Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

3.

Най-много ми се искаше да взема душ и да дремна. Предната нощ си бях легнал в пет сутринта. Хвърлих дрехите на стола и влязох в кабинката с душа. Почувствах сковаността да напуска мускулите под облекчаващата топла струя. — Телефонът звъня няколко пъти, докато бях под душа. Оставих го да звъни.

Когато влязох, взех слушалката и наредих на телефонистката да не ме свързва с никого до четири часа.

— Но мистър Макалистър помоли да му телефонирам веднага, щом пристигнете — завайка се тя. — Каза, че било много важно.

— Можете да ме свържете в четири — отсякох аз. Оставих слушалката, метнах се в леглото и заспах като къпано бебе.

Телефонен звън ме разбуди. Погледнах часовника, посягайки за слушалката. Беше точно четири. Обаждаше се Мак.

— Цял следобед се опитвам да се свържа с теб — започна той. — Къде, по дяволите, ходиш?

— Спях.

— Спал си! — викна той. — Имаме дирекционен съвет в кантората на Норман. Трябва да сме там.

— Не си ми казал.

— Как, по дяволите, да ти кажа, като не вдигаш телефона?

— Свържете ме с генерал Гадис — поръчах на телефонистката. — Мисля, че е отседнал тук.

Запалих цигара, докато чаках. Слушалката защрака в ухото ми.

— Говори генерал Гадис.

— Генерале, Джонас Корд е на телефона — казах аз. — Намирам се в апартамент трийсет и едно — петнайсет. Бих желал да поговорим.

Гласът на генерала беше студен.

— Няма какво да разискваме. Вие сте един безнравствен, дързък младеж.

— Няма да разискваме моите обноски, генерале — прекъснах го аз, — а съпругата ви.

Чух го как заломоти в слушалката:

— Жена ми? Какво общо има тя с нашата работа?

— Доста много, струва ми се, генерале — уверих го аз. — И двамата знаем с кого се срещна днес в един часа в зала „Пийкок“ на хотела. Не вярвам Военното министерство да погледне благосклонно на факта, че лична неприязън е причината да се отхвърли КЕ–4.

Нищо не се чуваше в слушалката.

— Всъщност, генерале — запитах аз, — какво пиете?

— Скоч — отвърна автоматично той.

— Чудесно, една бутилка ще ви очаква. Да речем след петнадесет минути?

Затворих преди да отговори и телефонирах да дам поръчката. Докато чаках да се обадят, на външната врата се почука.

— Влез — викнах аз.

От леглото видях Мак и Дан Пиърс. Когато дойдоха в спалнята, лицето на Мак имаше обичайния уморен вид, а Дан бе щастливо усмихнат. Бе на път да получи всичко, каквото бе желал на този свят.

Най-после някой вдигна телефона. Чух тракането на чинии и изведнъж усетих, че съм гладен. Не бях ял от закуска. Поръчах три сандвича с телешко, бутилка мляко, каничка черно кафе, бутилка скоч, две бутилки бърбън и двойна порция пържени картофи. Оставих слушалката и ги загледах.

— Е, как мина?

— Бърни пищеше като заклана свиня — ухили се Пиърс. — Но го бяхме хванали изкъсо и той знаеше това.

— Какво стана с акциите?

— Не зная, Джонас — обади се Мак. — Отказа да разговаря с Дан.

— Успях обаче да кажа на Дейвид Улф — обади се веднага Дан — да гледа да навие стареца за продажба, защото иначе ще разорим компанията.

— Приготви ли Раздел Седем — Двадесет и две? — попитах Мак. Той знаеше какво имам предвид — петицията за обявяване в несъстоятелност поради банкрут.

— В чантата е. Тази сутрин, преди събранието, имах кратък разговор с тукашния ни адвокат. Мисля, че ще могат да уредят благоприятно разпореждане за несъстоятелност.

Погледнах го.

— Не ми изглеждаш доволен.

— Не съм — отвърна той. — Норман е изобретателно старче. Не вярвам в блъфа тъй лесно. Знае, че и ти ще загубиш наравно с другите, ако компанията банкрутира.

— Не забравяй, че е страшно алчен копелдак. И че няма да рискува да загуби това, което има, само заради удоволствието да ми прави компания.

— Надявам се, че си прав.

— Скоро ще разберем — обърнах се към Дан. — Успя ли да се свържеш с Рина?

Той поклати глава.

— Опитах къде ли не. Навсякъде ударих на камък. В дома й никой не се обажда. Студиото не знае къде е. Свързах се даже с Луела, но и тя не можа да ми каже.

— Продължавай да търсиш — настоях аз. — Трябва да я намерим. Искам непременно да прочете сценария.

— Аз също — каза Дан. — Сега, след като уговорих Де Мил да напусне, тя ни е страшно нужна.

— „Парамаунт“ съгласни ли са?

— Тази сутрин потвърдиха — успокои ме той. — Телеграмата на Зукор е в джоба ми.

— Добре — казах аз. Това щеше да бъде най-грандиозният филм, създаден досега, и точно работа за Де Мил. Щяхме да снимаме по един нов процес, наричан „Техниколор“, и щеше да струва над шест милиона долара. Пресъздаваше историята на Мария Магдалена и щеше да се нарича „Грешницата“.

— Не се ли поизсилваш малко? — запита Макалистър. — Ами ако тя не склони?

— Ще се съгласи — настоях аз. — За какъв дявол мислиш, че ми е нужна компанията на Норман? Договорът им с нея е единствената причина да предприема всичко това.

— Но съгласно този договор тя трябва да одобри сценария.

— Ще го одобри — уверих го аз. Трябваше да го направи. Бях поръчал да го напишат специално за нея.

Когато на вратата се почука, преметнах крака отстрани на леглото и накарах келнера, който влезе с поръчката, да постави масичката право пред мен. Не знаех, че съм толкова гладен. Бях изял единия сандвич и изпил половината бутилка мляко, преди келнерът да излезе от стаята.

Преполовявах втория сандвич, когато се появи генералът. Дан го въведе в спалнята и аз ги запознах, след което ги помолих да ни оставят сами.

— Седнете, генерале — поканих го аз, когато вратата се затвори, — и си сипете. Скочът е на масичката.

— Не, благодаря — каза генералът сухо, оставайки прав.

Свих рамене и взех третия сандвич. Минах направо на темата.

— Какво ще направите, ако накарам Форестър да напусне армията?

— Кое ви кара да мислите, че искам това?

Преглътнах залъка.

— Да не го усукваме, генерале. Вече съм пораснал, а имам и очи. Единственото, което искам, е безпристрастно изпитание на КЕ–4. Останалото е ваша работа. Не поемате никакъв ангажимент.

— Кое ви кара да мислите, че сега няма да направя справедливо изпитание на самолета ви?

Усмихнах му се.

— И да издигнете Форестър още повече в очите на жена си.

Видях как се отпусна. За миг дори го съжалих. Бригадната значка на рамото му не означаваше нищо. Той беше просто един старец, полагащ усилия да задържи младата си възлюблена. Едва се сдържах да не му кажа да престане да се залъгва. Ако не беше Форестър, щеше да бъде някой друг.

— Струва ми се, че бих пийнал нещо.

— Заповядайте, генерале.

Той отвори бутилката и си напълни чашата. Изпи я и се отпусна на стола срещу мен.

— Жена ми не е лоша, мистър Корд — заоправдава се той. — Работата е там, че е млада и впечатлителна.

Не ме баламосваше. Чудех се дали не баламосва себе си.

— Разбирам, генерале — уверих го аз.

— Знаете какви са младите жени — продължи той. — Виждат само славата, парадността в униформата. Мъж като Форестър — е, лесно може да се разбере. На ризата му сребърни крила, Бойният кръст, Кръст за летателни заслуги.

Кимнах мълчаливо, наливайки си кафе.

— Предполагам, че този тип военен е имала предвид, когато се омъжи за мен — каза замислен той. — Не мина много време и разбра, че не съм нищо повече от един снабдител в мундир.

Той си напълни пак чашата и ме погледна.

— Съвременната армия е сложна машина, мистър Корд. За всеки войник на бойната линия са нужни пет или шест души зад линията, които да осигурят снабдяването. Винаги съм се гордеел със себе си, защото съм се грижел този човек да получава най-хубавото.

— Сигурен съм в това, генерале — казах аз и си оставих чашата от кафето.

Той стана и ме погледна. Може би си въобразих, но докато говореше, сякаш стана по-висок и по-наперен.

— Затова приех да дойда да поговорим, мистър Корд — продължи той с тихо достойнство. — Не защото намесихте жена ми като страничен аргумент, а за да ви кажа, че утре сутринта екип изпитатели ще се явят на летище Рузвелт, за да изпробват вашия самолет. Дадох нарежданията тази сутрин, веднага след завръщането си в града. Телефонирах на вашия мистър Мориси, но предполагам, че не е успял да се свърже с вас.

Погледнах го изненадано. Засрамих се. Трябваше да се сетя сам да се обадя на Мориси, преди да си отварям устата.

Бледа усмивка премина по лицето на генерала.

— И така, мистър Корд — каза той, — виждате, че не е необходимо да правите някаква сделка с Форестър за моя сметка. Ако самолетът ви отговаря на изискванията, армията ще го купи.

Вратата се затвори зад него, а аз присегнах за цигара. Облегнах се на таблото и дръпнах дълбоко дима в дробовете си.

Телефонистката на хотел „Чатъм“ откри Форестър в бара.

— Тук е Джонас Корд — казах аз. — Намирам се в „Уолдорф“, надолу по улицата. Искам да поговорим.

— Аз също — каза той. — Утре сутринта ще изпробват самолета.

— Зная. Затова искам да поговорим.

Пристигна в апартамента след по-малко от десет минути. Лицето му бе зачервено и изглежда бе прекарал целия следобед, прегръщайки бутилката.

— Изглежда, че старецът е прогледнал — каза той.

— Наистина ли си мислите така? — запитах аз, докато си пълнеше чашата.

— Можете да приказвате каквото искате за него, но Гадис е добър войник. Върши си работата.

— Налейте и на мен — помолих аз.

Той напълни една чаша и ми я подаде. Взех я.

— Мисля, че е време да престанете да си играете на войник.

Той ме изгледа.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че занапред „Корд Еъркрафт“ ще изпълнява големи поръчки на армията — започнах аз. — Нужен ми е човек, който знае нещата — хората, какво очакват от един самолет. Да ни създава приятели, да сключва договори. Знаете какво имам предвид.

— Разбирам какво имате предвид — каза той. — Да не се срещам повече с Вирджиния Гадис, тъй като не би отговаряло на интересите на компанията.

— Нещо такова — отвърнах спокойно аз.

Той си изля напитката в гърлото.

— Не знам дали ще се справя. От младежките си години съм във Въздушните сили.

— Човек никога не знае, докато не опита — уверих го аз. — Освен това, така ще вършите по-голяма работа за Въздушните сили, отколкото сега. Никой няма да ви спира да осъществите някоя от собствените си идеи.

Той ме погледна.

— Като стана дума за идеи — запита той, — чия беше тази — на Гадис или ваша?

— Моя — казах аз. — Реших го тази сутрин след разговора ни в кабинета на Мориси. И нямаше нищо общо с въпроса дали ще купят КЕ–4, или не.

Изведнъж се ухили.

— И аз го реших тази сутрин — призна той. — Бях готов да приема работата в случай че ми я предложите.

— Откъде искате да започнете?

— От върха — веднага отвърна той. — В армията най-много уважават най-голямото началство.

— Добре — съгласих се аз. Имаше логика в тези думи. — Вие сте новият президент на „Корд Еъркрафт“. Колко искате?

— Вие ме оставихте да си избера длъжността — каза той. — Аз пък ще ви оставя да ми определите заплатата.

— Двадесет и пет хиляди годишно плюс фонд за разноски.

Той подсвирна.

— Няма нужда чак от толкова. Това е четворно повече от сегашната ми заплата.

— Припомнете си тези думи, когато ме замолите за повишение — казах.

Двамата се засмяхме и отпихме.

— Има някои промени по самолета, за които исках да поговорим преди утрешното изпитание — стана делови той.

Точно тогава Макалистър влезе в спалнята.

— Вече е почти шест, Джонас — каза той. — Докога мислиш да ги държим да ни чакат? Дан току-що говори с Дейвид Улф. Той казва, че Норман заплашвал да си ходи.

— Само да си навлека панталоните и идвам. — Телефонът звънна, докато си закопчавах ризата. — Виж кой е, моля ти се.

— Ами промените? — запита Форестър, докато Мак вдигаше слушалката.

— Иди в завода и ги обсъдете с Мориси.

— От Лос Анжелос — каза Макалистър, покривайки слушалката с ръка. — Нямаме много време.

Погледнах го.

— Кажи им, че съм отишъл на заседание. Могат да ме намерят в кантората на Норман след около два часа.