Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

16.

Рина слезе от влака под ярките сенки на следобедното слънце, които заливаха перона. Висок шофьор в униформа пристъпи към нея и опря пръсти във фуражката.

— Мис Марлоу?

Рина кимна.

— Мистър Смит ви поднася извиненията си, че не е в състояние лично да ви посрещне, мадам. Зает е със съвещания в студиото. Каза, че ще ви види по-късно, за коктейла.

— Благодаря ви — каза Рина. Изви лице да прикрие разочарованието си. Три години не бяха малко време.

Шофьорът вдигна куфарите й.

— Бихте ли ме последвали до колата, мадам?

Рина пак кимна. Тръгна след високата униформа през гарата, към лъскавата черна лимузина „Пиърс ароу“. Шофьорът пъргаво остави куфарите отпред и й отвори вратата. Елегантна златна емблема, гравирана на дръжката, блесна насреща й:

H
C

Тя се настани удобно и присегна за цигара. Сепна я гласът на шофьора по микрофона:

— Цигари ще намерите в кутийката до дясната ви ръка, мадам.

Тя зърна приветливата му усмивка в огледало за задно виждане, а той запали двигателя. Взе си цигара и огледа вътрешността на колата. Златната емблема беше навсякъде, дори втъкана в тапицерията.

Облегна глава назад. Нямаше какво да се учудва. Достатъчно много бе чела във вестниците за него. Двайсет декара ранчо, вилата с тридесет стаи, която бе издигнал в средата на Бевърли Хилс. Но прочетеното й се струваше някак нереално. Затвори очи да си припомни как бе станало всичко.

Около пет месеца след завръщането й на Изток, бе отскочила до Ню Йорк на покупки за една седмица, когато един банкер, приятел на баща й, предложи да отидат на премиерата на някакъв филм, произведен от компания, в която имал известни вложения.

— Как се казва? — бе се заинтересувала тя.

— „Шерифът на мирното селище“ — бе отговорил банкерът. — Филм на Норман. Бърни Норман казва, че това е най-хубавият уестърн, правен досега.

— Уестърните ме отегчават — бе отговорила тя. — Наситих им се докато бях там.

— Норман казва, че имал нова звезда в главната мъжка роля. Невада Смит. Казва, че бил най-големият…

— Как беше името? — прекъсна го тя. Не можеше да е чула погрешно.

— Невада Смит — повтори банкерът. — Странно име, но киноартистите винаги носят причудливи имена.

— Ще дойда — бързо прие тя.

Припомни си пристигането в киносалона — тълпата, ярките светлини отвън, изисканите мъже и отрупаните с бижута жени. И после светът сякаш се стопи в магията на сценичния образ.

Беше вече към края на филма: сам в затъмнената стая, шерифът на мирното селище вземаше револвера, който се бе зарекъл никога вече да не докосне.

Камерата се приближи до лицето му толкова близо, че тя почти можеше да види ситните пори на кожата, да усети топлия му дъх. Той вдигна револвера и го погледна.

Почувствува умората, видя как напрежението от взетото решение свива устните му, напряга квадратната челюст, превръща високите, индиански скули в тънки черти, които се врязват в бузите. Но очите бяха тези, които я приковаха.

Бяха очите на мъж, познал смъртта. Неведнъж, а много пъти. Очите на мъж, разбрал безсилието, почувствувал болката и скръбта. Шерифът бавно закрачи към вратата и пристъпи отвън. Яркото слънце огря лицето му. Нахлупи черната шапка над очите си, за да ги закрие от светлината, и закрачи по пустата улица. Лицата на съгражданите му надзъртаха плахо зад щори, пердета и прозорци. Той не отвръщаше на погледите им, продължаваше да върви напред, а избелялата му риза се намокри от потта, стичаща се по гърба му: закърпените джинси изглеждаха съвсем изтъркани на стройните му, леко криви крака. Яркият метал на огромната значка блестеше на гърдите му.

Смъртта носеше елегантни, скъпи дрехи. Прах не загрозяваше блясъка на ботушите му, нито лъскавата дръжка от слонова кост на револвера. Лицето му излъчваше омраза, очите му издаваха удоволствието от това да сее смърт, а ръката му бе провиснала като гърмяща змия върху кобура.

Изгледаха се за миг. Очите на Смъртта проблесваха от радостта на предстоящия двубой. Тези на шерифа бяха уморени и тъжни.

Смъртта посегна пръв, ръката му се устреми към револвера, но с бързина, почти неуловима за окото, револверът на шерифа сякаш скокна в ръката му. Смъртта залитна назад към земята, револверът падна от ръката му и очите му загледаха изцъклено. Тялото потръпна, когато още два куршума се забиха в него, след което замря.

Шерифът остана там за миг, после бавно върна револвера в кобура. Обърна гръб на мъртвеца и закрачи надолу по улицата.

Хората заизлизаха на тълпи от сградите. Гледаха шерифа с разведрени лица. Той не отвърна на погледите им.

Момичето излезе на верандата. Шерифът спря пред нея.

Очите на момичето бяха пълни със сълзи.

Очите на шерифа бяха широко отворени и немигащи. Ненадейно по лицето му се изписа израз на презрение. Отвращение от нейната жажда за кръв, ненавист към града, чиито жители не искаха друго, освен собствената си форма на жертвоприношение.

Ръката му посегна към ризата и отскубна значката. Той я запокити в праха пред краката й и се обърна.

Момичето отправи изумен поглед към значката, после към отдалечаващия се гръб на шерифа. Понечи да изтича подир него, но спря.

Далеч, на края на улицата, шерифът възсядаше коня си. Насочи го към хълмовете. С отпуснати рамене и приведена глава той уморено отминаваше от техния живот към яркото, греещо слънце, когато екранът се затъмни.

В салона цареше тишина, когато лампите светнаха. Рина се обърна към банкера, който й се усмихна смутено и очисти гърлото си:

— За пръв път филм ме грабва така.

Колкото и странно да бе, и тя чувствуваше някаква буца, заседнала в гърлото.

— И мен — сподели пресипнало тя.

Той я улови под ръка.

— Хей там е Бърни Норман. Да отидем да го поздравим.

Пробиха си път през тълпа ентусиазирани доброжелатели. Норман бе солиден мъж с изпъкнала челюст и грейнали от успеха очи.

— Какво ще кажете за Невада Смит? — запита той. — Виждали ли сте някога нещо подобно? Още ли искате да правя филм с Том Микс?

Банкерът се засмя и Рина вдигна очи към него. Той не се смееше много често.

— Том Микс ли? — закиска се той. — Кой е пък той? — Норман тупна банкера по гърба.

— Този филм ще донесе два милиона печалба — каза доволно той. — А аз веднага започвам нов филм с Невада Смит!

 

 

Лимузината отби от пътя в подножието на хълма. Мина през железен портал, на който бяха гравирани вече познатите инициали, и заизкачва хълма. Рина погледна през стъклото и видя огромната къща, чийто бял покрив залязващото слънце заливаше с кърваво-оранжеви нюанси.

Започна да се чувствува неловко. Какво правеше тук? Това не беше онзи Невада, когото тя знаеше. Отвори рязко чантата и трескаво затърси из нея телеграмата на Невада, а когато попадна в ръката й и тя я препрочете, малко се успокои.

Припомни си как миналия месец му изпрати телеграма от Швейцария. Три години не беше чувала за него. Три години на непрестанно бягство. Първите шест месеца прекара в Бостън, после скуката я завладя. Последва Ню Йорк, увлеченията, огнените приключения, страстните мъже, хищните жени. И колкото повече бягаше, толкова по-изплашена и самотна се чувствуваше.

За да се стигне до утрото в Цюрих, когато се събуди с греещо в лицето й слънце. Лежеше гола в леглото, с метнат отгоре чаршаф. Пресъхналата й уста изгаряше: имаше чувството, че от месеци не е пила вода. Присегна за гарафата на нощната масичка и след като не я намери, за пръв път разбра, че не е в собствената си стая.

Надигна се в стая, която бе богато мебелирана по европейски маниер, но която й беше съвсем непозната. Огледа за халата си, ала никъде не забеляза своя дреха. Смътно се зачуди къде ли се намира. На нощната масичка имаше цигари и кибрит и тя запали. Парливият дим стигна до гърдите й, когато вратата се отвори.

В стаята влезе красива чернокоса жена. Тя се спря, като видя Рина седнала в леглото. На устните й заигра усмивка. Пристъпи към леглото.

— Ах, вече сте будна, ma cherie — каза тихо тя, наведе се и целуна Рина по устата.

Рина вторачи в нея широко отворени очи.

— Коя сте вие?

— О, любов моя, не ме ли помниш?

Рина поклати глава.

— Може би това ще освежи паметта ви, скъпа моя — каза жената, смъкна пеньоара и притисна главата на Рина към едрата си гръд. — Хайде, не си ли спомняш как се любихме двете? — Ръката й замилва лицето на Рина. Рина я изблъска ядосана.

Вратата пак се отвори и един мъж влезе. Държеше бутилка шампанско в едната си ръка и беше съвсем гол. Той им се усмихна.

— Ах! — каза той. — Ето че всички пак сме будни. Компанията бе започнала да става скучна.

Прекоси стаята и подаде бутилката шампанско на Рина.

— Пийни малко, мила — каза той. — Бедата е… че човек се събужда винаги със страхотна жажда, нали?

Рина вдигна ръце към слепоочията си. Долови тупкането под пръстите си. Беше някакъв кошмар. Не можеше да бъде истина. Не можеше.

Мъжът поглади загрижено главата й.

— Главоболие, да? Ще донеса аспирин.

Обърна се и излезе от стаята. Рина вдигна очи към жената.

— Моля ви — проплака тя, — струва ми се, че съм си загубила ума. Къде се намирам?

— В Цюрих, разбира се, в къщата на Филипе.

— В Цюрих? — попита Рина. — Филипе? — Погледна жената. — Това Филипе ли беше?

— Mais no, разбира се, че не. Това беше Карл, моят съпруг. Не си ли спомняш?

Рина поклати глава.

— Нищо не си спомням.

— Запознахме се на конните надбягвания преди три седмици в Париж — каза жената. — Ти беше сама в ложата, съседна до тази на Филипе. Приятелят ти не бе дошъл, спомняш ли си?

Рина притвори очи. Почваше да си припомня. Бе заложила на червения пъстър кон и мъжът от съседната ложа се бе навел към нея:

— Много разумен избор — бе казал той. — Конят е мой. Аз съм граф дьо Шаен.

— Графът в съседната ложа! — възкликна Рина.

Жената кимна и пак се усмихна.

— Помниш ли? — каза тя с възхитен глас. — Направихме компанията в Париж, но там бе много задушно, затова дойдохме в замъка на Филипе. Беше преди около две седмици.

— Две седмици?

Жената кимна.

— Чудесна група бяхме — каза тя, сядайки на леглото до Рина. — Ти си страшно красиво момиче.

Рина я изгледа безмълвно. Вратата пак се отвори и Карл влезе с шишенце аспирин в едната ръка и бутилка шампанско в другата. Последва го строен рус мъж по домашен халат. Той хвърли няколко снимки на леглото.

— Харесваш ли ги, Рина?

Тя насочи поглед към снимките. Почувствува нещо да се надига в гърлото й. Това не можеше да бъде тя. Не в такива пози. Гола. С тази жена и тези мъже. Вдигна безпомощен поглед към тях.

Графът се усмихваше.

— Можеше да ги направя по-добре — заоправдава се той. — Но изглежда не съм нагласил добре самоснимачката.

Жената ги събра.

— Намирам ги за добри, Филипе — усмихна се тя. — Толкова смешно беше. Да правиш любов с малкото апаратче в ръка, за да можеш да ни снимаш същевременно.

Рина продължаваше да мълчи.

Карл се наведе към нея.

— Нашата малка americaine е неразположена — каза нежно той. Подаде й две таблетки аспирин. — Ето, вземи. Ще ти стане по-добре.

Рина изгледа тримата.

— Бих желала да се облека, моля ви — каза тя с отпаднал глас.

Жената кимна.

— Но разбира се — каза тя. — Дрехите ти са в гардероба.

Тримата се обърнаха и напуснаха стаята.

Рина стана от леглото и бързо си изми лицето. Замисли се дали да си вземе душ, но се отказа. Бързаше час по-скоро да си ходи. Облече се и влезе в другата стая.

Жената беше все още по пеньоар, но мъжете бяха по леки ризи и бели панталони. Тя се запъти да излезе, без да ги погледне. Мъжът на име Карл я повика:

— Мисис Корд, забравихте си чантата.

Тя мълчаливо се върна и я взе от него, избягвайки да го гледа в очите.

— Сложих един комплект от снимките за спомен от нашето прекарване.

Отвори чантата. Снимките се взираха непристойно в нея.

— Не ги искам, — каза тя и ги измъкна. Той ги бутна настрани.

— Запазете си ги. Ние винаги можем да извадим други копия от негативите.

Бавно вдигна очи към лицето му. Той се усмихваше.

— Може би бихте изпили чаша кафе, преди да поговорим делово? — запита я учтиво той.

Негативите й струваха десет хиляди долара и тя ги изгори в един пепелник, преди да излезе от стаята. Изпрати телеграма до Невада от хотела веднага щом се настани:

САМОТНА СЪМ И ПО-ИЗПЛАШЕНА ОТ ВСЯКОГА. ВСЕ ОЩЕ ЛИ СИ МОЙ ПРИЯТЕЛ?

Отговорът получи на следващия ден, заедно с чек за пет хиляди долара и резервации от Цюрих до Калифорния.

Смачка телеграмата в ръка, след като я прочете още веднъж, докато лимузината се катереше към върха на хълма. Телеграмата беше типична за онзи Невада, когото тя помнеше. Обаче никак не подхождаше на този Невада, когото предстоеше да види:

ВСЕ ОЩЕ ТВОЙ ПРИЯТЕЛ.

Беше подписана: НЕВАДА.