Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

5.

В Невада, където съм роден и израсъл, има главно пясъци и скали и няколко малки планини, но океани няма. Има потоци и езера, басейни във всеки местен клуб и хотел, но всички те са пълни с прясна, сладка вода, която бълбука в устата като вино, ако се случи човек да погълне от нея, докато се къпе.

 

 

През живота си съм бил в много морета и океани. Край Атлантика в Маями бийч и Атлантик сити, край Тихия в Малибу, край сините води на Средиземно море на Ривиерата. Бил съм дори в топлите води на Гълфстрийм, по белите пясъчни плажове на Бермуда, — където гонех едно голо момиче, чието единствено желание беше да свършим работата във водата, като рибите. Никога не можах да разбера как я вършеха делфините, тъй като във водата някак всичко ми се изплъзваше. Никога не обикнах солената вода. Прилепва се тъй плътно към кожата ти, изгаря ти носа, възпалява очите. А ако ти се случи да погълнеш глътка вода, тя има вкуса на забравена от вчера вода за плакнене на устата.

Така че какво правех тук?

Мамицата му, човече малко, всички звезди са се показали и ти се присмиват. Това ще ти внуши малко уважение към океана. Не ти харесва солената вода, така ли? Добре, а как ти харесват един милион, един билион, един трилион литра от нея? Един газилион?

— А-ах, взели те дяволите — казах аз и пак заспах.

 

 

Заприпках покрай бунгалото толкова бързо, колкото можеха да ме носят осемгодишните ми крака, повлякъл тежкия колан с амуницията и кобура с револвера по пясъка зад мен.

Чух гласа на баща си.

— Хей, момче! Какво носиш?

Обърнах се с лице към него и се опитах да прикрия колана с револвера зад гърба си.

— Нищо — казах аз, без да го поглеждам в очите.

— Нищо? — повтори баща ми след мен. — Да видим тогава.

Присегна към мен и изтръгна колана от ръцете ми. Когато го вдигна, револверът и един сгънат лист хартия паднаха от кобура. Той се наведе и ги вдигна.

— Откъде взе това?

— От стената в спалнята, до леглото на Невада — отвърнах аз. — Трябваше да се покатеря.

Баща ми прибра оръжието в кобура. Беше черен револвер, гладък черен револвер с инициали М.С. на дръжката. Дори аз бях достатъчно голям, за да разбера, че някой е сбъркал инициалите на Невада.

Баща ми се накани да мушне сгънатия лист хартия обратно в кобура, но го изтърва и той се разтвори. Видях снимка на Невада с някакви цифри над него и текст отдолу. Баща ми го загледа за миг, после пак сгъна листа и го натъпка в кобура.

— Остави това на мястото му — каза ядосано той. Виждах, че е побеснял. — Никога вече да не съм те заловил с чужди неща, иначе здраво ще те наложа.

— Няма защо да го биете, мистър Корд — чух гласа на Невада зад гърба си. — Аз съм виновен, че го оставих там, където момчето можеше да го достигне. — Обърнахме се. Той бе застанал там с тъмното си, безизразно индианско лице, протегнал ръка. — Ако ми го дадете, ще го прибера.

Баща ми мълчаливо му подаде оръжието и двамата останаха загледани един в друг. Никой не проговори. Вдигнах учуден очи към тях. И двамата се изучаваха внимателно. Най-после Невада каза:

— Ще хвана пътя, ако желаете, мистър Корд.

Знаех какво означава това. Невада си отиваше. Изведнъж нададох вик.

— Не? — изпищях аз. — Няма да правя вече така. Обещавам.

Баща ми ме погледна, после отново се вторачи в Невада. Лека усмивка заигра в очите му.

— Децата и животните знаят какво искат и какво е най-добре за тях.

— Така разправят.

— По-добре прибери това тъй, че никой никога да не го намери.

И в неговите очи сега заигра усмивка.

— Да, мистър Корд. Непременно.

Баща ми погледна към мен и усмивката му се стопи.

— Чуваш ли, момче? Само да те видя с нещо чуждо и те чака голям бой.

— Да, татко — отвърнах аз ясно и силно. — Чувам.

 

 

Погълнах глътка солена вода, задавих се, закашлях се и я изплюх. Отворих очи. Звездите продължаваха да светят над мен, но от изток небето започваше да избледнява. Стори ми се, че чух звука на мотор в далечината, но може би само ехото кънтеше в ушите ми.

Чувствах остра болка отстрани и в крака си, като че ли съм спал на него. Когато се раздвижих, тя се вряза в главата ми и ме замая. Звездите се завъртяха, аз се уморих да ги гледам, затова отново заспах.

 

 

Слънцето в пустинята е голямо и силно и смъква небето тъй близо над главата ти, че понякога ти се струва, че ако протегнеш ръка да го докоснеш, ще ти опари пръстите. В такива горещини внимателно си проправяш път през скалите, защото в сянката под тях, скрити от дневната задуха, спят гърмящите змии, навити и слузести, със страшен огън в студената си кръв. Те са гневни и бързо нападат със злобната си слюнка, ако случайно нарушиш покоя им. И с хората е така.

Всеки от нас си има своята тайна скала, под която се крие и тежко и горко, ако нарушите нейния покой. Защото в такъв случай ние сме като гърмящите змии в пустинята и сляпо се хвърляме връз когото и да било.

„Но аз те обичам“, бях казал аз и още докато го изричах, разбрах празнотата на думите си.

И тя сигурно бе разбрала, защото в своето унищожително самообвинение всъщност обвиняваше мен и греховете на всички мъже, които бе познавала. И то не несправедливо, защото това бяха и мои грехове.

„Но аз те обичам“, повторих аз и щом го казах, разбрах, че е усетила празнотата зад думите ми. Те прозвучаха кухи и пусти в устата ми. Да бях честен, макар и само пред себе си, ето какво трябваше да кажа: „Желая те. Искам да бъдеш това, което искам да бъдеш. Отражение на образа от мечтите ми, огледало на тайните ми желания, лицето, което желая да покажа на света, фасадата на моята слава. Ако си всички тези неща, ще те удостоя с присъствието си в моя дом. Тези думи не са за това, което си ти, а за мен и това, което искам да бъдеш“.

А не сторих нищо, само стоях и бръщолевих пошлости, а думите, които се сипеха от устата й бяха всъщност собствената ми отрова, която тя насочваше към себе си. Защото несъзнателно бе стъпила в сянката на скалата ми.

Стоях под непривичната горещина и ослепителния блясък на слънцето и тайно се срамувах от студената кръв, която течеше във вените ми и ме отличаваше от другите същества на тази земя. И без да протестирам я оставих да използва собствената ми жлъч, за да унищожи себе си.

А когато отровата бе свършила работата си, оставяйки я без нищо друго, освен малката, изплашена и непречистена душа, аз й обърнах гръб.

Обърнах й гръб с характерната за мен липса на състрадание. Избягах от нейните страхове, от нейната нужда да бъде утешена и успокоена, от неизречените й молби за милост, любов и разбиране. Избягах от горящото слънце и се скрих под тайната си скала.

Но сега нямаше вече утеха в сянката, тъй като светлината продължаваше да се лее отгоре ми, нямаше вече утеха в студенината на кръвта ми. А скалата сякаш се смаляваше и смаляваше, докато слънцето ставаше все по-силно и по-силно. Направих опит да се смаля и аз, да намеря завет под намалялата повърхност на скалата, ала изход нямаше. Скоро вече нямаше да има скала, под която да се скрия. Слънцето журеше все по-ярко и по-ярко. Все по-ярко и по-ярко.

Отворих очи. Някаква миниатюрна точица светлина сочеше право в тях. Примигах и пронизващата точица се премести встрани. Сега можех да видя отвъд нея. Лежах на някаква маса в бяла стая, а до мен стоеше човек в бяла престилка и с бяла шапка. Светлината идваше от отражението на малко огледало, поставено над очите му, когато се наведе да ме погледне. Видях тънките черни косми по лицето му, пропуснати от бръснача. Устните му бяха свити и прилепнали.

— Господи! — чух някакъв глас зад него. — Лицето му е истинска каша. Трябва да има поне сто парчета стъкло в него.

Премигах и видях втория мъж, когато първият се обърна към него.

— Млъквай, глупако! Не виждаш ли, че е буден?

Започнах да надигам глава, но една лека, бърза ръка легна на рамото ми и ме притисна надолу, после лицето се показа. Нейното лице, загледано в мен с такова състрадание и съчувствие, каквото моето никога не бе показвало.

— Джени!

Ръката й пак натисна рамото ми. Тя вдигна очи към някого над главата ми.

— Телефонирайте на доктор Роза Щрасмер в областната болница в Лос Анжелос или в санаториума Колтън в Санта Моника. Кажете й, че Джонас Корд е претърпял злополука и да дойде веднага.

— Да, сестра Томъс. — Гласът, долетял зад мен, беше на някакво младо момиче. Чух шума на отдалечаващи се стъпки.

Болката в крака и отстрани пак се появи и аз скръцнах със зъби. Почувствах как сълзите напират в очите ми. Затворих ги за миг, после ги отворих и я погледнах.

— Джени! — прошепнах аз. — Джени, прощавай!

— Всичко е наред, Джонас — прошепна на свой ред тя. Ръцете й минаха под чаршафа, който ме покриваше. Усетих остро убождане в ръката. — Не говори. Всичко вече е на ред.

Усмихнах й се с благодарност и пак се върнах към съня, като смътно се чудех защо Джени носи това смешно бяло було над прекрасните си коси.