Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

19.

Нелиа Дънбар, шейсет и три годишна и здрава като пословичната канара, прекоси стаята и погледна сина си.

— Това ужасно същество — прошепна тихо тя. Отпусна се на стола до сина си и положи главата му на рамото си. Небрежно започна да го гали по челото. — Чудех се колко време ще ти е нужно да видиш колко струва — продължи тя. — Казвах ти да не се жениш за нея.

Клод не отговори. Излишно беше. Странна закрила представляваха обятията на майка му. Винаги. Още от дете, когато трябваше да тича от училище, преследван от хлапетата. Майка му го разбираше. Не бе нужно да й казва кога има неприятности. Тя инстинктивно се бе преместила в Калифорния след неговия брак с Рина.

Никога не бе бил силен, винаги нежен и слаб, а интензивното напрежение на творческите му пориви го изсушаваше и изтощаваше. В такива случай майка му го оставяше в леглото — понякога по цели седмици. Носеше му ядене, вестници, четеше му от книгите, които и двамата обичаха.

Често си мислеше, че това са най-хубавите мигове в живота му. Тук, сред меките тонове на стаята, подредена от майка му за него, той се чувствуваше удобно, приятно и спокойно. Всичко необходимо му беше под ръка. Наглостта и дребната подлост на света бяха изолирани отвъд стените на стаята.

Баща му никога не бе бил нищо повече от една смътна сянка. Помнеше го бегло, защото почина, когато Клод бе едва петгодишен. Смъртта на баща му не предизвика сериозно смущение в хода на живота им, защото той ги бе оставил заможни. Не бяха богати, но не бяха и бедни.

— Върни се в къщата и вземи вещите, които са ти необходими — каза майка му. — Можеш да прекараш нощта тук. Утре ще подадем молба за развод.

Той вдигна глава от рамото на майка си.

— Но мамо, аз дори не зная какво да кажа на адвоката.

— Не бой се! — каза майка му уверено. — Аз ще се погрижа за всичко.

Почувствува как огромна тежест се смъква от плещите му. За кой ли път майка му изговаряше вълшебните думи. Но когато застана на улицата пред къщата и видя колата на Рина, се побоя да влезе. Щеше да има нова сцена, а това не беше за него. Нямаше вече сили.

Погледна си часовника. Почти единадесет. Скоро ще излезе, тъй като бе канена на обед в студиото. Закрачи надолу и влезе в бара, непосредствено зад ъгъла на Сънсет Булевард. Щеше да пийне нещо, докато чака. Ще види колата, когато се спусне по хълма.

Барът беше затъмнен и когато влезе, столовете бяха все още обърнати върху масите. Но вече беше отворено и имаше един клиент, седнал с чаша бира пред себе си. Клод седна на високото столче до прозореца, откъдето можеше да наблюдава улицата.

Леко потръпна. Бе започнало да ръми, когато слизаше по хълма и щеше да е един от онези отвратителни, хладни следобеди, характерни за слънчева Калифорния. Пак потръпна. Надяваше се, че няма да настине.

— Уиски с топла вода — каза той на бармана, припомняйки си напитката, която майка му винаги му даваше при първите признаци на настинка.

— С топла вода ли? — изгледа го учудено барманът.

Клод кимна.

— Да, моля. — Вдигна поглед и забеляза самотния посетител, който също го гледаше — младеж с овехтяло жълто яке. — И резен лимон, ако имате — подвикна той след бармана.

Клод вдигна малката димяща порцеланова чаша. Отпи и усети как топлината се разлива по тялото му. Обърна се и погледна през прозореца. Сега вече наистина валеше. Пак надигна чашата и с изненада откри, че е празна. Реши да поръча нова. Имаше време. Знаеше точно какво прави в момента Рина. Кимна на бармана.

Точно в този момент тя седеше пред тоалетката и си поставяше грима, докато не станеше точно според желанието й. След това ще си прахоса времето с косата, като я разчесва, докато всеки кичур не застане на мястото си.

За нея беше закон никога да не пристига навреме. Винаги закъсняваше поне с час, много често дори повече. Вбесяваше се, когато трябваше да я чака, но изглежда, че всички други й бяха свикнали. Приемаха го просто за нещо нормално.

Клод погледна чашата. Пак бе празна. Поръча нова. Почваше да се чувствува по-добре. Рина ще се изненада, като се прибере и види, че вещите му ги няма. Няма вече да го нарича половин мъж. Ще разбере какъв мъж е бил, когато адвокатът й поднесе молбата за развод. Тогава ще разбере, че не е трябвало да го командува така.

И никога вече няма да му отправи такъв поглед, като през първата им брачна нощ — съжалителен, но и презрителен и което е най-лошото, проникващ дълбоко в него, разголвайки най-съкровените тайни на душата му, тайни, които криеше дори от себе си.

Бе влязъл в затъмнената стая, държейки в ръка поднос с изстудена бутилка шампанско и две чаши.

— Дойдох да донеса вино на моята любима.

Почнаха да се любят. Нежно и вълшебно, така, както винаги бе мислил, че трябва да бъде, защото беше девствен. Имаше нещо успокоително в женствените извивки на тялото й върху леглото, отпуснато така пасивно и не търсещо. Дори бе започнал да съчинява поема за нейната красота, когато усети опипващата ръка по тялото си.

За част от секундата замръзна, сепнат от чуждите пръсти. После се отпусна, тъй като докосването беше толкова леко и нежно, че едва го усещаше. Долови някакъв трепет да пробягва по тялото й, после втори и сякаш огън бликна от нея.

Дълбоко в душата й се надигна някакъв стон и тя го придърпа към себе си, а ръцете й раздраха долната част на пижамата му. Престана да бъде умоляваща и нежна, престана да мисли какво той чувствува или иска, беше завладяна от собствените си желания. Пръстите й го нараняваха, докато се опитваше да го насочи, да го насили да влезе в нея.

Ненадейно го завладя някакъв ужас. Страх от сексуалността на тялото й, така дремещо, очакващо до този момент, за да налети на мъжеството му и да го похити. Направо паникьосан, той се освободи от нея и се изправи разтреперен до леглото.

Опита се да задържи разкъсаната пижама около себе си и дочу как дъхът й притихва. Долови шумоленето на чаршафите и я погледна.

Беше се обърнала настрани и вперила поглед в него. А чаршафът небрежно загръщаше бедрата й. Гърдите й бяха натежали, зърната все още набъбнали от страст. Очите сякаш го изгаряха.

— Да не си такъв, какъвто някои считат, че си?

Почувствува как лицето му пламва. Бе долавял язвителните забележки, отправяни зад гърба му, но простият народ не можеше да разбере неговото вглъбяване в работата.

— Не! — каза рязко той.

— Тогава що за мъж си?

Той падна на колене до леглото и я загледа.

— Моля те — проплака, — моля те, трябва да ме разбереш. Ожених се за теб, защото те обичам, но не съм като другите. Майка ми твърди, че съм по-чувствителен и силно напрегнат.

Тя не проговори и той видя ужасната комбинация от съжаление, състрадание и разбиране да се смесва в погледа й.

— Не ме гледай така — замоли я той. — Следващият път ще бъде по-добре. Няма да бъда толкова нервен. Обичам те. Обичам те.

Усети ръката й да го милва нежно по главата, после да се плъзга бавно към слепоочията. Постепенно сълзите му пресъхнаха, той улови ръцете й и ги зацелува жадно.

— Ще бъде по-добре, мила — обеща нежно той.

Ала никога не стана по-добър. Имаше нещо в съвършената женственост на тялото й, в страхотната й сексуалност, което го плашеше и го правеше напълно импотентен.

— Какво казахте? — думите го отскубнаха от миналото и го върнаха в настоящето. Вдигна поглед. Другият клиент, младежът в жълтото яке, му говореше.

— Помислих, че ми казахте нещо. Извинявам се.

Клод се почувствува глупаво. Несъмнено бе говорил. Правеше го много често, когато се зарееше в мислите си. Почувствува се объркан.

— Да — каза той в опит да заглади смущението. — Казах, че денят се развали, не е ли така?

Очите на младежа се плъзнаха от него към прозореца, после се върнаха.

— Да — каза учтиво той. — Така е.

Клод го погледна. Симпатичен младеж. Да, симпатичен в грубоватостта си. Вероятно артист, комуто не е провървяло, спрял да изпие една бира, докато дъждът престане. Вдигна чашата. Пак беше празна.

— Да ви почерпя едно — каза той. Младежът кимна.

— Ще пия още една бира. Благодаря.

— Барман, бира за младежа — поръча Клод. После чукна по чашата. — И за мен още едно.

Едва три питиета след това видя колата на Рина да се спуска надолу по Сънсет Булевард, тогава му хрумна идеята. В края на краищата, колкото и малко да бяха вещите му за взимане, не можеше да ги носи сам.

След като позвъни повторно, се сети, че беше четвъртък, свободният ден на прислугата. Измъкна собствения си ключ. Качиха се по стълбището направо в стаята му. Той отвори гардероба и извади един куфар.

— Вие изпразнете чекмеджетата — каза на младежа. — Ще донеса още един.

Излезе за момент от стаята и когато се върна, придружителят му разглеждаше портрета на Рина, който бе стоял на бюрото.

— Коя е тази?

— Жена ми — каза с неохота Клод. После се изкикоти. — Как ли ще се изненада, когато се прибере и види, че съм си отишъл?

— Вие сте съпруг на Рина Марлоу?

Клод кимна.

— Слава богу, не за дълго още.

Младежът го изгледа странно.

— Защо искате да се чупите от такова парче? — запита той.

Клод дръпна сърдито портрета от ръцете му и го захвърли към стената. Стъклото се строши и късчетата се разпиляха по килима. Обърна се и влезе в банята. Свали си сакото и разхлаби връзката. Завъртя крановете, за да си измие ръцете, но шумът от течащата в мивката вода внезапно му напомни деня, когато бе слязъл в солариума. Припомни си шума на водата от фонтана, когато забеляза Рина, легнала гола на масата и масажирана от Айлин.

Айлин бе гола до кръста, облечена само с плътно прилепнали черни панталони, които обикновено носеше. Видя движението на жилестите мускули по гърба й, докато ръцете се движеха нежно по гърба на Рина.

Рина бе положила едната си ръка върху лицето, за да си пази очите от слънцето. Тялото й се гърчеше страстно при докосванията на Айлин. Когато усетиха присъствието му, Рина вдигна ръка. Смътно го изненада плоскостта на гръдния кош на Айлин.

— Не спирай, мила — дрезгаво прошепна Рина на Айлин.

Айлин послушно възобнови масажа. Чувственият ритъм се върна в тялото на Рина, докато лежеше там, с глава, извита настрани, за да го гледа. След малко вдигна ръце и привлече главата й към бедрата си.

— Целуни ме, любима — заповяда й тя, без да сваля очи от Клод.

Той се извърна рязко и побягна от стаята, а звукът от подигравателния й смях се примеси с шума на водата от фонтана и остана да кънти в ушите му.

При спомена за това той закри с ръце лицето си. Целият плуваше в пот. Дрехите му лепнеха към тялото. Кожата му изтръпна. Реши да вземе душ.

Горещата струя го отпусна и сякаш изкараха топлината от уискито на повърхността на кожата. Насапуниса се обилно с фино ароматизирания сапун, който майка му поръчваше специално за него от Лондон.

Излезе от душа, като се търкаше усърдно. Огледа със задоволство изтръпналата си розова кожа. Обичаше да бъде чист. Потърси хавлията, но не я откри на обичайното място.

— Би ли ми подал синия халат от гардероба — извика по навик той, без да се замисли.

Взе от лавицата шишето одеколон и отля обилно в шепата си, после започна да го разтрива по тялото. Някакъв инстинкт го накара да погледне в огледалото. Младежът бе застанал на прага на отворената врата и го гледаше. Халатът бе преметнат през ръката му. Беше си свалил жълтото яке и останал по мръсна бяла тениска.

Клод видя гъстите черни косми по ръцете на младежа, по раменете и гърдите. Обзе го чувство на погнуса.

— Можете да го оставите на стола — каза той, като се покри, доколкото можеше с кърпата. Вместо това младежът му се ухили многозначително и влезе в банята, затваряйки с ритник вратата зад себе си.

Клод се изви гневно:

— Излезте оттук!

Младежът не помръдна. Усмивката му стана още по-широка.

— О, зарежи таз работа, старче — каза той. — Не си ме довел тук да ти помагам с багажа!

— Излезте или ще викам за помощ! — каза Клод, чувствувайки внезапна уплаха. Младежът се изсмя.

— Кой ще те чуе? — запита той. — Разбрах те още в мига, когато ми каза, че прислугата я няма.

— Ужасно същество! — изпищя Клод. Усети зашеметяващ удар отстрани на главата и падна разкрачен. Надигна се на ръце и крака. — Моля ви, идете си — промълви с отпаднал глас.

Младежът замахна с ръка. Клод инстинктивно се дръпна назад, ала не достатъчно бързо. Разтворената длан се стовари болезнено върху бузата, отмятайки главата му настрани и тя се удари в тоалетната чиния. Впери изплашен поглед в младежа.

— Едва ли искаш да си ида, нали? — попита младежът, теглейки с ръка черния кожен колан. — Ти си от тези, които обичат най-напред да ги пообработят малко.

— Не съм!

— Така ли? — изсмя се иронично младежът и вдигна колана. — Стига си ме премятал, мога да разбера, то се вижда.

За частица от секундата Клод не го разбра, после се погледна в слабините. Луда мисъл му мина през ума. Да можеше да го види Рина сега, щеше да се увери, че е мъж.

Коланът се вряза в гърба му, изпращайки болезнени тръпки по гръбнака.

— Стига! — проскимтя той. — Моля, не ме бийте повече!

 

 

Надигна се уморено от пода и погледна към спалнята. Младежът си бе отишъл, отнасяйки всичките пари на Клод. Бавно застана пак под душа и завъртя крана на топлата вода.

Почувствува как силите му се връщат, когато водата се просмука в кожата. Какво ужасно нещо му се случи, помисли той, припомняйки си всички унижения, на които го бе подложил младежът. Чувството на удовлетвореност го облада. Да беше той по-силният, щеше да му даде да разбере. Усети как възбуда се надигна в гърдите му при мисълта как би изтръгнал колана от ръцете на младежа и как би го удрял до кръв. Почувствува внезапния прилив на сила в слабините си.

Точно в този миг прозря истината.

— О, не! — изкрещя той, потресен от осъзнатото. Значи това, което всички казваха за него, е вярно. Единствен той е бил слепият, докато собственото му тяло не го бе предало.

Обзе го небивал гняв. Остави водата да тече и отвори тоалетното шкафче. Извади старомодния бръснач, който използуваше откак бе започнал да се бръсне — бръсначът, който за него бе символ на мъжеството му.

Дива, безумна ярост сляпо го завладя, когато замахна озлобено към себе си. Щом не можеше да бъде мъж, щеше да се превърне на жена. Замахна пак, после пак. Най-после, останал без сили, се строполи на пода.

— Проклета да си! — простена той. — Проклета да си, майко!

Това бяха последните му думи.