Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

15.

Ървинг последва Дейвид във всекидневната, а Роза се залови да раздига масата.

— Никога не е изглеждала така добре — отбеляза той, излягайки се в едно кресло до камината.

— М-да — каза разсеяно Дейвид. Ървинг го погледна.

— Нещо ти се върти из главата, Дейви.

— Обикновените работи — отвърна уклончиво Дейвид.

— Чувам друго да се приказва.

Нещо в гласа му сепна Дейвид.

— Какво чуваш?

— Говори се, че се канят да притиснат твоя човек — тихо каза Ървинг.

— Какво друго чуваш?

— Новата група се готви да те направи шеф на парада, ако тръгнеш с тях — продължи Ървинг. — Казват също, че Бонър вече им се бил продал.

Дейвид остана смълчан. Не можеше да повярва, че Джонас не знае какво става. Но беше и възможно.

— Не казваш нищо, Дейви — тихо продума Ървинг. — А не си ме повикал ей тъй, без нищо.

— Откъде научи?

Ървинг сви рамене.

— Притежаваме акции — обясни небрежно той. — Някои от момчетата ми телефонираха и ми казаха, че са се свързали с комисионерите си. Искат да знаят какво да правим.

— Колко акции?

— О, осемдесет-деветдесет хиляди дяла из цялата страна. Сметнахме, че твоето решение ще ни даде възможност за добра сделка.

— Вие решихте ли… — Дейвид се поправи. — Решиха ли момчетата по кой път да вървят? — Акциите не бяха малко. Представляваха над три процента от два и половината милиона висящи дялове.

— Не, ние сме доста консервативни — отвърна Ървинг. — Обичаме да вървим там, където са парите. А иначе звучи примамливо: пълно финансиране, удвояване на печалбите, може би дори разделяне на дяловете след няколко години.

Дейвид кимна. Замислен присегна за цигара. Защо Джонас не отговаряше на бележките му? На три пъти се бе опитвал да го открие и трите пъти не бе получил отговор. Сигурно вече знаеше. Последния път, когато провери, му казаха, че Джонас вероятно е в чужбина. Ако беше вярно, докато се върнеше, всичко можеше да е свършено.

— Какво възнамеряваш да правиш, Дейви? — запита меко Ървинг.

— Не зная — отговори правдиво той. — Просто не зная какво да правя.

— Не можеш дълго да се чудиш — каза Ървинг. — Губещият си отива.

— Зная — кимна Дейвид. Драсна клечка кибрит и я поднесе към цигарата. — Но това е то. Зная, че Корд не ни обръща особено внимание, може би понякога съзнателно ни задържа. Но зная също така, че той може да прави филми, има шесто чувство за нашия занаят. Затова закупи компанията. Не е просто един леден задник като Шефилд и другите. Суха банкерска аритметика и, по дяволите, всичко извън баланса за печалбите и загубите.

— Но банкерите държат всички козове — посочи Ървинг. — Само глупак би се изправил насреща им.

— М-да — каза ожесточено Дейвид, загасявайки цигарата.

— Виж какво ще ти кажа, Дейви. Ще събера всички наши пълномощия и ще ти ги предам. Когато решиш кое е най-доброто, гласувай с тях.

Дейвид се вторачи в него.

— Ще направиш това?

— Тъй както го виждам аз — засмя се Ървинг. — Нямам друг избор. Нали ти ни превозваше онзи спирт от гаража на Шоки?

— Ето го и кафето — съобщи Роза, влизайки с подноса.

— Господи! — възкликна Ървинг. — Каква страхотна шоколадова торта.

Роза се засмя поласкана:

— Аз съм я правила.

 

 

Ървинг се изтегна в креслото.

— Ох, докторке! — въздъхна той, поглеждайки към Роза.

— Още едно парче?

— Изядох вече три. Още едно и ще трябва да ми направите пластична операция на стомаха, за да ми възвърнете формата.

— Тогава изпийте още едно кафе — каза тя и му напълни чашата. После започна да прибира чинийките.

— Все се каня да те питам, Дейви — започна Ървинг, — дали си чувал за едно курве на име Джени Дентън?

— Джени Дентън? — Дейвид поклати глава. — Не.

— Забравих — каза Ървинг и погледна към Роза. — Вече не участваш в тази игра.

— Какво за нея? — попита Роза. — Аз познавах една Джени Дентън.

— Така ли? Откъде я познавате, докторке?

— От болницата. Преди четири години имахме една сестра с това име.

— Около един и шейсет, тъмни очи, дълга светлокестенява коса, стройна фигура и интересна походка?

— Искаш да кажеш сексапилна? — засмя се Роза.

— М-да, това исках да кажа — кимна Ървинг.

— Изглежда се касае за същото момиче — отбеляза Роза.

— Какво за нея? — запита Дейвид.

— Ами Джени е може би най-скъпо платената проститутка в Лос Анжелос. Притежава собствена къща с шест спални на Бевърли Хилс и ако искаш да я видиш, това става само по предварителна уговорка. Не ходи по хотелите. Има си изключителен списък от клиенти и ако искаш да се срещнеш с нея, трябва да чакаш може би две-три седмици. Работи само пет дни в седмицата.

— Ако я препоръчвате на съпруга ми — прекъсна го усмихната Роза, — по-добре би било да спрете дотук.

Ървинг се усмихна.

— Е, изглежда, че през една нощ, в началото на тази седмица, Морис Бонър й бил на гости и тя го обслужила. На другия ден той повикал, Джени за пробни снимки. Заснел цветни кадри по някакъв стар сценарий. След това разбрал, че е попаднал на нещо изключително. Решил да се възползва от резултата. Облякъл я в бяла коприна. Трябвало да се пресъздаде някаква ритуална религиозна сцена: когато тя излиза от водата в големия резервоар на Дванадесета сцена, човек може да види всичките й прелести. След два дни тези кадри стават най-търсените сред собствениците на домашни прожекционни зали. Бонър получава повече заявки за тях, отколкото Зелцник за „Отнесени от вихъра“.

Дейвид се сещаше само за един сценарий с ритуална религиозна сцена.

— Да си спомняш името на сценария? — запита той. — Не беше ли „Грешницата“?

— Възможно е.

— Ако е той, това е сценарият, който Корд поръча да се напише специално за Рина Марлоу, малко преди тя да умре.

— Не ме интересува за кого е писан — усмихна се Ървинг. — Трябва да видиш пробните снимки. Ще подскочиш. Аз ги гледах два пъти захласнат. Като всички други в залата.

— Ще ги видя утре — реши Дейвид.

— Аз също бих желала да ги видя.

Дейвид погледна Роза. Усмихна се. За пръв път проявяваше интерес към филмите.

— Ела утре в студиото към десет — каза той. — Ще ги видим заедно.

 

 

Дейвид завърза шнура на халата и седна на креслото до прозореца, загледан в океана.

Дочуваше течащата в мивката на банята вода и тихото тананикане на Роза, която си миеше лицето. Въздъхна. Поне тя беше щастлива с работата си. Един лекар не трябваше да води война на нерви, за да практикува професията си.

Вратата щракна зад него и той се обърна. Тя го загледа със замечтано изражение на лицето и спря на прага.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — усмихна се той. — Карай да видим.

— Не, Дейвид — отговори тя с топлина в погледа. — Дълг на жената е да слуша своя съпруг и господар, когато той говори.

— Съвсем не се чувствам като господар.

— Какво не е в ред, Дейвид?

— Не зная — каза той и започна да й разказва цялата история, започвайки от срещата си с Шефилд същата нощ, когато му беше телефонирала в Ню Йорк. Тя пристъпи към него и сложи ръце върху главата му, като я притегли към гърдите си.

— Бедният ми Дейвид — прошепна съчувствено тя. — Толкова грижи.

Той изви лице към нея.

— Скоро ще трябва да взема решение — каза. — Какво мислиш, как би трябвало да постъпя?

Тя го загледа с блесналите си сиви очи. Почувства се силна и уверена, сякаш имаше корени дълбоко в земята.

— Каквото и решение да вземеш, Дейвид — промълви тя, — сигурна съм, че то ще бъде правилното за нас.

— Как „за вас“?

Тя се усмихна бавно. Тази новооткрита сила също бе характерна за жената. Гласът й беше нисък и щастлив:

— Ще си имаме бебе — каза тя.