Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

7.

Погледнах през прозореца към полето. Няколко самолета загряваха на пистата, изписаните с червено, синьо и бяло букви ICA блестяха отстрани и под крилата им. Погледнах чертожната дъска, след това конструктора.

Мориси беше млад, дори по-млад от мен. Бе завършил Масачузетския технологически институт, където се бе дипломирал като авиоинженер и авиоконструктор. Не беше летец: беше от новото поколение, което сякаш се разхождаше по небето. Предложението му бе радикално. Двумоторен едноплощник, които ще се издига на непознати досега височини.

Смъкна очилата си надолу.

— Тъй, както го виждам, мистър Корд — започна той с прецизния си говор, — е, че като разширим крилата, ще получим желаното издигане, а също и ще увеличим горивния капацитет. Овен това се прибавя преимуществото, че пилотът ще има пряк визуален контрол.

— Интересува ме полезният товар и скоростта — казах аз.

— Ако изчисленията ми са правилни — каза Мориси, — ще можем да качим двадесет пътника, освен двамата пилоти, при попътна скорост около четиристотин километра. Ще може да лети около шест часа с едно зареждане.

— Искате да кажете, че ще можем да летим оттук до Ню Йорк само с едно спиране в Чикаго? — запита скептично Бъз. — Не го вярвам!

— Това показват изчисленията ми, мистър Далтън — вежливо му отговори Мориси. Бъз ме погледна.

— Можеш да си хвърлиш парите в такива налудничави проекти — каза, — но не и аз. Наситил съм се на подобни фантазии.

— Каква сума горе-долу ще ви бъде необходима за първия? — запитах Мориси.

— Четиристотин, може би петстотин хиляди. След като отстраним техническите дефекти, ще можем да ги произвеждаме за около четвърт милион.

Долтън се засмя презрително.

— Половин милион за един самолет? Това е лудост. Никога няма да си възвърнем парите.

Пътуването с влак първа класа от едното до другото крайбрежие струваше около четиристотин долара. Траеше почти четири дни и като се прибави и храната, възлизаше на повече от петстотин долара на пътник. Самолет като този би докарвал на пътниците по седем хиляди на курс, заедно с пощата, а това правеше към осем хиляди и петстотин. Пет полета седмично и за по-малко от двадесет седмици щяхме да си възвърнем разходите и да покрием текущите разноски. Оттам нататък всичко беше чиста печалба. Ха, дори можехме да си позволим да даваме безплатна храна по време на полета.

Погледнах часовника. Беше почти девет. Станах.

— Трябва да отивам в студиото. Днес ще заснемат първата сцена.

Лицето на Долтън се изчерви от гняв.

— Зарежи ги, Джонас! Залавяй се за работа. Вече месец и половина си губиш времето из това шибано студио. Вместо да се шляеш около този въшлив филм, ела да решаваме какъв самолет ще строим. Не го ли направим, цялата индустрия ще ни изпревари.

Изгледах го, без да се усмихвам:

— Що се отнася до мен, аз вече съм решил.

— Ти не… — заекна недоумяващ той — не искаш да кажеш, че ще опитаме с този?

Кимнах и се обърнах към Мориси:

— Можете веднага да започнете самолета.

— Почакай! — пресече го Долтън. — Ако си мислиш, че ICA ще пусне мангизите, ти си луд. Не забравяй, че половината акции са мои.

— А другата половина са на „Корд Експлозивс“ — казах аз. — „Корд Експлозивс“ притежава също така ипотеки за повече от половин милион долара върху самолетите на ICA, много от които трябва да се покрият точно сега. Пусна ли ги в ход, ще пипна цялата „Интерконтинентъл Еърлайнс“.

Той ме изгледа гневно, после по лицето му се разля усмивка.

— Хем те знам какъв си от по-рано, Джонас, трябваше да си науча урока още когато загубих онзи „Вако“ на покер от теб.

И аз му се усмихнах.

— Ти си голям летец, Бъз. Гледай си полетите и остави сделките на мен. Ще те направя богат човек.

Той извади цигара.

— Добре — съгласи се спокойно. — Но все пак си мисля, че си откачил по този самолет. Можем да останем голи и боси покрай него.

Не му отговорих, докато отивахме към колата. Безсмислено беше да обяснявам на Бъз простите правила на кредитирането. ICA ще поръча двадесет такива самолета на „Корд Еъркрафт“. След това двете компании ще представят за тях имуществени гаранции от „Корд Експлозивс“. А „Корд Експлозивс“ ще депозира имуществените гаранции в банките, преди още да са построени самолетите. Най-лошото, което би могло да се случи, ако самолетът не излезе удачен, бе „Корд Експлозивс“ да се окаже с доста големи данъчни удръжки.

Влязох в колата.

— Желая ти успех с филма! — извика подире ми Бъз, когато потеглих.

Завих през главния портал на студио „Норман“. Пазачът ме видя и ми махна.

— Добро утро, мистър Корд — подвикна той. — Всичко хубаво, сър.

Усмихнах се и се отправих към паркинга. Имаше място, обозначено с табелка с името ми: МИСТЪР КОРД. Не пропускаха нищо, щом станеше въпрос да лижат задници. В административната трапезария имаше запазена маса на мое име. Имах и частно бунгало, кабинети, две секретарки, солидно зареден бар с напитки, електрически хладилник, личен клозет и душ, съблекалня, зала за заседания и освен личните ми кабинети, още два за секретарките.

Влязох в бунгалото през задната врата и се отправих към кабинета. Едва седнах зад бюрото, когато една от двете секретарки влезе. Застана делово пред бюрото с бележник и молив в ръце.

— Добро утро, мистър Корд — бодро поздрави тя. — Ще диктувате ли нещо?

Поклатих глава. Би трябвало вече да е наясно. През изминалите пет седмици този ритуал се повтаряше всяка сутрин. Никога не пиша нищо — ни съобщения, ни записки, ни инструкции. Ако искам да се напише нещо, телефонирам на Макалистър. Адвокатите са за това.

Телефонът на бюрото ми зазвъня. Тя вдигна слушалката.

— Кабинетът на мистър Корд. — Заслуша се, след което се обърна към мен. — Привършили са репетициите в студио Девет и са готови за първото заснемане. Искат да знаят дали бихте желали да присъствувате.

Изправих се.

— Кажете им, че тръгвам.

Студио Девет се намираше в далечния край на терена. Там бяхме изградили сцената за Ню Орлийнс, понеже смятахме, че е по-тихо и няма да ни смущава шумът от другите студия. Забързах по тухлените пътеки, проклинайки голямото разстояние, когато съгледах куриерския велосипед, облегнат на едно от административните бунгала. Миг по-късно въртях педалите като бесен по алеята. Дочух куриера да вика подире ми.

Извих пред студио Девет и едва не се сблъсках с един мъж, който отваряше вратата. Той се закова и ме погледна изненадан. Беше Бърни Норман.

— О, мистър Корд! — каза той. — Не е трябвало да правите това. Ако се бяхте обадили, щеше да дойде да ви вземе кола.

Облегнах колелото на стената.

— Нямах време, мистър Норман — отвърнах аз. Казаха ми, че са готови да започнат. Моите пари и моето време се пилеят тук.

Бяха готови за изпълнението на първия кадър, онзи, в който Макс, още младеж, се среща за пръв път с мадам в къщата на удоволствията. Това не беше началото на филма, но такъв беше начинът на снимане. Най-напред правеха вътрешните снимки, после външните. Щом приключеха, определен помощник-режисьор ги сглобяваше в съответната последователност.

Актрисата, изпълняваща ролята на мадам, беше Синтия Рандъл. Най-голямата звезда на Норман. Минаваше за най-чувствената жена на екрана. Лично за мен не представляваше кой знае какво. Обичам жени с цици. Двама гримьори и една фризьорка се суетяха около нея, а тя бе застанала пред тоалетната масичка, която беше част от декора.

Невада бе застанал в другия край, с гръб към мен, и разговаряше с Рина. Обърна се, щом влязох, и усетих как по гърба ми пробягнаха тръпки, когато в паметта ми изплува образът му от моето детство. Изглеждаше дори по-млад от момента, когато го бях видял за първи път. Не зная как го постигаше; дори погледът му беше младежки.

Усмихна се лениво.

— Е, младши. Започваме.

Кимнах, без да снемам очи от него.

— Да — промълвих. — Започваме.

— Всички по местата! — извика някой.

— Мисля, че става дума за мен — каза Невада.

Лицето на Рина беше обърнато към сцената, очите й бяха съсредоточени. Избутаме някакъв мъж, помъкнал кабел. Дръпнах се от него и едва не се сблъсках с друг. Реших да се отстраня, преди да съм направил някоя поразия.

Настаних се до кабината за озвучаване. Оттам виждах и чувах всичко. Сега разбрах защо филмите струват толкова пари. Преснемахме сцената за единадесети път, когато забелязах звукооператора в кабината. Беше се навел над пулта, притиснал слушалки към ушите, и трескаво въртеше копчетата. Виждах как непрестанно сипе ругатни през свитите си устни и продължава бясно да се занимава с копчетата.

— Да не би нещо да не е наред с машината? — попитах аз.

Той ме изгледа. От погледа му разбрах, че не знае кой съм.

— Нищо й няма на машината — отвърна той.

— А кое ви смущава?

— Слушай, приятел — сопна се той. — Всеки от нас си гледа хляба, нали?

Кимнах.

— Щом шефът каже, че някой трябва да изглежда добре, ти правиш каквото е наредил и не задаваш въпроси. Нали?

— Правилно — съгласих се аз.

— Е, мъча се и аз. Ама не съм господ. Не мога да изменям гласове.

Изгледах го и усетих как ме обзема безпокойство. Имах само думата на Рина, че гласът на Невада е звучал добре на пробния запис.

— Невада Смит ли имате пред вид?

Той поклати глава.

— Не-е — обясни снизходително той. — При него всичко е наред. Жената. Говори тъй носово, сякаш измъква гласа от очните си ябълки.

Звукооператорът се обърна отново към машината. Присегнах и си сложих слушалките на главата. Той се обърна към мен.

— Какво по дяволите правиш?

Но аз вече ги бях сложил и той нямаше какво да стори, освен да застане до мен. Говореше Невада. Гласът му беше ясен, съвсем звучен. После заговори Синтия Рандъл и просто не знаех дали да повярвам на ушите си.

Гласът й притежаваше всичките дразнещи нотки на котка, мяукаща край оградата, далеч беше от това да звучи чувствено. Чак гръбнакът ми изтръпна. Такъв глас би могъл да прекъсне всяка полова игра, пък било то и в най-великолепната къща на Ню Орлийнс. Смъкнах гневно слушалките от главата и ги натиках в ръцете на звукооператора. Запътих се към сцената. Някакъв мъж се опита да ме задържи, но аз го изблъсках.

— Спри! — изкрещя нечий глас и на сцената се възцари пълна тишина. Всички гледаха към мен със странни, изумени изражения.

Бях бесен. Знаех само, че някой ме прави на глупак и това никак не ми се нравеше. Мисля, че момичето разбра защо съм на цената. Очите й ме загледаха напрегнато, въпреки че направи опит да се усмихне.

Бърни Норман заприпка към нас. Тя сякаш се успокои и всичко ми стана ясно.

— Мистър Корд — запита той, — да не би нещо да не е наред?

— Да! — отговорих мрачно аз. — Тя. Разкарайте я от сцената. Уволнявам я!

— Не можете, мистър Корд — заобяснява той. — Тя има договор за вашия филм.

— Може и да има — съгласих се аз, — но не с мен. Аз не съм подписвал никакъв договор с нея.

Бърни впери поглед в мен и лицето му пребледня под загара. Знаеш за какво говоря.

— Това е съвсем против правилата — възрази той. — Мис Рандъл е голяма звезда.

— Пет пари не давам, ако ще да е Божията майка — прекъснах го аз. Дигнах ръка, погледнах часовника, а след това него. — Имате точно пет минути да я разкарате от сцената, иначе прекратявам филма и ще ви въвлека в най-голямото съдебно дело, което някога сте сънували!

Седях на брезентовия стол, на който беше изписано името ми, и оглеждах вече празната сцена. Само неколцина души сновяха наоколо, движейки се като безплътни сенки на пиршество. Погледнах към звукооператора, приведен над своя пулт с прилепнали към ушите слушалки. Уморено затворих очи. Минаваше десет вечерта.

Чух нечии крачки и отворих очи. Беше Дан Пиърс. Бе ходил до телефона, опитвайки се да заеме някоя звезда от другите филмови студии.

— Е? — запитах го. Той поклати глава.

— Нищо не става. „Метро Голдуин Майер“ не иска да ни заеме Грета Гарбо. Възнамеряват те да правят говорящ филм с нея.

— А Мерион Дейвис?

— Току-що се свързах с нея. Ролята й харесва, но мисли, че не е подходяща. Може би ще трябва да се примирим със Синтия Рандъл. Ако седим така, без да правим нищо, губиш по трийсет бона на ден.

— По-добре да спра сега, отколкото да стана за смях и да загубя всичко по-късно.

— Може би ще успеем да докараме някоя актриса от Ню Йорк?

— Нямаме време — отвърнах аз. — Десет дни правят триста хиляди долара.

Точно тогава Рина се появи с няколко сандвича.

— Помислих, че може да сте огладнели, затова поръчах да ги донесат.

Взех един и го захапах мрачно. Тя се обърна и подаде друг на звукооператора.

— Благодаря, мис Марлоу.

— Няма защо — каза тя и се отправи към мястото, където седяха с Невада.

— Жалко, че не можете да намерите някоя с такъв глас — изломоти звукооператорът с пълна уста.

— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.

— В гласа й има нещо, което те грабва — поясни той. — Ако и на записа е такъв, ще накара хората да скачат от балкона!

— Рина ли имаш пред вид? — недоумявах аз.

— Да — каза той и на устните му се появи бегла, многозначителна усмивка. — И ако не съм откачил, на лентата ще изглежда превъзходно. Жена и половина!

Обърнах се към Дан:

— Ти как мислиш?

— Възможно е — съгласи се предпазливо той.

— Тогава да опитаме! — казах аз, ставайки на крака. — Трийсет хиляди долара на ден са много пари.

Рина го прие като шега, когато я помолих да изговори няколко реплики пред микрофона. Все още не вярваше, когато сбрах екипа за пълна проба. Мисля, че въобще не приемаше работата на сериозно, докато не седнахме в прожекционната зала в два сутринта и не гледахме как тя и Невада изиграват една сцена.

До този момент не бях виждал на екрана подобно нещо. Цялото й излъчване беше два пъти по-силно. На човек просто му потичаха лигите.

Обърнах се към нея.

— Прибирай се и лягай! Утре те искам в гардеробната в шест сутринта. В девет започваме снимките.

Тя поклати глава.

— Не, Джонас. Достатъчно далеч отиде шегата. Не искам повече да участвувам в нея.

— Утре, точно в девет, те искам готова за снимки! — мрачно я срязах аз. — Ти ме повика, а не аз теб, нали помниш?

Погледнах Невада. Лицето му бе объркано и нещо в невинния му, недоумяващ поглед ме ядоса.

— Теб ще държа отговорен, ако утре не бъде тук! — заявих нервно аз.

Обърнах се и излетях от прожекционната зала, оставяйки ги да гледат втрещено след мен.