Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

5.

Асансьорът спря на приземния етаж и тежките железни врати се разтвориха към оживената товарна площадка. Няколко камиона бяха паркирани с гръб към платформата и мъже сновяха насам-натам, товареха и разтоварваха. По задната стена на платформата имаше купища картони и материали.

Дейвид се обърна към оператора на асансьора.

— Къде е стоката, която трябва да закарам горе?

Мъжът сви рамене.

— Питай бригадира на платформата. Аз само карам асансьора.

— Кой е бригадирът на платформата?

Операторът на асансьора му посочи един здравеняк по потник. Гъсти, черни косми стърчаха от гръдния му кош и се спускаха по ръцете. Чертите му бяха тежки и груби, а кожата имаше червения оттенък, характерен за пияниците. Дейвид пристъпи към него.

— К’во искаш? — запита той.

— Мистър Уагнър ме прати да закарам листовките.

Бригадирът го погледна косо.

— Уагнър, а? Къде е Сам?

— Сам ли? — загледа го Дейвид.

— Сам е приемчикът, глупако.

— Откъде да знам? — запита Дейвид. Започваше да се ядосва.

Бригадирът на платформата погледна през рамо към оператора на асансьора.

— Да не са уволнили Сам, за да намерят работа на това пишлеме? — подвикна той.

— Не. Видях го горе при една от опаковъчните маси.

Бригадирът на платформата се обърна пак към Дейвид.

— Ей там — посочи той. — До стената.

Листовките бяха струпани на дървени рафтове, на връзки по хиляда. Имаше четири рафта, на всеки по сто двадесет и пет пакета. Дейвид закара вилкоповдигача и постави вилката отдолу. Отпусна цялата си тежест върху дръжките, но шейсетте му килограма не бяха достатъчни, за да вдигне товара от пода. Дейвид се обърна. Бригадирът на платформата се хилеше.

— Не бихте ли ми помогнали да го вдигна?

Мъжът се изсмя.

— Имам си работа — заяви надменно той. — Кажи на дъртия Норман, че е наел хлапе за мъжка работа.

Дейвид долови възцарилата се на платформата тишина. Огледа се. Операторът на асансьора имаше странна усмивка, изписана на лицето; хилеха се дори шофьорите на камионите. С гняв усети как лицето му пламва. Всички бяха вътре. Очакваха да видят как племенникът на шефа ще си падне на задника. Разсеяно измъкна от джоба цигара и се накани да я запали.

— Не се пуши на платформата — смъмри го бригадирът. — Щом ти се пуши, върви долу, на улицата.

Дейвид го изгледа за миг, после мълчаливо слезе от рампата и отиде към улицата. Чу избухналия зад гърба му смях. Разнесе се гласът на бригадира:

— Струва ми се, че показахме на малкото чифутско копеле къде му е мястото!

Сви зад сградата и запали цигара. Чудеше се дали всички са се наговорили. Дори и майсторът горе, Уагнър, не бе особено щастлив, когато го видя. Сигурно му беше дал тази задача, защото знаеше, че не е достатъчно тежък, за да повдигне вилката.

Огледа улицата. Отсреща имаше гараж и това го наведе на една мисъл.

Петдесет цента на механика и той се върна, тикайки един хидравличен крик, който гаражът използваше за камиони. Тишина се възцари на платформата, когато го пъхна под дървения рафт. Напомпа бързо ръчката и рафтът се вдигна във въздуха.

За по-малко от пет минути Дейвид натовари четирите в асансьора.

— Готово — обърна се той към оператора. — Давай да ги качваме. — Усмихваше се, когато вратата щракна пред намръщеното лице на бригадира.

Когато вратата на асансьора се отвори, мъжете вдигнаха глави от опаковъчните маси.

— Почакай за минутка — нареди той на оператора. — Ще ида да питам Уагнър къде да ги поставя.

Тръгна по коридора към празното бюро на майстора. Обърна се и видя мъжете да го гледат от масите.

— Къде е Уагнър?

Спогледаха се неловко. Най-сетне Шерифа отговори:

— В клозета, да изпуши една цигара.

Дейвид му благодари и се запъти към тоалетната. Майсторът с цигара в ръка разговаряше с друг мъж. Дейвид застана за него.

— Мистър Уагнър?

Уагнър се сепна. Обърна се със странен израз на лицето.

— Какво има, Дейвид? — запита сърдито той. — Не можеш ли да докараш листовките?

Дейвид го изгледа. Значи и той участваше в заговора. Всички участваха. Вътрешно се усмихна горчиво. А вуйчо Бърни бе казал, че това ще бъде тайна.

— Е — продължи нервно майсторът, — кажи, ако не можеш.

— Те са горе. Просто искам да знам къде да ги поставя.

— Вече ги докара? — запита Уагнър. Гласът му изгуби малката следа от увереност, която съдържаше миг преди това.

— Да, сър.

Уагнър хвърли цигарата в писоара.

— Добре — каза той с леко изумено изражение на лицето. — Ще ги оставим в Пети коридор. Ще ти покажа в кои ниши.

Беше почти десет и половина, когато Дейвид изпразни рафтовете и нареди листовките. Остави последния пакет и се изправи. Усещаше бликащата пот и се погледна. Чистата бяла риза, която майка му го бе накарала да облече, бе посивяла от прах. Изтри си челото и отиде при бюрото на майстора.

— Сега какво да правя?

— Петстотин връзки ли бяха? — попита майсторът.

Дейвид кимна. Майсторът му бутна един лист.

— Тогава попълни складовата бележка.

Дейвид погледна листа и взе един молив. Беше фактурата за листовките. „500 000 листовки по 1.00 долар за хиляда = 500.00 долара.“ Скъпа хартия, помисли той, поставяйки инициалите си отдолу.

Телефонът на бюрото звънна и майсторът вдигна слушалката.

— Складът.

Дейвид чу гласа в другия край на жицата, макар че не можеше да различи думите. Уагнър закима с глава.

— Да, мистър Бонд. Току-що пристигнаха. — Погледна Дейвид. — Донеси ми една от листовките — нареди той, закривайки слушалката с ръка.

Дейвид кимна и изтича надолу по коридора. Измъкна листовка от един пакет и я отнесе на майстора. Уагнър я дръпна от ръцете му и я погледна.

— Не, мистър Бонд. Едноцветна е.

Гласът на другия край на жицата записка. Уагнър се размърда неспокойно и малко след това постави слушалката на вилката.

— Това беше мистър Бонд, от снабдителния отдел.

Дейвид кимна, без да проговори. Уагнър си прочисти гърлото.

— Листовките, които току-що докара, трябвало да бъдат двуцветни.

Дейвид хвърли поглед към черно-бялата листовка. Не виждаше какво толкова са се развълнували. В края на краищата, това бе нещо, което се хвърля и се забравя. Каква разлика, дали е в един или в два цвята.

— Мистър Бонд каза да ги бракуваме.

— Да ги бракуваме? — погледна го изненадан Дейвид.

Уагнър кимна и се изправи.

— Извади ги от нишите и ги смъкни пак долу — разпореди той. — Мястото ни трябва, новите ще пристигнат следобед.

Дейвид сви рамене. Шибана работа беше тази, щом нещо можеше да се бракува, преди още да бъде платено. Ала това не беше негова грижа.

— Веднага ще се заловя.

Беше дванадесет и половина, когато слезе на товарната платформа, тикайки първия товар листовки. Бригадирът на платформата викна:

— Хей, къде си помъкнал тия?

— Бракувани са.

Бригадирът пристъпи и погледна в асансьора.

— Брак, а? — запита той. — Всичките ли?

Дейвид кимна:

— Къде да ги оставя?

— Няма къде да ги оставиш — заяви бригадирът. — Измитай се горе и кажи на Уагнър да бутне петачка, ако иска да очисти този брак.

Дейвид пак усети как бавно започва да го обзема гняв.

Уагнър беше зад бюрото, когато Дейвид влезе в залата.

— Бригадирът на платформата иска пет долара, за да разкара брака.

— Да, разбира се — каза Уагнър. — Забравих. — Измъкна една тенекиена кутия от бюрото и я отвори. Подаде му петдоларова банкнота. Дейвид я погледна.

— Искате да кажете, че наистина ще му ги дадете? — запита той недоумяващ. Уагнър кимна. — Но това е чудесна вестникарска хартия — отбеляза Дейвид. — Баща ми би я събирал цял ден. Във всеки склад за отпадъци за такъв куп ще дадат петдесет долара.

— Нямаме време да се занимаваме с това. Ето, дай му петте долара и забрави цялата работа.

Дейвид го изгледа. Не виждаше никакъв смисъл в тази история. Бракуваха стока за петстотин долара, преди още да са я платили, после дори не искаха да спестят петдесет долара от нея. Даже плащаха още пет долара, за да се отърват.

Изглежда, че вуйчо му не е чак толкова умен, колкото го считаха, ако така ръководеше нещата. Или просто има късмет. Пое си дълбоко въздух.

— Имам ли право на един час почивка за обяд, мистър Уагнър?

— Разбира се — кимна майсторът. — Всички имаме.

— Редно ли е, ако го взема сега?

— Можеш, веднага щом се погрижиш за листовките.

— Ако нямате нищо против — каза Дейвид, — ще се отърва от тях по време на обедната си почивка.

— Нямам нищо против, обаче не е нужно. Дава ти се цял час за обяд.

— Мога ли да звънна?

Уагнър кимна и Дейвид телефонира на Топлийката в гаража на Шоки.

— Колко бързо можеш да пристигнеш тук с един камион? — попита той, обяснявайки набързо за какво се касае.

— Двайсет минути, Дейви — отсече Топлийката. Настъпи пауза, после Топлийката пак се обади. — Шоки казва, че ще ти вземе само десетачка за камиона.

— Кажи му, че съм съгласен — бързо отвърна Дейвид. — И донеси чифт боксове. Може да имаме неприятност.

— Готово, Дейви — каза Топлийката.

— Добре. Ще те чакам отпред.

Уагнър го изгледа любопитно, след като остави слушалката.

— Не искам никакви неприятности — настоя нервно той.

Дейвид го изгледа. Щом толкова се бояха от него, значи нямаше да го оставят да си гледа работата, следователно трябваше наистина да им даде основание да се боят.

— Ще разберете, мистър Уагнър, какво значи неприятности, ако вуйчо Бърни научи, че сте прахосали пет долара, за да не вземете петдесет.

Лицето на майстора изведнъж пребледня. Капчици пот избиха по челото му.

— Аз не ръководя нещата — заоправдава се бързо той. — Правя това, което ми наредят от снабдителния отдел.

— Тогава няма защо да се тревожите.

Уагнър върна петдоларовата банкнота обратно в кутията и я мушна в едно от чекмеджетата, след което го заключи. Изправи се.

— Отивам да обядвам — каза той.

Дейвид седна в креслото на майстора и си запали цигара, без да обръща внимание на табелата. Мъжете от опаковъчните маси го наблюдаваха. Изгледа ги мълчаливо на свой ред. След няколко минути по един, по двама те тръгнаха на обяд. Скоро остана само Шерифа.

Старецът вдигна очи от пакета, който завързваше.

— Слушай какво ще ти кажа — обади се той. — Не си струва да бъдеш убит. Онзи Тони долу е казак. Кажи на вуйчо си да ти даде друга работа.

— Как мога да го направя, отче? — попита Дейвид. — Едва се уредих тук. Ако отида да му плача сега, направо ще ме изгони.

Старецът пристъпи към него.

— Знаеш ли къде отидоха всички? — запита той с пискливия си глас. — Не отидоха да обядват. Долу на улицата са. Чакат да видят как Тони ще те пречука.

Дейвид дръпна замислено от цигарата.

— Толкова важни ли са петте долара?

— От всеки наемател в сградата той взема малък подкуп. Не би могъл да допусне да му се изплъзнеш. Това значи да загуби всичко.

— Значи е shmuck — изрече Дейвид ядосано. — Аз исках само да си гледам работата. Нищо нямаше да се случи. Той щеше да продължи да си събира рушветите.

Стана и хвърли цигарата на пода. Угаси я с пета. В устата му горчеше. Цялата работа беше глупава. И той не беше по-умен от останалите: остави се да падне направо в капана, който му бяха заложили. Сега връщане нямаше, дори и да искаше. Нито пък би могъл да си позволи да загуби битката долу. Загубеше ли, вуйчо му непременно щеше да узнае. А това би означавало край на работата.

Топлийката го очакваше.

— Къде е камионът? — попита Дейвид.

— Насреща. Донесох боксовете. Какви искаш — гладки или с шипове?

— С шипове.

Топлийката измъкна ръка от джоба и Дейвид пое тежкия месингов бокс. Погледна го. Кръглите, заострени шипове блеснаха зловещо на светлината. Мушна го в джоба.

— Как ще обработваме този тип? — заинтересува се Топлийката. — По китайски ли?

Това бе изпробвана хватка в китайския квартал. Един отпред, друг отзад. Жертвата се насочваше към този отпред и биваше издебната от втория отзад. При девет случая от десет изобщо не можеше да разбере какво го е ударило. Дейвид поклати глава.

— Не — каза той. — За този ще трябва да се погрижа сам, ако въобще ще има някаква полза.

— Той ще те утрепе — отбеляза Топлийката. — Тежи двадесетина кила повече от теб.

— Ако загазя, притечи ми се на помощ.

— Загазиш ли — каза сухо Топлийката, — едва ли ще мога да ти бъда полезен с друго, освен да те погреба.

Дейвид го погледна и се захили.

— В такъв случай, изпрати сметката на вуйчо ми Бърни. Идеята беше негова. Хайде да вървим.