Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

14.

Уважаеми мистър Пиърс,

Благодаря ви за изпратения сценарий, който ви връщам. Сценарият е много добър. За съжаление, лично за мен, той не представлява интерес.

Джени Дентън

Замисли се дали бе права така бързо да отхвърли сценария. Изпитваше смесени чувства. През нощта, в леглото, когато го бе прочела за пръв път, не можа да се откъсне от него. Имаше нещо обаятелно в историята, което й напомняше за описанията на Стенхърст за куртизанките, участвали в управлението на света. Сценарият съдържаше чувствения образ и поезията на първоначалното произведение и едновременно с това го вместваше в рамките на филма. Но колкото повече го препрочиташе, толкова повече изчезваше първоначалният й възторг.

Нямаше нито една сцена или реплика, по която човек би възразил. На пръв поглед. И все пак, под повърхността се криеше някакво еротично загатване, което несъзнателно би подействало на публиката. Когато стигна до края на сценария, тя вече не се съмняваше, че това е била единствената цел на автора.

Заспа странно разстроена и се събуди все така объркана. На сутринта в студиото прати да й донесат от библиотеката един екземпляр от оригиналния роман, после прекара целия ден и част от другия в четене? След това наново прочете сценария. Едва тогава разкри колко дръзко са били изопачени красотата и смисълът на романа.

И все пак, тя не се съмняваше, че от това би излязъл грандиозен филм. Още по-малко се съмняваше, че актрисата, която изпълни ролята на Афродита, ще стане най-прочутата за сезона. Афродита от сценария беше богинята и идеалът за жена за всички мъже.

Но това не беше достатъчно. Защото никъде в сценария не откри душата на Афродита, нито за миг не се загатваше за духовната любов или съзерцанието й, които биха я извисили и наистина биха я превърнали в божество. Беше прекрасна, сърдечна, умна, любяща жена, не по-различна от която и да е в древността, не по-добра от всяка позната на Джени, не по-друга от тази, която бе самата Джени. Тя остана потресена от прочетеното. Защото макар и на друго място и при други обстоятелства, тя откриваше себе си — такава, каквато е била и каквато си оставаше.

Положи плика на тоалетната масичка и се готвеше да натисне звънеца, за да повика куриера, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. И щом чу гласа му, разбра колко много й е липсвал.

— Джонас! Къде си? Кога пристигна?

— В завода в Бърманк. Искам да те видя.

— О, Джонас, аз също искам да те видя. Едва ще изтрая до довечера.

— Защо да чакаме до довечера? Не можеш ли да дойдеш тук за обяд?

— Знаеш, че мога.

— Един часа?

— Ще бъда там — каза тя и остави слушалката.

 

 

— Можете да оставите кафето тук, Джон — каза Джонас. — Сами ще се обслужим.

— Да, мистър Корд. — Портиерът погледна Джени, после Джонас. — Бих ли — започна колебливо той, — бих ли затруднил мис Дентън, ако я помоля за един автограф.

— Питайте нея — засмя се Джонас.

Портиерът погледна въпросително към Джени. Тя се усмихна и кимна. Той измъкна молив и лист от джоба и тя се подписа на листа.

— Благодаря ви, мис Дентън.

Джени се засмя, когато вратата се затвори след него.

— Раздаването на автографи винаги ме кара да се чувствам, сякаш съм кралица. — Тя огледа кабинета. — Приятен е.

— Не е моят — обясни Джонас и напълни двете чаши с кафе. — На Форестър е. Използвам го в негово отсъствие.

— О — каза тя с любопитство. — Къде е твоят?

— Нямам кабинет, освен този на баща ми в стария завод в Невада. Никъде не се задържам достатъчно дълго, за да имам нужда от кабинет. — Придърпа стол към нея и седна. Почна да си пие кафето и я загледа мълчаливо.

Тя усети как лицето й пламва от смущение.

— Добре ли изглеждам? Да не би гримът ми да се е размазал?

Той поклати глава и й се усмихна.

— Не. Изглеждаш чудесно.

Тя отпи от кафето и странно, неловко мълчание се възцари между тях.

— Кажи какво прави — заговори тя.

— Главно мислех. За нас — отвърна той, гледайки я внимателно. — За теб. За мен. Сега, последния път, когато бях далеч от теб, за пръв път през живота си изпитах самота. Нищо не беше в ред. Не исках да виждам други момичета. Само теб.

Сърцето й сякаш набъбна и я задави. Стори й се, че направи ли и най-малкото движение, ще припадне. Джонас мушна ръка в джоба и извади малка кутийка, която й подаде. Тя я загледа вторачено. Гравираните златни букви се набиха в очите й: Van Cluf & Arpels.

Пръстите й се разтрепериха, когато я отвори. Прекрасно оформеният като сърце диамант изведнъж я заслепи с блясъка си.

— Искам да се омъжиш за мен — промълви тихо той.

Усети как горещи сълзи на благодарност напират в очите й, когато го погледна. Устната й потръпна, но не можа да проговори.

На другия ден това бяха заглавията и главната тема във вестниците. Телефонът в нейната гардеробна не престана да звъни цяла сутрин, докато най-сетне помоли телефонистката на компанията да не я свързва повече. Докато разговаряха, Джени долови ново уважение в гласа й.

Джени се канеше да прекъсне, когато телефонистката да заговори:

— Мис Дентън?

— Да.

— Всички колежки ви пожелаваме щастие.

Джени изпита внезапен прилив на топлота.

— О, благодаря ви.

По-късно следобед се обади Роза:

— Страшно се радвам за двама ви.

— Като замаяна съм — сподели Джени, поглеждайки искрящия на ръката й диамант.

— Уведомиха ли те за поканата за вечеря?

— Да.

— Дейвид и аз тъкмо обмисляме. Защо да не я превърнем в годежен прием? В ресторанта на Романов, както се следва.

— Не зная — поколеба се Джени. — По-добре да питам Джонас.

Роза се засмя.

— Джонас ли? Кой е той? Само някакъв младоженец. Никой никога не пита младоженеца за такива работи. Няма да бъде голям прием, щом не искаш.

— Добре — засмя се Джени. — Нави ме.

— Тъкмо ще имаш възможност да покажеш годежния си пръстен. Чувам, че бил страхотен.

Джени повдигна ръка и диамантът проблясна.

— Много е хубав — отвърна тя.

— Бърни плаче за вечерята си. Ще ти се обадя по-късно у вас, да се уточним.

— Благодаря ти, Роза. Дочуване.

Когато вечерта се прибра от студиото, забеляза една непозната кола, паркирана пред дома й. Прибра своята в гаража и влезе в къщата през задната врата. Не искаше да се среща с повече репортери. Мексиканката беше в кухнята.

— Някой си сеньор Пиърс е в гостната, синьорита.

Какво ли може да иска, учуди се тя. Вероятно не бе получил още сценария и е наминал за него.

Пиърс се бе настанил в едно кресло, отворил в скута си екземпляр от сценария. Изправи се при влизането й и кимна.

— Добър вечер, мис Дентън.

— Добър вечер, мистър Пиърс. Получихте ли си сценария? Изпратих ви го преди няколко дни.

Той се усмихна.

— Получих го. Но си помислих, че може би трябва да поговорим. Надявам се, че ще мога да ви убедя да промените решението си.

— Не вярвам — поклати глава тя.

— Преди да поговорим по въпроса — подхвана бързо той, — мога ли да ви изкажа поздравленията си по случай вашия годеж?

— Благодаря ви. Но сега ще трябва да ви помоля да ме извините. Имам среща.

— Ще ви отнема само няколко минути. — Той се наведе и вдигна малкото куфарче, оставено на пода до стола му.

— Но моля ви, мистър Пиърс…

— Само няколко минутки. — В гласа му имаше някаква странна самоувереност. Сякаш знаеше, че не би могла да му откаже. Натисна едно копче и капакът на куфарчето отскочи нагоре. — Знаете ли какво е това, мис Дентън? — запита той.

Тя не отговори. Започваше да се нервира. Ако това бе някаква шега, то тя не й се нравеше.

— Осеммилиметров прожекционен апарат — обясни той с общителен тон, докато нагласяше апарата. — Какъвто обикновено се използва за домашни прожекции.

— Много интересно. Но не разбирам какво общо има той с мен.

— Сега ще видите — обеща той и вдигна поглед. Очите му бяха студени. Завъртя глава, търсейки електрически контакт. Откри един на стената зад креслото и бързо постави щепсела в него.

— Мисля, че тази бяла стена насреща прекрасно би могла да ни послужи за екран, нали? — Той насочи апарата натам и щракна някакъв ключ. — Позволих си да сложа ролката с филма, преди да дойда тук.

Разнесе се бръмчене и Джени се изви да види появилото се на стената изображение. Сцената показваше две голи момичета върху една кушетка, притиснати плътно една към друга, но лицата им бяха скрити. Някакво предупредително звънче отекна в главата й. В сцената имаше нещо странно познато.

— С този филм ме снабди един приятел от Ню Орлинс — прозвуча небрежно гласът на Пиърс зад гърба й в момента, когато на сцената се появи един мъж. Той също беше гол и едното от момичетата се извърна към него, точно с лице към камерата.

Несъзнателно Джени изстена. Момичето беше самата тя. После си спомни. Беше тогава, в Ню Орлинс. Обърна се и прикова очи в Дан Пиърс с пребледняло лице.

— Още тогава сте били фотогенична. Трябвало е да се подсигурите, че няма кинокамера.

— Уж нямаше! — изпъшка тя. — Аида никога не позволяваше да се снима. — Загледа го смълчана, с пресъхнала уста и гърло.

Той натисна един бутон и филмът спря, светлината угасна.

— Изглежда не ви интересуват особено домашните филми.

— Какво искате? — запита тя.

— Вас. — Той започна да прибира апарата. — Но не в обикновения смисъл — добави бързо. — Искам да играете Афродита.

— И ако не се съглася?

— Вие сте красива, вие сте звезда, вие сте сгодена — подхвърли небрежно той. — Няма да бъдете нито едно от трите, ако този филм попадне в неподходящи ръце. Заедно с един списък на бившата ви клиентела. — Студените му очи блеснаха към нея. — Никой мъж, дори и побърканият Джонас Корд, не би се оженил за градската курва.

— Имам договор с „Норман“. Според него нямам право да играя в странични филми.

— Знам — каза спокойно Дан. — Но съм сигурен, че Корд би дал съгласието си за закупуването на този сценарий, ако вие го помолите. Бонър ще направи филма.

— Но ако не пожелае? Джонас има твърде високи изисквания по отношение на филмите.

Лека усмивка пробягна по устните му.

— В такъв случай, променете ги.

Тя бавно си пое дъх.

— И ако го сторя?

— Ха, тогава ще получите филма, разбира се.

— И негатива ли?

Той кимна.

— Как ще зная, че не съществуват и други копия?

Пиърс повдигна вежди одобрително.

— Виждам, че сте схватлива — изрече той и продължи. — Платил съм пет хиляди долара за този филм и не бих го сторил, ако не бях сигурен, че няма други копия. Освен това, какъв е смисълът? Може пак да стане нужда някой път да работим заедно. — Той прибра апарата. — Ще ви оставя сценария.

Тя не отговори.

Той се обърна и с ръка на вратата, хвърли поглед назад.

— Казах ви, че ще ви отнема само няколко минути.