Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

3.

Том Дентън усети, че нещо не е наред в момента, когато застана на гишето за плика със заплатата си. Обикновено касиерът имаше готово остроумие от рода на това да задържи ли плика и да го предаде на жена му, за да не изчезне в бирарията в събота вечер. Но този път нямаше шега, нито дружелюбно остроумие, което бе неизбежен спътник на седмичните им срещи вече близо петнадесет години. Вместо това, касиерът бързо му мушна плика изпод стоманената решетка на гишето, извил поглед встрани.

Том го изгледа за момент. После погледна към хората в редицата зад него. Те също знаеха. Разбираше от начина, по който го гледаха. Обзе го някакво чувство на срам. Това не можеше да му се случи. Не след петнайсет години работа. Отпусна поглед и се отстрани от гишето с плика в ръка.

Не беше нужно някой да му обяснява, че времената са тежки. Беше 1931 година и доказателствата бяха навсякъде край него. Семействата, получаващи помощи, опашките за хляб, безкрайните сиви, уморени лица на мъжете, които се качваха в колата му всяка сутрин.

Почти беше излязъл от депото. Изведнъж не можеше повече да чака и се шмугна в един тъмен ъгъл да отвори плика със заплатата. Разкъса го с треперещи пръсти. Първото нещо, което попадна в ръцете му, бе всяващата ужас зелена хартийка.

Загледа я в недоумение. Сигурно беше грешка. Не можеше да се касае за него. Той не работеше от година или две, дори не от пет. Имаше старшинство. Петнайсет години. Не можеха да уволняват работниците с петнайсет години стаж. Не още.

А бяха го сторили. Пак загледа листа на слабата светлина. Уволнен. Каква горчива ирония. Причината, която изтъкваха за всички намалявания на заплатите, бе да избегнели уволненията. Дори и профсъюзът така им го беше обяснил.

Натъпка плика в джоба си, опитвайки се да се пребори с внезапно появилия се страх, свил стомаха му. Какво щеше да прави сега? Разбираше само от трамваи. Беше забравил всички други умения, не помнеше много от нещата, които бе работил. Сещаше се, че на младини бе карал ръчна количка.

Излезе от тъмното депо и премигна на дневната светлина. Отвън на тротоара стоеше група мъже в износени сини униформи. Един от тях му подвикна:

— И тебе ли, Дентън?

— Да — погледна го Том и кимна.

— Нас също — добави друг. — Гонят най-старите работници, защото получаваме най-много. Всички нови задържат.

— Ходихте ли в профсъюза? — попита Том.

— Ходихме и се върнахме. Салонът е затворен. Пазачът ни каза да сме идели в понеделник.

— Защо не се обадихте на Риордан?

— Домашният му телефон не отговаря.

— Някой трябва да знае къде е Риордан — настоя Том. — Да идем в клуба и да накараме пазача да ни каже къде е. В края на краищата, защо плащаме членски внос, ако не можем да се съберем там?

— Добра идея, Том. Не можем да оставим просто да ни сменят с по-нископлатените, каквото и да казват.

Тръгнаха към профсъюзния клуб, през два квартала от трамвайното депо. Том крачеше мълчаливо. Все още не му се вярваше. Десет цента на час не можеха да означават кой знае колко за компанията. Ха, че той дори би бил съгласен на ново понижаване, ако го бяха питали. Не бяха прави да постъпват така. Трябваше да открият Риордан. Той щеше да знае какво трябва да направят. Беше профсъюзният представител.

Салонът на клуба бе затъмнен, когато стигнаха там и те задумкаха по вратата, докато старият нощен пазач им отвори.

— Казвам ви бе, хора, Риордан не е тук — заяви раздразнено той.

— Къде е Риордан?

— Не знам — отговори пазачът и се накани да затвори вратата. — Вие се прибирайте у вас си.

Том си мушна крака в процепа на вратата и натисна. Старецът политна назад, препъна се и едва не падна. Мъжете нахълтаха в сградата подир Том.

— Разкарайте се — закрещя старецът с роптаещ глас.

Без да му обръщат внимание, те нахлуха в салона за събрания, просторна зала в дъното на коридора. Групата бе нараснала вече на близо трийсет души. Веднъж влезли, те застанаха несигурно; не знаеха какво да правят нататък. Скупчиха се и се заоглеждаха.

— Да идем в кабинета на Риордан — предложи Том. — Може би там ще разберем къде е отишъл.

Кабинетът на Риордан представляваше ограден със стъклени панели кът в края на залата за събрания. Те се заблъскаха, но едва неколцина успяха да се натъпчат вътре в тясното помещение. Том огледа бюрото на профсъюзния организатор. Имаше календар, зелен тефтер и няколко молива върху него. Той издърпа едно чекмедже, после едно след друго и останалите. Откри само още няколко молива, празни бланки и разписки.

Пазачът се появи в дъното на хола.

— Ей, вие, ако не се разкарате — викна той, — ще повикам ченгетата.

— Чупи се, старче — му кресна един кондуктор в синя униформа.

— Да — подвикна друг. — Това е нашият профсъюз. Плащаме си членския внос и наема на сградата. Щом искаме, можем да стоим тук.

Пазачът изчезна в коридора, неколцина погледнаха към Том.

— Какво ще правим сега?

— Може би е най-добре да се върнем в понеделник — предложи един от тях. — Тогава ще видим какво ще ни каже Риордан.

— Не — отсече рязко Том. — В понеделник никой вече не може да направи нищо. Трябва да уредим въпроса още днес.

— Как? — запита мъжът. Том се замисли.

— Профсъюзът е единствената ни възможност. Трябва да накараме профсъюза да направи нещо за нас.

— Как можем, щом Риордан го няма?

— Риордан не е профсъюзът — настоя Том. — Ние сме профсъюзът. Щом не можем да го открием, ще минем без него. — Обърна се към един от мъжете. — Патрик, ти си от изпълнителния комитет. Какво прави Риордан в подобни случаи?

Патрик си свали фуражката и почеса сивите си коси.

— Н-не зная — измънка замислено той. — Но смятам, че първото нещо, което би сторил, е да свика събрание.

— Дадено — кимна Том. — Иди събери хората от депото и кажи на дневната смяна веднага да дойдат тук на събрание.

Мъжете се раздвижиха възбудено и след няколко минути няколко от тях се запътиха към депото. Другите останаха да ги чакат.

— Щом ще правим събрание — каза някой, — трябва да имаме дневен ред. Събрание не се прави без дневен ред.

— Дневният ред е въпросът може ли компанията да ни уволни така — каза Том. Другите кимнаха одобрително. — Ние имаме права.

— Тая работа с това събрание ми разпали жаждата — обади се някакъв мъж. — Плямпането страхотно ми пресуши гърлото.

— Да пратим за едно каче бира — чу се нечий глас отзад.

Всички се развикаха одобрително и набързо събраха пари. Изпратиха двама души да изпълнят поръчката и когато те се върнаха, наместиха бурето върху масата в дъното на салона.

— А сега — каза един от тях, размахвайки чашата бира пред себе си, — сега може да се заловим за работа!

 

 

Залата за събрания приличаше на истинска лудница, след като се изпълни с повече от сто души, говорещи и викащи едновременно. Първото буре бира отдавна бе изпито. Две нови лежаха върху масата и съдържанието им щедро се лееше.

Том заудря по масата с чукчето, което намери в бюрото на Риордан.

— Откривам събранието! — извика той, но се наложи да го каже поне пет пъти в разстояние на няколко минути. Продължи да чука, докато привлече вниманието на няколко души пред него.

— Тишина! — изрева единият от тях. — Да чуем какво ще ни каже добрият стар Том.

Врявата премина в шепот, после всички мъже го загледаха. Том изчака да се възцари пълна тишина, за да могат да го чуят, после нервно си изчисти гърлото.

— Свикахме това събрание, защото компанията днес уволни петдесет от нас и не можахме да открием Риордан да ни обясни защо. — Той опипа чукчето притеснено. — Профсъюзът, който би трябвало да защитава интересите ни, сега трябва да действа, дори ако не знаем къде е Риордан. Уволнените днес са от най-старите работници и няма причина компанията да не ги върне на работа.

Гръмък рев се понесе сред тълпата.

— Докато вие опъвахте бирата — продължи Том, — аз прочетох правилата на устава, отпечатани в профсъюзната ми книжка, и там се казва, че едно събрание може да гласува за стачка, ако присъстват повече от двайсет и пет члена. Тук сме повече от двайсет и пет и аз предлагам да обявим стачка от понеделник, ако компанията не ни върне обратно на работа.

— Стачка! Стачка!

— Всички дълги години служим вярно на компанията, винаги сме били честни и те нямат право да ни изритват така.

— Да-а-а-а!

— Внимавай, Том — викна някой от дъното, — може сред нас да има доносник.

Всички се разсмяха. Том размаха ръка.

— Ако има такъв — каза той сериозно, — нека отиде при началниците и да им каже какво правим тук. Ще им дадем да разберат, че не могат да постъпват така с нас.

Чу се силно ръкопляскане.

Том отново махна с ръка, за да въдвори тишина.

— Сега ще гласуваме да има ли стачка — продължи той. — Всички, които са съгласни, да кажат „да“.

Изведнъж мъжете се умълчаха. Спогледаха се нервно един друг. Вратата в дъното на залата се отвори и Риордан застана на прага.

— Какви са тези врели-некипели приказки за стачка, бе, хора?

Обърнаха се изненадани и се вторачиха в него. Червеноликият, дебел профсъюзен организатор се запъти през залата, последван от приглушения шепот на мъжете. Обстановката се разведряваше. Риордан беше тук. Той щеше да им каже какво да правят. Щеше да оправи всичко.

— Здравей, Том — поздрави Риордан, пристъпвайки към масата. Протегна ръка. Том се здрависа с него. Правеше го за пръв път.

— Дойдохме тук, защото мислехме, че профсъюзът трябва да направи нещо за нас.

Риордан го изгледа лукаво.

— Разбира се, Том — успокои той. — Правилно сте постъпили.

Том въздъхна облекчено. За миг му бе минало през ума, че Риордан ще се разгневи заради начина, по който бяха нахлули в клуба. Видя как Риордан се обърна към хората и вдигна ръка. В залата се възцари тишина.

— Хора — започна Риордан с дълбокия си глас, — причината да не ме намерите бе, че се отправих в управлението на компанията в момента, когато чух за уволненията. Нямаше време да свикам събрание, но искам да знаете, че профсъюзът веднага се залови за работа.

Из тълпата се понесоха приветствени възгласи. Хората се загледаха смутено един друг.

— И искам да изразя одобрението си към нашия приятел Том Дентън за проявената съобразителност да ви доведе тук, в клуба. Това показва, че Том Дентън, като всеки друг знае, че профсъюзът е негов приятел.

Том се изчерви, когато мъжете пак закрещяха одобрително. Риордан се обърна към тълпата.

— Работих цял следобед, борих се с ръководството и накрая успях да ги накарам да отстъпят малко.

Бурните възгласи само дето не отнесоха покрива.

Риордан отново вдигна ръка, все така усмихнат.

— Не се радвайте още, момчета. Както казвам, накарах ги само да отстъпят съвсем малко, но това е началото. Те обещаха да се срещнем пак следващия месец.

— Ще ни върнат ли на работа? — запита Том.

Риордан го погледна, после се обърна към мъжете.

— Ръководството се съгласи да върне десет от мъжете, които бяха уволнени тази седмица. Съгласиха се също така да върнат десет следващия месец.

Странна тишина се възцари в залата. Мъжете се заоглеждаха един друг нервно.

— Но повече от петдесет бяха уволнени — каза високо Том. — Какво са десет души от всичките?

— Това е само началото, Том — заобяснява той. — Не може всички изведнъж.

— Защо не? — разпалено упорстваше Том. — Как уволниха всички ни наведнъж?

— Това е друго — каза Риордан. — Компанията има право да уволнява, ако работите вървят зле.

— Знаем това. Нас ни дразни начинът, по който го сториха. Те не обърнаха внимание на старшинството, утвърдено в договора с профсъюза. Уволниха всички, получаващи шестдесет и пет цента на час, а задържаха получаващите по петдесет и пет цента на час.

— Зная — прекъсна го Риордан. В гласа му се долавяха резки нотки. — Но връщането на десет души е началото. Това е по-добре, отколкото всичките да останат на улицата. — Той се обърна пак към групата. — Десет от вас ще се върнат. Може би следващия месец ще се върнат още десет. Това е по-добро от нищо. Компанията не я е грижа дали ще стачкувате. Казват, че като не работят, ще спестят пари.

— Аз мисля да склоним — извика един от тях. — Десет на работа е по-добре, отколкото всички навън, както казва Риордан.

— Не — обади се Том сърдито, ставайки на крака. — Компанията трябва да върне всички. Всеки от нас има еднакво право да се върне. Ако всеки от нас приеме понижаване на заплатата на петдесет и пет цента на час, компанията би могла да върне всички.

Риордан се изсмя дрезгаво.

— Чувате ли го, хора? — викна той. — Искате ли още веднъж да ви намаляват заплатите?

Из тълпата се разнесе ропот. Хората се размърдаха неспокойни.

— Предпочитам да ми я намалят, отколкото да уволнят всички — каза Том.

Риордан го изгледа. В погледа му вече не се четеше дружелюбност. Бе ядосан от момента, когато му телефонира началникът на личния състав на компанията, настоявайки да отиде в клуба. Бе звъннал в най-неудобно време. Измъкна се от леглото и се заоблича трескаво, псувайки.

— Какво има, мили?

— Някакъв щур кондуктор е нахлул в клуба и подканя момчетата да стачкуват.

— Как така? — запита любовницата му с възмущение. — Нали обеща на компанията всичко да мине мирно и тихо?

— Така и ще бъде — каза сухо той. — Никой не може да застави Риордан да наруши думата си!

Докато пристигна в профсъюзния клуб, малко се бе успокоил. Но ето че отново започваше да се ядосва. Достатъчно главоболия имаше да обяснява на жена си къде прекарва съботните си нощи, за да се забърка допълнително с група тъпи трамвайни работници.

Обърна се към тълпата.

— Предлагам веднага да решим въпроса, още тук — викна той. — Избирайте. Десет да се върнат на работа или да стачкувате.

— Почакай! — възрази Том.

— Хората вече отхвърлиха предложението ти — отсече Риордан. Вдигна дясната си ръка. — Тези, които са за връщане на работа, да си вдигнат дясната ръка!

Около деветдесет души вдигнаха ръце.

— Против?

Освен Том, само неколцина гласуваха „против“.

— Прието. Сега си вървете при жените. В понеделник ще ви съобщя кои от вас се връщат на работа.

Мъжете започнаха бавно да се изнизват от салона. Том погледна Риордан, но той не срещна погледа му. Вместо това се прибра в малката стаичка и вдигна телефонната слушалка.

Том закрачи уморено към вратата. Някои от мъжете го поглеждаха и после бързо отминаваха, сякаш се срамуваха да срещнат погледа му. На прага се обърна назад. Риордан все още говореше по телефона.

Нощта беше ясна и свежа, откъм залива подухваше ветрец. Крачеше замислено. Нямаше да бъде един от щастливците, които щяха да върнат на работа. В това беше сигурен. Видял бе гнева в очите на Риордан. Изви край ъгъла и се запъти към спирката. Зачуди се дали безплатната карта е още валидна, след като бе уволнен.

Насреща по тъмната улица се зададоха двама души. Единият от тях го спря.

— Да имаш огънче?

— Аха — каза Том. Зарови из джоба. Работа може да нямаше, но кибрит все още имаше. Внезапно смразилият се поглед на мъжа и шумът на стъпки зад него бяха предупреждение, което усети много късно. Рязък удар по тила го събори на колене.

Присегна и сграбчи мъжа пред себе си през краката. Той изпсува приглушено и ритна с коляно Том в слабините. Той изохка от болки и политна назад, удряйки глава в тротоара. Сякаш от много далеч долавяше как мъжете го ритат, докато лежеше. Претъркаля се към бордюра и падна в канавката.

Усети как една ръка бръкна в джоба му и измъкна плика със заплатата. Немощно направи опит да сграбчи ръката.

— Не! — простена той. — Моля ви се, това е заплатата ми, всичко, което имам!

Мъжът се изкиска дрезгаво. Отправи един последен ритник към главата на Том.

Том видя летящия към него ботуш, но не можа да го отбегне. После светлината експлодира и той се претъркаля; лицето му попадна в една локва в канавката. Постепенно, болезнено долови ромона на вода по лицето си. Уморено раздвижи глава. Бе почнало да ръми.

С нетърпими болки успя да се изправи на ръце, после бавно се надигна на крака. Олюля се несигурно за миг и се улови за електрическия стълб, за да се задържи. Лампата поблещука и угасна. Беше призори. Смътната сива светлина на утрото се разливаше около него.

Видя синята си кондукторска фуражка да лежи в канавката недалеч от стълба. Бавно коленичи и я вдигна. Отупа я в палтото си и закрачи към ъгъла. На витрината на дрогерията имаше огледало. Спря се пред него и се огледа.

Униформата висеше на парцали, връзката — заметната настрана, копчетата на ризата — изпокъсани. Носът му беше смачкан и отекъл, а едното око вече бе посиняло. С върха на езика опипа острите ръбове на строшените зъби.

Взира се известно време потресен, после започна да разбира какво му се е случило. Риордан го бе сторил. Беше сигурен в това. За това бе разговарял по телефона, когато той напускаше клуба.

Изведнъж разбра, че никога вече няма да се върне в компанията. Риордан щеше да се погрижи за това. Остана загледан така в себе си и сълзите започнаха да се стичат по бузите му. Всичко се беше обърнало. Всичко. Сега нямаше работа, нямаше и пари. И най-лошото бе, че трябваше да каже на Елън.

Тя никога нямаше да му повярва, че не е бил пиян, а иронията беше, че не бе изпил дори чаша бира.