Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

3.

Щом влязох във фабриката, шумът и миризмата ме обгърнаха като пашкул. Долавях моментното спиране на работата, докато минавах, и дочувах приглушеното мънкане на гласове, което ме следваше:

— El hiso.

Синът. Така ме знаеха. Говореха за мен с привързаност и гордост, така както дедите им бяха говорили за децата на своите „patrones“. Аз им давах чувството за индивидуалност и принадлежност, което им помагаше да компенсират някак оскъдното си живуркане.

Минах покрай смесителните барабани, пресите и матриците и стигнах до задното стълбище, което водеше до кабинета на баща ми. Тръгнах нагоре и обърнах глава да ги погледна. Стотина лица ми се усмихнаха. Махнах с ръка и отвърнах с усмивка, така както винаги бях правил откак за пръв път изкачих това стълбище като дете.

Минах през вратата в горния край на стълбището и шумът отдолу заглъхна веднага щом я затворих след себе си. Прекосих малкия коридор и влязох във външния кабинет на баща ми.

Денби седеше зад бюрото, драскайки някакви бележки по обичайния си забързан начин. Някакво момиче на отсрещното бюро чаткаше като лудо по пишещата машина. Други двама седяха на кушетката за посетители. Мъж и жена.

Жената бе облечена в черно и мачкаше бяла кърпичка в ръце. Вдигна поглед към мен, когато застанах на прага. Нямаше нужда да ми казват коя е. Момичето достатъчно приличаше на майка си. Срещнах погледа й и тя изви глава настрана. Денби стана нервен.

— Баща ви, ви очаква.

Не отговорих. Той отвори вратата към кабинета на баща ми и аз влязох. Вратата зад мен се затвори. Огледах се.

Невада се беше облегнал на етажерката отляво, полупритворил очи, със свойствения му израз на привидно притъпена бдителност. Макалистър седеше в кресло срещу баща ми. Извърна глава да ме погледне. Баща ми седеше зад огромното, старо дъбово бюро и ме гледаше свирепо. Като изключим тези неща, кабинетът си бе същият, какъвто го помнех.

Тъмните, тапицирани с дъб стени, тежките кожени кресла. Завесите от зелено кадифе на прозорците и снимката на баща ми с президента Уилсън на стената зад бюрото. Откъм неговата страна беше телефонната масичка с трите телефона, а непосредствено до нея — масичката с неизменната гарафа вода, бутилка бърбън и две чаши. Бутилката бърбън беше пълна около една трета. Това означаваше, че е към три часа. Погледнах часовника. Беше три и десет. Баща ми изпиваше по една бутилка на ден.

Прекосих кабинета и застанах пред него. Погледнах надолу и срещнах сърдития му фиксиран поглед.

— Здравей, татко.

Червендалестото му лице стана още по-червено. Вратните му жили се изпънаха, когато викна:

— Само това ли ще ми кажеш, след като провали производството за деня и изкара ума на цялата пасмина работници с щурите си подвизи?

— Нареждането ти беше да пристигна тук бързо. Пристигнах по най-бързия начин, сър.

Трудно можеше да го спреш вече. Направо се разбесня. Такъв му беше нравът. В един миг е тих и спокоен, в следващия хвръква нагоре като хвърчило.

— Защо, дявол да те вземе, не се измъкна от хотелската стая, когато Макалистър ти каза? За какво отиде в болницата с нея? Знаеш ли какво си направил? Изложил си се на угрозата да бъдеш под криминална отговорност за съучастие в принудителен аборт.

Сега аз се разгневих. Характерът ми не се различаваше от неговия.

— Какво трябваше да направя? Момичето губеше кръв, беше изплашено и умираше. Трябваше ли просто да се измъкна и да я оставя да умре сама?

— Да. Ако имаше капка мозък, точно това щеше да направиш. Тя тъй или иначе умря и твоето висене нищо не промени. Сега тези копелета отвън искат двайсет хиляди долара, за да не се отнесат до полицията! Да не мислиш, че имам по двайсет хиляди долара за всяка кучка, която тъпчеш? За една година това е третото момиче, с което те пипват!

За него нямаше значение, че момичето е умряло. Имаха значение двайсетте бона. Но изведнъж осъзнах, че въпросът не е само в парите. Работата беше малко по-дълбока.

Прокрадналата се горчивина в гласа му ми го подсказа. Погледнах го с внезапно прозрение. Баща ми старееше и това го гризеше отвътре. Сигурно пак си мислеше за Рина. Повече от година бе изминала от голямата им сватба в Рено и все още нямаше нищо.

Обърнах се и тръгнах към вратата, без да проговоря. Баща ми изрева след мен:

— Къде отиваш?

Извих глава и го изгледах.

— Връщам се в Лос Анжелос. Нямаш нужда от мен, за да решаваш. Или ще им платиш, или не. За мен няма значение. Освен това, имам среща.

Той заобиколи бюрото и пристъпи към мен.

— Какво? — изрева той. — Ще го наблъскаш на друго момиче, така ли?

Погледнах го открито. Беше ми писнало.

— Стига си хленчил, старче. Трябва да се радваш, че някой от рода ти все още го може. Иначе Рина ще си помисли, че всички нещо не сме в ред!

Лицето му се изкриви от гняв. Вдигна ръце, готов да ме удари. Устните му побеляха, ръмжеше, вените по челото му пламнаха и запулсираха. После, внезапно, както електрическият ключ прекъсва светлината, изразът на лицето му се стопи. Политна към мен.

Ръцете ми инстинктивно се протегнаха и го уловиха. Само за миг очите му се избистриха, загледани в моите. Устните му помръднаха:

— Джонас… синко…

После отново се замъглиха и с цялата си тежест се стовари върху мен, преди да се плъзне към пода. Погледнах го. Знаех, че е мъртъв още преди Невада да го претърколи и разкъса ризата му.

Невада коленичи до тялото на баща ми на пода, Макалистър се спусна към телефона за лекар, а аз хванах бутилката „Джак Даниъл“, когато Денби влезе. Той отстъпи назад към вратата, книжата в ръката му трепереха.

— Господи, младши! — каза той ужасено. Погледът му се насочи от пода към мен. — Кой ще подпише немските контракти?

Хвърлих поглед към Макалистър. Той ми кимна едва забележимо.

— Аз — отговорих.

Долу на пода Невада затваряше очите на баща ми. Оставих бутилката уиски, без да съм отпил, и се обърнах към Денби.

— И престанете да ме наричате младши.