никой не може да се приближи толкова, без да рискува ръката си.

— Глупости! — каза лаконично баща ми. Грабна едно късо ласо от оградата и се промуши между прътите, като влезе в заграденото пространство. Видях как ръцете му направиха примка в ласото, докато пристъпваше към коня.

Мустангът риеше земята, впил злобно очи в баща ми. Мексиканчетата стягаха здраво въжетата около врата на коня. Мустангът се дръпна назад, когато баща ми поднесе примката, готов да я мушне около муцуната. Конят се изправи на задните си крака и замахна с предните. Баща ми едва успя навреме да отскочи встрани.

Остана така за миг, загледан в очите на коня, после пак се присегна. Мустангът разтърси диво глава и свирепо налетя към ръката на баща ми. Копитата му пак замахнаха и едва не го улучиха.

Мустангът наистина беше луд, вече се заизвива и се завъртя, сякаш имаше ездач на гърба си. Мексиканчетата изпъваха въжетата, за да го удържат. След малко той се закроти и баща ми пристъпи към него.

— Много си се разсърдил, кучи сине — каза тихо баща ми.

Мустангът оголи зъби и понечи да го ухапе. Баща ми си помръдна ръката и главата на мустанга мина само на милиметър от нея.

— Пуснете го — викна баща ми на мексиканчетата.

Двете момчета се спогледаха, после свиха рамене, с което искаха да кажат, че не носят повече отговорност и отпуснаха въжетата.

Освободен, мустангът остана неподвижен за частица от секундата, явно объркан. Баща ми стоеше пред него, висок и едър в черния си костюм. Очите им бяха почти на едно ниво. После баща ми започна бавно да издига пак ръка и мустангът се оживи, очите му блеснаха и зъбите се оголиха, когато се изправи и налетя с предните копита. Този път баща ми отстъпи назад, а после, докато конят падаше, се хвърли напред.

За миг видях свития юмрук на баща ми високо във въздуха над главата му. Четирите крака на мустанга докоснаха земята и юмрукът на баща ми се стовари като чук между очите на мустанга. Трясъкът на удара отекна в стените на постройката като малка експлозия. Мустангът остана така за миг, после бавно се свлече на колене: предните му крака се подгънаха, сякаш бяха от гума.

Баща ми бързо мина отстрани на коня и го плесна с отворена длан по врата. Конят се катурна настрани. Остана да лежи така, гърдите му се издигаха и спускаха, после повдигна глава и погледна баща ми. Ние четиримата — мексиканчетата, Невада и аз — смълчани ги наблюдавахме.

Вдигнатата глава на мустанга хвърляше дълга сянка върху прахта; изглеждаше смалена, само ако се сравняваше със сянката на моя баща, докато се гледаха един друг в очите. После мустангът сякаш въздъхна и повали глава на земята.

Баща ми го погледна за последен път, после се наведе, взе юздата и като я сложи в устата на коня, го изправи на крака. Краката на мустанга трепереха, а главата бе отпусната някак вяло. Дори не я повдигна, когато баща ми мина пред него и се върна през оградата при нас.

— Повече няма да ти създава главоболия. — Баща ми окачи ласото на пръта и тръгна към къщи. — Идваш ли за закуска, Джонас? — подвикна той, без да обръща глава или да забави крачката си.

Невада, вече обратно в заграденото пространство, пристъпваше към мустанга.

— Да, сър — казах аз и тръгнах към къщата. Настигнах го на задната веранда. Обърнахме се и видяхме Невада да възсяда коня. Животното рипна, озъби се, но се виждаше, че е пречупено.

Баща ми се обърна сериозен към мен:

— Някои коне са като хората. Единственият език, който разбират, е пестник по главата.

— Не знаех, че толкова се интересуваш от коне — казах аз — Никога не си идвал при нас.

— Не се интересувам от тях — заяви той. — Ти ме занимаваш. Все още имаш много да се учиш.

Изсмях се.

— Много научих от това, че удари мустанга по главата.

— Научи това, че Невада не можеше да обуздае коня, докато аз не се намесих.

— Така ли?

Баща ми се обърна. Беше огромен човек, над един и осемдесет, но аз бях по-висок.

— Така! — бавно каза той. — Колкото и голям да станеш, никога не ще бъдеш достатъчно голям, за да ми заемеш мястото, докато не ти го отстъпя.

Последвах баща си в трапезарията. Рина беше с гръб към мене и косата й блестеше като сребро, когато си повдигна лицето за утринната му целувка. В очите на баща си съзрях ликуване, когато се изправи след това и ме погледна. Не проговори, докато сядаше на стола си. Нямаше нужда. Знаех какво мисли. Излишно беше да ме удря по главата.

— Ще седнеш ли да закусиш с нас, Джонас? — учтиво попита Рина.

Изгледах я за миг, после баща си. Чувствах болезнения възел, стягащ гърлото ми.

— Не, благодаря. Не съм гладен.

Обърнах се и забързах към вратата, където едва не се сблъсках с Робер, който тъкмо влизаше с един поднос. Когато се върнах при конете, Невада вече разхождаше мустанга нагоре-надолу и го приучваше към юздата. Баща ми излезе прав. Конят не създаваше никакви трудности на Невада.

И ето сега, дванадесет години по-късно, отново чувах гласа му, тъй както бе прокънтял на задната веранда тогава.

— Остави ме, старче, остави ме! — ядосано тропнах с юмрук по гладкото бюро. Болката ме проряза от дланта до рамото.

— Мистър Корд! — вдигнах поглед изненадано.

Мориси стоеше на прага на отворената врата и ме зяпаше учудено. С усилие се върнах към действителността.

— Не стой там! — отсякох аз. — Влизай!

Пристъпи колебливо в стаята, а миг след него на прага се появи Форестър. Влезе и той.

— Седнете и си налейте по нещо — казах аз и побутнах бутилката бърбън към тях.

— Не възразявам — каза Форестър, вдигна бутилката и си взе картонена чаша. Наля си доста. — Наздраве!

— За здравето на генерала — отвърнах. — Впрочем, къде е старчето?

— Тръгна за града. Има среща с един производител на тоалетна хартия.

Засмях се.

— Най-после нещо, което може и сам да изпробва.

Форестър се засмя, обаче Мориси остана намръщен. Бутнах бутилката към него.

— Няма ли да се присъединиш?

Той поклати глава и попита:

— Какво ще правим сега?

Изгледах го, после взех бутилката и пак си напълних чашата.

— Тъкмо си мислех да обявя война на Съединените щати. Това е единственият начин да им докажем колко е добър самолетът ни.

И това не можа да развесели Мориси.

— КЕ–4 е най-добрият самолет, който някога съм конструирал.

— Какво от това? — попитах аз. — По дяволите, на теб той не ти струва нито цент. Мангизите са мои. Пък и колко ли си спечелил от конструирането на самолети? Няма и една двадесета от годишния ти процент от патента на онзи шашав сутиен, който измисли за Рина Марлоу.

Вярно беше. Но Макалистър бе този, който усети търговския потенциал на шмекерията и я патентова на името на „Корд Еъркрафт“. Мориси имаше стандартен служебен договор, който правеше компанията собственик на всички негови изобретения и конструкции, но Макалистър направи жест и даде на Мориси десет на сто от постъпленията като премия. Миналата година делът на Мориси бе надхвърлил сто хиляди долара. Пазарът непрестанно растеше. Дълго време циците нямаше да излязат от мода.

Мориси не отговори. Не бях и очаквал. Бе от онези хора, на които хич не им пука за парите. Живееше само за работата си.

Изпих уискито и запалих цигара. Проклех се наум. Трябваше да бъда по-разумен, а не да оставя една случайна забележка за баща ми да ме разстрои. Можех да си го позволя, обаче на никого не е приятно да хвърли един милион на вятъра.

— Може би ще мога да направя нещо — обади се Форестър.

Лъч на надежда проблесна в очите на Мориси.

— Мислите ли, че бихте могли?

Форестър сви рамене.

— Не зная — отвърна бавно той. — Може би.

— Какво имате предвид? — изгледах го аз.

— Това е най-добрият самолет, който съм виждал — продължи той. — Не ми се иска да го изгубим заради глупостта на стареца.

— Благодаря — казах аз. — Ще ви бъдем благодарни за всичко, което бихте сторили.

Форестър се усмихна.

— Няма нужда. Аз съм от онези старомодни типове, които не биха желали да ни хванат натясно, ако евентуално започне стрелба.

— Скоро ще започне — кимнах аз. — Веднага, щом Хитлер сметне, че е готов.

— Кога мислите, че ще стане това?

— След три, може би четири години — отвърнах аз. — Когато натрупа достатъчно самолети и обучени пилоти.

— Откъде ще ги вземе? Сега ги няма.

— Ще ги има — уверих го аз. — Школите за безмоторно летене бълват по десет хиляди пилоти месечно, а преди края на лятото Месершмит ще пусне производствените линии за своя МЕ–109.

— Генералният щаб мисли, че не ще направи много, щом се изправи срещу линията Мажино.

— Той няма да се изправи срещу нея — възразих аз. — Ще я прелети.

Форестър кимна.

— Още по-голямо основание да опитам и ги накарам да изпробват вашия самолет. — Той ме погледна озадачено. — Говорите, сякаш знаете?

— Зная — отвърнах му аз. — Бях там преди по-малко от девет месеца.

— О, да — каза той. — Сетих се. Мерна ми се във вестниците. Имаше нещо гадно, доколкото си спомням, нали?

Засмях се.

— Имаше. Някои хора ме обвиниха, че симпатизирам на нацистите.

— Поради единия милион долара, който сте прехвърлили на Райхсбанк?

Стрелнах го с очи. Форестър не беше толкова неосведомен, за колкото се представяше.

— Предполагам — отвърнах аз. — Виждате ли? Прехвърлих парите точно един ден преди Рузвелт да наложи ембаргото.

— Знаехте, че ще се налага ембарго, нали? Можехте да си спасите парите, само ако бяхте изчакали един ден.

— Не можех да си позволя да чакам — казах аз. — Парите просто трябваше да бъдат в Германия, това бе всичко.

— Защо? Защо им пратихте пари, след като очевидно съзнавате, че те са наш потенциален враг?

— Бяха откуп за един евреин — обясних аз.

— Някои от най-добрите ми приятели са евреи — заяви Форестър. — Но не мога да си представя да се лиша от един милион, за когото и да било от тях.

Погледнах го за миг, после пак си напълних чашата.

— Този си заслужаваше.

 

 

Казваше се Ото Щрасмер и бе започнал като инженер по качествения контрол в един от многото баварски порцеланови заводи. От керамиката се бе насочил към пластмасите и именно той бе изобретил високоскоростното инжектиращо формоване, което бях закупил и продал на група американски производители. Първоначалната ни сделка беше на базата на годишни вноски, но след няколко години Щрасмер пожела да я изменим. Това бе през 1933, малко след идването на Хитлер на власт.

Бе дошъл в хотелската ми стая в Берлин, където се намирах на ежегодното си посещение в Европа, и ми обясни какво желае. Искаше да се откаже от всякакви вноски занапред срещу еднократно изплащане от един милион долара, които да се държат на негово разположение в Съединените щати. За мен това бе изгодно, естествено. Процентните вноски за лицензния период биха възлезли на много повече. Но не разбрах защо го иска. Затова го запитах.

Стана от стола и отиде до прозореца.

— Питате ме защо, хер Корд? — започна той със своя силно акцентиран английски. Ръката му посочи през прозореца. — Ето защо.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Долу на улицата пред хотел „Адлон“ група младежи, почти деца, с кафяви ризи тормозеха възрастен мъж. На два пъти, докато гледахме, те повалиха стареца в канавката. Видяхме го да лежи на тротоара, а разкървавената му глава да виси в канавката, кръв шуртеше от носа му. Хлапетата го наблюдаваха известно време, после, след като го ритнаха няколко пъти с ненавист, отминаха.

Обърнах се с недоумение към Щрасмер.

— Той е евреин, хер Корд — тихо промълви Щрасмер.

— И какво от това? Защо не повика полицията?

Щрасмер посочи отново на улицата. На отсрещния ъгъл стояха двама полицаи.

— Те видяха всичко, което се случи.

— Защо не ги спряха?

— Така им е наредено — отвърна той. — Хитлер твърди, че евреите нямат права по немските закони.

— Какво общо има това с вас?

— Аз съм евреин — каза простичко той.

Замълчах. Извадих цигара и запалих.

— Какво искате да направя с парите?

— Да ги държите, докато ви се обадя. — Той ми се усмихна. — Жена ми и дъщеря ми са вече в Америка. Ще ви бъда благодарен, ако ги осведомите, че съм добре.

— Защо не се присъедините към тях?

— Може да го сторя — като му дойде времето. Но аз съм немец — завърши той. — И все още живея с надеждата, че един ден тази лудост ще отмине.

Надеждите на хер Щрасмер не се сбъднаха. Това узнах след по-малко от година, докато седях в кабинета на Райхсмаршала.

— Евреите по света са обречени, както и евреите в Германия — ми говореше той учтиво. — Ние, от Новия ред, съзнаваме това и ще приветстваме нашите приятели и съюзници зад океана, които пожелаят да се присъединят към кръстоносния ни поход.

Нищо не казах и го оставих да продължи.

— Ние, хората на въздуха, се разбираме един друг — каза той.

— Да, Ваше превъзходителство — кимнах аз.

— Добре — усмихна се той. — Тогава да не губим време. — Хвърли някакви книжа на бюрото. — Съгласно новия закон, Райхът конфискува имуществата на някой си Ото Щрасмер. Научаваме, че у вас има известна негова сума и с настоящето се изисква да я преведете на Райхсбанк.

Не ми хареса думата „изисква“.

— Опитвах се да се свържа с хер Щрасмер — започнах аз.

Гьоринг пак се усмихна.

— Щрасмер пострада сериозно и сега е в болница.

— Разбирам — казах аз и станах.

— Третият Райх няма да забрави своите приятели — каза Райхсмаршалът. Натисна някакъв бутон на бюрото си.

На прага се появи млад немски лейтенант.

— Хайл Хитлер! — каза той и вдигна ръка за нацисткия поздрав.

— Хайл Хитлер! — отвърна небрежно Гьоринг. Обърна се към мен. — Лейтенант Мюлер ще ви придружи в заводите на Месершмит. Ще се видим пак за вечеря, хер Корд.

Заводът на Месершмит ми отвори очите. В Щатите нямахме такива самолетостроителници. По някакъв начин приличаха на автомобилните линии в Детройт. А когато видях някои от скиците на МЕ–109, украсяващи кабинета на Месершмит, нямах нужда от втори поглед. Всичко се готвеше за война в случай че не се надигнехме колективно от задниците си.

На приема същата нощ Райхсмаршалът ме отведе в един ъгъл.

— Как ви се стори нашият завод?

— Силно ме впечатли — отвърнах аз.

Той кимна доволен.

— За модел използвахме вашия завод в Калифорния — каза той. — Но го направихме много по-голям, разбира се.

— Разбира се — повторих аз, чудейки се как ли са се добрали там. Веднага съобразих, че не е трудно. Досега ние не изпълнявахме военни поръчки; изграждахме само пътнически самолети.

Засмя се доволен, после се обърна и се отдалечи. След миг се върна при мен.

— Между другото — прошепна той — Фюрерът остана много доволен от вашето сътрудничество. Кога да го уведомя, че ще получим парите?

Погледнах го в упор.

— В деня, когато хер Щрасмер влезе в моя кабинет в Ню Йорк.

Той се изненада.

— Това няма да се хареса на Фюрера — заяви накрая. — Казах му, че сте наш приятел.

— Аз съм приятел също така и на хер Щрасмер.

Изгледа ме отново.

— Сега не зная какво да кажа на Фюрера. Той доста ще се разочарова, когато узнае, че няма да получим парите.

— В такъв случай — предложих аз — защо да го разочароваме? Един евреин повече или по-малко няма никакво значение за Германия.

Той кимна бавно.

— Може би това е най-добрият начин.

Точно след един месец дребният немски инженер прекрачи прага на кабинета ми в Ню Йорк.

— Какво ще правим сега? — запитах аз.

— Първо ще се присъединя към семейството си в Колорадо и ще си отпочина — каза той. — След това ще трябва да си потърся работа. Вече не съм богат човек.

Усмихнах му се.

— Елате да работите за мен. Ще считам милиона като аванс срещу вашите проценти.

Когато излезе от кабинета ми, дадох нареждане на Мориси да започне работата по КЕ–4. Ако предчувствието не ме лъжеше, въобще не разполагахме с много време. Разбира се, съвсем друг въпрос беше дали ще успея да убедя американската армия в това.

Погледнах през бюрото към Форестър.

— Ще се върна в града и ще телефонирам на няколко места във Вашингтон. Все още имам неколцина приятели там — каза той. — Ще се отбия да поговоря и с генерала. Може би ще успея да го убедя да ме изслуша.

— Добре — съгласих се аз. Погледнах си часовника. Беше почти дванайсет и половина. Събранието на акционерите сигурно бе приключило вече. Пиърс и Макалистър трябваше да са се върнали в хотела, след като се бяха справили с Норман.

— В един часа имам среща в „Уолдорф“ — казах аз. — Мога ли да ви закарам донякъде?

— Благодаря ви — каза доволен Форестър. — Имам среща за обяд, която никак не бих желал да пропусна.

Влезе в „Уолдорф“ с мен и тръгна към зала „Пийкок“, а аз се запътих към асансьорите. Докато чаках, видях как една жена се изправи да го посрещне. Беше същата, с която го бях видял да разговаря на пистата. Зачудих се защо не го бе изчакала там.

Забелязах Рико, метр д’отел, да ги отвежда към скритата в ъгъла маса. Отидох на входа и го изчаках да се върне.

— А, мосю Корд — усмихна се той. — Сам ли ще обядвате?

— Няма да обядвам, Рико — казах аз и тикнах банкнота във винаги готовата му ръка. — Един въпрос. Коя е дамата с подполковник Форестър.

Рико се усмихна многозначително. Целуна си пръстите.

— Ах, tres charmante — промълви той. — Мадам Гадис, съпругата на генерала.

Огледах фоайето, докато се връщах към асансьорите. Генералът сигурно бе наоколо. От отношението му към Форестър, което бях наблюдавал, явно между двамата имаше нещо повече от армия и самолети.

Забелязах го да прекосява фоайето към мъжката тоалетна, в съседство с най-близката редица асансьори. Беше навъсен и със зачервено лице. Приличаше на човек, нуждаещ се от повече облекчение от това, което щеше да намери там, закъдето се бе запътил.

Изчаках вратата да се затвори след него, преди да отида до асансьорите. За пръв път, откак бях приземил КЕ–4 на летище Рузвелт, се почувствах добре. Сега всичко си идваше на мястото.

Вече не се тревожех. Единственият проблем, който оставаше, бе колко самолета ще купи армията.