Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

16.

Бяха изминали близо две години от нощта на приема, преди Роза отново да чуе за Джени. Почти шест месеца от деня, когато получи ужасното безлично съобщение на Военното министерство, че Дейвид е паднал убит при Анцио през май 1944.

Край на мечтите, край на големите сделки, край на борбите и плановете да се изгради гигантско сътрудничество, което да опаше цялата земя с тънките и ефирни нишки на целулоидната лента. За него те бяха приключили, тъй както бяха приключили за хилядите други в смазващия трещящ бой в ранното италианско утро.

Това означаваше край и на нейните мечти. Любовният шепот нощем, поскърцването на пода от другата страна на леглото, възбудата и топлотата от взаимното доверие и плановете за бъдещето.

Беше благодарна за работата си. Тя ангажираше ума и изчерпваше енергията й и я поглъщаше с всекидневните задължения. С времето болката бе изтласкана в глъбините на разума и изплуваше само когато бе сама.

После, постепенно, както винаги става с тези, които са останали живи, осъзна, че само част от мечтите са погребани с него. Синът му растеше и един ден, когато го съгледа да тича по зелената морава пред техния дом, слухът й се върна за птичите песни. Вдигна поглед към синьото небе, към яркото слънце над главата си и разбра, че се е върнала в живота, че пак е живо, дишащо човешко същество, изпълнено с жизнени сокове.

 

 

Вината, която се бе загнездила в душата й за това, че е останала жива, докато той си беше отишъл, изчезна.

Всичко това стана в деня, след като прочете писмото на Джени. Беше адресирано до нея с дребен женски почерк, който й бе непознат. Най-напред, хвърляйки поглед на бланката, реши, че е някаква нова молба:

МИЛОСЪРДНИ СЕСТРИ

БЪРЛИНГЕЙМ, КАЛИФОРНИЯ

10 октомври 1944

Драга Роза,

С известен трепет и все пак със съзнанието, че ще уважиш моето настроение, вземам писалката, за да ти пиша. Не искам да разтварям наново рани, които вече частично са излекувани, но едва преди няколко дни узнах за твоята загуба и исках да изразя на теб и малкия Бърни моите съчувствия и да се помоля за вас.

Дейвид беше чудесен човек, искрен и сърдечен. Той ще липсва на всички нас, които ще чувстваме липсата му. Всеки ден се моля за него и се утешавам с думите на нашия Бог и Спасител: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в мен, дори и да умре, ще остане жив, а този, който живее и вярва в мен, никога не ще умре“.

Искрено твоя во Христе

сестра М. Томъс

(Джени Дентън)

Тогава именно Роза излезе навън да повика сина си, който играеше пред къщата, и чу птичата песен. През следващия уикенд отиде с колата в Бърлингейм да посети Джени.

По небето се рееха малки пухкави облачета, когато Роза насочи колата по широката алея към светата обител. Беше събота следобед и там бяха паркирали вече доста автомобили. Сви в едно свободно място малко настрана от просторната сграда.

Остана в колата и запали цигара. Усети как в душата й се промъква съмнение. Може би не трябваше да идва. Може би Джени не би желала да се види с нея, не би желала да си припомня онзи свят, който бе напуснала. Просто бе откликнала на внезапния си порив, като дойде тук, и не можеше да вини Джени, ако тя откажеше да я приеме.

Спомни си утрото след годежния прием. Когато Джени не се бе явила в студиото, никой не бе обърнал особено внимание на това. А Дейвид, който се бе опитал да се свърже с Джонас в завода край Бърбенк, й бе казал, че не може да го открие.

След като измина още един ден, а след него още един и Джени продължи да не се вестява, студиото започна наистина да се безпокои. Най-после бяха открили Джонас в Канада, в новата фабрика, и Дейвид му се обади по телефона. Той му беше отговорил с особено рязък тон, че за последен път е видял Джени, когато напуснал дома й вечерта след приема.

Дейвид незабавно се свърза с Роза и я помоли да прескочи до къщата на Джени. Когато пристигна там, мексиканката се показа на вратата.

— Тук ли е мис Дентън?

— Сеньорита не тук.

— Знаете ли къде е? — запита Роза. — Много е важно да се свържа с нея.

Прислужницата поклати глава.

— Сеньорита замина. Тя не казва къде.

Роза мина покрай нея и влезе в къщата. Из целия хол имаше опаковани кашони. Отстрани на един бе маркирано: „Бекинс, премествания и съхранение“. Прислужницата забеляза изненадата по лицето й.

— Сеньорита ми казва заключа къща и също си замина.

Роза не дочака да се прибере вкъщи, а се обади на Дейвид от първата телефонна кабина, на която попадна. Той й каза, че щял да се опита пак да се свърже с Джонас.

— Откри ли Джонас? — запита тя, още като прекрачваше прага на дома им вечерта.

— Да. Каза ми да зарежа „Афродита“ и да изхвърля Пиърс. Когато му споменах, че може би ще си докараме съдебен процес, той ми каза да предупредя Пиърс, че ако започне нещо, Джонас ще вложи и последния си долар, за да го унищожи.

— А какво става с Джени?

— Джонас ми каза, ако до края на седмицата не се появи, да я сложа в списъка на напусналите и да спра заплатата й.

— Годежът им?

— Джонас не спомена нищо, но ми се струва, че с него е свършено. Когато го попитах дали да изготвим някакво съобщение за пресата, той ми нареди да не им казвам нищо и изключи.

— Бедната Джени. Чудя се къде ли се намира?

Сега вече Роза знаеше. Излезе от колата и бавно закрачи към светия дом.

 

 

Сестра М. Томъс седеше кротко в своята малка стая, зачетена в Библията. На вратата тихо се почука. Тя се изправи с Библията в ръка и отвори. Светлината от прозореца в коридора превърна в меко сребро бялото й наметало на послушница.

— Да, сестро?

— Имате посетителка, сестро. Мисис Дейвид Улф. Намира се долу, в стаята за гости.

Сестра Томъс се поколеба за миг, после заговори. Гласът й беше тих и спокоен:

— Благодаря, сестро. Моля ви, кажете на мисис Улф, че ще бъда долу след няколко минути.

Монахинята се поклони и тръгна надолу по коридора, когато сестра Томъс затвори вратата. Облегна се за миг на нея, почувствала се без дъх и сили. Не беше очаквала Роза да дойде. Дръпна се, прекоси малката стая и коленичи пред разпятието на голата стена до леглото. Сключи ръце за молитва. Като че ли вчера бе дошла тук, като че ли все още бе същото наплашено момиче, прекарало целия си живот в опити да скрие от себе си своята любов към Бога.

Припомни си благия глас на Преподобната майка, когато бе коленичила пред нея, разхълцана, с глава, опряна в меката материя на скута на Преподобната майка. Почувства наново нежното докосване на пръстите, галещи главата й.

— Недей да плачеш, дете мое. И не се страхувай. Пътеката, която води към нашия Бог, може да бъде изпълнена със скърби и трудности, но Исус Христос, нашият Спасител, не отблъсква никого, който го търси от сърце.

— Но, Преподобна майко, аз съм съгрешила.

— Кой от нас е безгрешен? — бе казала меко Преподобната майка. — Прехвърлиш ли греховете си на Него, който приема върху себе си всичките наши грехове, и убедиш ли Го в своето разкаяние, Той ще ти даде пълното си опрощение и ти ще бъдеш приета в Неговия дом.

Тя вдигна очи към Преподобната майка, изпълнени със сълзи.

— Значи мога да остана?

Преподобната майка й се усмихна.

— Разбира се, че можеш да останеш, дете мое.

 

 

Роза се надигна от стола, когато сестра Томъс влезе в стаята за гости.

— Джени? — каза колебливо тя. — Искам да кажа, сестра Томъс.

— Роза, колко се радвам да те видя.

Роза я погледна. Раздалечените сиви очи и красивото лице принадлежаха на Джени, но спокойната ведрина, която се излъчваше под бялата наметка на послушница, беше на сестра Томъс. Изведнъж тя разбра, че лицето, което гледаше, бе същото, което някога бе видяла на екрана, уголемено хиляди пъти и изпълнено със същата любов, както в епизода, когато Мария Магдалена протягаше ръка да докосне края на мантията на Спасителя.

— Джени! — каза усмихната тя. — Стана ми толкова радостно, че се виждаме и ми се иска да те прегърна.

Сестра Томъс протегна ръце.

По-късно се разходиха из тихите алеи край постройката под следобедното слънце и когато стигнаха върха на възвишението, спряха, загледани към окъпаната в зеленина долина под тях.

— Неговата красота е навред — изрече тихо сестра Томъс, обръщайки се към приятелката си. — Аз намерих своето място в Неговия дом.

Роза я погледна.

— Колко време ще останеш послушница?

— Две години. До следващия май.

— И какво ще правиш след това? — запита Роза.

— Ако се окажа достойна за Неговата милост, ще сложа черния воал и ще поема пътеката на търсенето; за да разнеса Неговата милост до всеки, който се нуждае от нея.

Погледна Роза в очите и Роза отново видя ведрината в тях.

— По-щастлива съм от много други — каза смирено сестра Томъс. — Той вече ме е обучил в своята работа. Прекараните години в болницата ще ми помогнат, където и да бъда изпратена, защото най-добре мога да Му служа именно в тази област.