Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

7.

Известно време се чуваше само свистенето на флуоресцентните лампи над хирургичната маса. Ръцете на доктор Грант бяха бързи и уверени, докато ловко измъкна съвсем здравия апендикс от едрата богата жена на операционната маса. Дълбокият му, мъжествен глас прогърмя в тишината:

— Готово — каза той с облекчение. — Можете да я затворите, доктор Лоб.

Обърна се от масата и една от сестрите ловко обърса потта от лицето му, докато другият хирург се залови да пришива ръбовете на инцизията.

Джени хвърли поглед към сестра М. Кристофър. Ако старшата сестра съзнаваше, че апендиксът не е бил засегнат, тъмните й очи, видими зад маската на лицето, не издаваха нищо.

— Сутура — изръмжа доктор Лоб, поднасяйки ръка. Джени автоматично му я подаде. После няколко минути нямаше време да вдигне очи. Беше много заета. Но усещаше, че сестра Кристофър я наблюдава. Това не я притесняваше както в началото. Но оттогава бяха изминали почти три години. Следващия месец се дипломираше.

Сестра Кристофър наблюдаваше Джени с одобрение. Това момиче беше наистина блестящо и се открояваше сред останалите в класа. Може би едно от сто имаше призвание към хирургията като Джени. Толкова много качества бяха нужни и Джени ги притежаваше всичките. Видът на кръв не я смущаваше още от първия път, когато се сблъска с нея. Джени беше сръчна и уверена в действията си. Бързо изработи афинитет между себе си и инструментите, после между себе си и хирурзите. Без този афинитет, който гарантираше един безмълвен диалог между сестрата и лекаря, операцията можеше да бъде фатално забавена, докато инструментите се мотаеха насам-натам.

Не на последно място бе факторът сила. Никой не си даваше сметка колко е важно за една хирургична сестра да бъде силна. Да бъде в състояние да стои часове наред до тихата бяла маса, дори когато краката изтръпваха, а бедрата и гърбът изгаряха от болка, породена от особената, полунаведена напред стойка. Да бъдеш в състояние да предаваш на лекаря тази сила и с нея да му вдъхваш сигурност, всичко представлява една непрекъсната верига. И силата да не трепнеш, когато веригата се скъса и отнасят млъкналия завинаги пациент; да седиш тихо и да се заловиш с почистването, уверен, че веригата ще се спои пак с докарването на нов пациент.

Доктор Лоб вдигна поглед и кимна.

— Превръзка. — Той махна обутата в бяла ръкавица ръка от плътно зашития разрез.

Джени бе готова с марления тампон, когато той си вдигна ръката. Веднага го сложи върху разреза, а с другата ръка взе от приготвените ивици лейкопласт от шкафчето с инструменти. Притисна плътно лейкопласта с пръстите си, провери дали превръзката е мека, но стабилна, после вдигна двете си ръце, за да покаже, че е свършила.

Сестра Кристофър кимна и пациентката бе покрита набързо и преместена от помощниците на друга маса. Чу се щракване и флуоресцентните лампи угаснаха. Графикът за сутрешните операции в „Сейнт Мери“ бе завършил.

 

 

— Това е четвъртият здрав апендикс, който маха този месец — промълви Джени, преодолявайки шума от струята вода в легена. — Защо го прави?

Младият лекар се засмя.

— За двеста и петдесет долара срещу едно цепване човек не спори с пациентите си.

— Но той не бива да го прави — прошепна тя. — Голям хирург е. Едва му стига времето за всичко останало.

— Разбира се — отвърна й също с шепот доктор Лоб. — Но дори и големите хирурзи трябва да ядат. Повечето от сложните операции са или безплатни, или трудно се дават. Така че не може да го виниш, ако от време на време отстранява по някой безобиден апендикс от някоя стара хипохондричка. В това няма никакъв риск. Докторът може да си плати сметките, а пациентът се фука с операцията си.

Той се изправи и протегна за кърпа.

— О-хо — предупреди той, — ето че се задава и самата звезда.

Джени взе кърпа от лавицата и започна да си бърше ръцете. Гласът на доктора долетя зад гърба й.

— Мис Дентън?

— Да, доктор Грант? — обърна се тя и го погледна.

— Научавам, че следващия месец се дипломирате.

— Надявам се.

— Не мисля, че има за какво да се безпокоите — увери я той. — Току-що говорих със сестра Кристофър. Тя има много високо мнение за вас. Аз също.

— Благодаря ви.

— Имате ли някакви конкретни планове какво ще правите след това?

— Не — отговори Джени. — Ще се явя на изпита и ще си търся работа в някоя от големите щатски болници.

— В болниците няма много свободни места сега.

Джени разбра смисъла на думите му. Не че имаха предостатъчно персонал. Всъщност персоналът не бе достатъчен, но не разполагаха с пари за необходимия им щат. Особено за операционен персонал. Те бяха най-добре платените.

— Зная — отвърна тя.

Той се поколеба за миг:

— Какво ще правите сега?

— Тъкмо се готвех да сляза в бюфета за обяд.

— Бих желал да поговорим. Сестра Кристофър каза, че няма нищо против да излезете от болницата за обяд. Да отидем да хапнем по една пържола със сос?

— Звучи чудесно — каза Джени.

— Добре — усмихна се той. — Ще ви чакам долу в колата си. Един черен Пакард.

— Зная го — каза бързо тя. Всички сестри познаваха колата. Беше винаги паркирана точно срещу спалнята им. Като се изключи черният Кадилак на доктор Джидиън, беше най-скъпата кола в болницата.

— Тогава ще се видим след петнадесет минути.

Джени излезе в коридора и натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори и тя влезе вътре. Доктор Лоб нахлу след нея.

— Пържола със сос!

— Питам се какво ли иска? — промърмори Джени. Той се ухили.

— Зная какво иска — каза похотливо той. — Каквото аз не можах да докопам.

Тя му се ухили на свой ред.

— И той няма да успее.

— Не знам — засмя се той. — Все някой ден ще отстъпиш пред някого. Безсмислено е да го запазиш, за да го дадеш на червеите един ден.

— Това никога няма да стане — увери го тя. Много е късно, довърши наум. Но сега вече нямаше значение. Всичко беше забравено и никой тук не бе чувал нищо. — Все още се чудя какво ли ще иска?

— Може би ще поиска да работиш при него. Мислила ли си за това?

— Мислила съм — призна тя. — Само че не виждам логиката. Защо точно аз? Има възможност да избира от най-добрите.

Доктор Лоб се ухили, но очите му бяха сериозни.

— Разбери, че именно ти си най-добрата, сладката. Крайно време е да го осъзнаеш.

Вратата на асансьора се отвори и те излязоха в приземния коридор, където се намираше бюфетът за персонала.

Джени погледна бялата си униформа.

— Най-добре да смъкна това и да си сложа рокля.

— Бих бил безкрайно доволен, ако само смъкнеш това — засмя се той. — За мен не е нужно да си обличаш рокля.

Тя го погледна усмихната. Един ден този млад мъж щеше да стане действително голям хирург.

— Може би някой ден ще те изненадам.

— Изненадай ме, като ми донесеш един сандвич с телешко — подвикна той след нея. — Почти се отказах от другото.

 

 

Доктор Грант й поднесе пакета цигари. Тя взе една и той запали клечка кибрит. Очите му срещнаха нейните над пламтящата клечка.

— Предполагам, че се чудите защо ви поканих на обяд?

— Най-малкото, беше ми любопитно — кимна тя. Той се усмихна.

— Прощавайте, че разпалих любопитството ви. Но всъщност наистина обичам да забравям работата по време на обяд. Сега обаче смятам, че е време да разговаряме делово.

Тя не каза нищо.

— През последната година, мис Дентън, имах чудесна възможност да наблюдавам вашата работа в хирургията. Най-напред съзрях вашата схватливост, а като хирург винаги съм имал високо мнение за извънредно компетентния начин, по който асистирате.

— Благодаря ви, доктор Грант.

— Както може би знаете, мис Дентън, аз имам доста обемиста и обременяваща частна практика. Много лекари насочват пациентите си към мен за операция. Случаите често са незначителни и при подходящи условия могат да се оправят в кабинета ми. Така спестявам на пациентите значително икономическото бреме.

Джени кимна смълчана.

— Тази сутрин научих от мис Джани, която работи при мен от много години, че възнамерява да се омъжи и да се премести в Южна Калифорния. — Той дръпна от цигарата. — Когато днес дойдох в болницата, си позволих да поговоря със сестра Кристофър за вас. Тя е също на мнение, че вие бихте могли чудесно да заместите мис Джани.

— Искате да кажете, че желаете да работя при вас?

Той се усмихна.

— По моя заобиколен начин, но точно това исках да ви питам. Би ли ви заинтересувало това?

— Разбира се. Кое момиче не би се заинтересувало?

— Виждате ли, работата не е много лека — продължи той. — В моята клиника имам няколко легла и много често се налага да работя до късно. Понякога дори се налага да задържа някой пациент за цялата нощ. В такива случаи трябва да оставате дежурна.

— Доктор Грант — каза Джени усмихната, — карах по две осемчасови смени с промеждутък за сън от четири часа през последната седмица. Работата при вас би изглеждала като забава.

Той се усмихна, присегна през масата и я потупа по ръката. Джени му се усмихна на свой ред. В края на краищата, не беше толкова лош, макар че беше извадил няколко съвсем здрави апендикса. Беше просто хирург. Не можеше да отговаря за погрешните диагнози на всеки лекар, който му изпращаше пациенти.

Но това беше преди тя да заработи при него и да разбере, че здравите апендикси не бяха единственото нещо, което той премахваше. Освен тях се занимаваше усилено и с неродени бебета, до десет седмици след оплождането. Всъщност той беше може би най-заетият абортаджия в Калифорния.

Но по времето, когато разбра това, то вече нямаше значение, защото се беше влюбила в него. Както нямаше значение, че е женен и има три деца.