Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

6.

Беше същото бунгало, което бях използвал преди десет години, когато правехме „Ренегатът“. Нищо не се беше променило, освен секретарките.

— Добро утро, мистър Корд — зачуруликаха те в унисон при влизането ми.

Казах им „Добро утро“ и се запътих към кабинета. Бонър нервно крачеше напред-назад. Дан Пиърс се беше настанил на дългата кушетка до прозореца. Изгледах го за миг безмълвно, след което минах зад бюрото и седнах.

— Помолих Пиърс да дойде и да ми помогне да ви убедя — започна Бонър, — че не можете да направите такъв скъп филм без нито едно име.

— Дан не би могъл да ме убеди да отида до клозета, та ако ще да се пръсна.

— Една минутка, Джонас — обади се припряно Дан. — Знам как се чувстваш. Но повярвай ми, мисля ти само доброто.

Обърнах се към него.

— Както направи, когато продаде дяловете си на Шефилд? Без да се допиташ до мен?

— Дяловете си бяха мои — заяви разпалено той. — Нямаше нужда да се допитвам до никого. Пък и кой можеше да се свърже с теб? Всички знаеха, че не даваш пет пари за компанията, че разчистваш част и от собствените си акции.

Присегнах за цигара. След малко кимнах.

— Прав си, Дан — казах. — Дяловете си бяха твои, ти не ми дължеше нищо. Ти си гледаше работата, а аз ти плащах за това — напълно, за петте години, през които договорът с мен важеше. — Облегнах се на стола и запалих цигарата. — Допуснах само една грешка. Когато те срещнах, ти беше добър импресарио. Трябваше да те оставя такъв.

— Опитвам се да те предпазя от повторна грешка, Джонас. Сценарият на „Грешницата“ бе написан за една голяма звезда — Рина Марлоу. Най-голямата. Не можеш просто да вземеш едно неопитно момиче, за което никой не е чувал, и да я вкараш във филма, без да я подкрепиш с някоя звезда. Ще станеш за посмешище.

Изгледах го с любопитство.

— В такъв случай, какво смяташ, че трябва да направя?

Видях внезапната увереност в очите му.

— Вземи едно-две големи имена — заобяснява той. — Използвай момичето, щом искаш, но го подкрепи. Хъмфри Богарт, Спенсър Трейси, Роналд Колман, Кларк Гейбъл, Ерол Флин. На всеки от тях можеш да заложиш.

— Предполагам, че ти би могъл да ми ги осигуриш?

Не долови сарказма.

— Мисля, че бих могъл да направя нещичко — изрече предпазливо той.

— Е, да си жив и здрав с дребнавото си, проклето десетпроцентово сърчице. Много мило от твоя страна. — Станах. — Вън, Дан! Вън, преди да съм те изхвърлил! И кракът ти да не припарва насам, докато съм тук!

Той ме изгледа с пребледняло лице.

— Не можеш да ми говориш така — избухна той. — Аз не съм някой от твоите лакеи, които можеш да купуваш и да продаваш.

— Купих те и те продадох — напомних хладно аз. — Ти си същият, какъвто си беше, когато се опита да преметнеш Невада с шоуто „Буфало Бил“. Би продал и собствената си майка, ако имаше сметка от това. Но мен вече няма да продаваш. Не се хващам на този номер.

Натиснах звънеца на бюрото и една от секретарките влезе.

— Да, мистър Корд? — попита тя от прага на вратата.

— Мистър Пиърс тъкмо си отиваше…

Лицето на Дан бе посивяло от гняв.

— Ще съжаляваш за това, Джонас.

Вратата се затръшна зад него и аз се обърнах към Бонър.

— Съжалявам, Джонас — изпелтечи той. — Аз… не знаех.

— Няма нищо — успокоих го аз. — Не си знаел.

— Но тъй както се очертава, филмът ще струва над три милиона. Бих се чувствал по-добре, ако имахме и някоя звезда в него.

Поклатих глава.

— Звездите са си звезди, аз не съм против тях. Но този път не ми трябват. Ще правим филм по библейски сюжет. Когато някой погледне към Йоан или Петър на сцената, искам именно тях да види, а не Гейбъл, Трейси или Богарт. Освен това, важно е момичето.

— Но никой въобще не е чувал за нея.

— И какво от това? — запитах аз. — За какво разполагаме с рекламен отдел? Докато филмът излезе по екраните, няма да има мъж, жена или дете по света, които да не знаят името й. Ти я оцени достатъчно, за да се решиш да направиш пробата с нея, нали? А не я познаваше, случайно си я срещнал на някакъв прием.

Лицето на Бонър доби странно забъркан вид.

— От друго започна. Беше едва ли не шега. Никога не съм очаквал някой да го вземе на сериозно.

— Дейвид видя пробата и я взе на сериозно. Аз също.

— Но една проба още не означава цял филм. Може би няма да издържи…

Рязко го прекъснах.

— Ще издържи — настоях аз. — И ти го знаеш много добре. Знаел си го, още когато я убеди да направи пробата.

Той ме изгледа с грозната си конска физиономия. Нервно започна да се чеше.

— Тя… тя ли ти каза за приема? — запита колебливо той. Кимнах.

— Разказа ми как си я наблюдавал цялата вечер, как си отишъл при нея и си й предложил да направите пробата. — Засмях се. — Вие сте страшни момчета. Откривате Лана Търнър в някакво заведение. Откривате Джени Дентън на някакъв прием. Как го правите?

Очите му ме гледаха объркано. Накани се да каже нещо, но телефонът на бюрото звънна. Вдигнах слушалката. Беше една от секретарките.

— Мис Дентън е свършила при фризьорите. Да дойде ли?

— Да — оставих слушалката и се обърнах към Бонър.

— Изпратих Джени при фризьорите. Исках да опитам нещо.

Вратата се отвори и Джени влезе. Пристъпваше бавно, някак плахо към средата на стаята. Спря пред бюрото ми. Бавно се завъртя, дългата й коса не беше вече светлокестенява, а като искрящо шампанско. Спускаше се по врата и раменете й и като сияние обграждаше загорялото й от слънцето лице.

Гласът на Бонър беше по-скоро шепот:

— Господи!

Погледнах го. Лицето му имаше странно изражение. Устните му се раздвижиха бавно, погледът му бе прикован в нея.

— Като… като че ли тя е застанала тук!

— Именно — изрекох бавно аз. Пак погледнах Джени. Почувствувах как сърцето ми се свива. Рина.

— Искам Айлин Гейлърд да я облече — заявих тихо на Бонър.

— Не знам — поколеба се той. — Тя напусна отдавна. Замина някъде на Изток. В Бостън, струва ми се.

Припомних си самотната, белокоса фигура, коленичила до гроба на Рина.

— Пратете й снимка на Джени. Ще дойде.

Бонър пристъпи към бюрото и застана до Джени, загледан в мен.

— Впрочем, обади ми се Остин Джилбърт. Сценарият му харесал. Днес следобед ще намине да види пробата. Ако хареса момичето, ще приеме.

— Добре — отвърнах аз. Така беше при големите режисьори. Двестата хиляди, които им се плащаха, не означаваха нищо за тях; можеха да ги вземат от всеки филм. Важното беше сценарият. И артистите.

Бонър тръгна към вратата и там спря, поглеждайки назад към Джени.

— Довиждане — промълви най-сетне той.

— Довиждане, мистър Бонър — отвърна Джени учтиво. Кимнах, когато той излезе.

— Мога ли да седна? — запита Джени.

— Моля.

Тя седна и ме наблюдаваше мълчаливо, докато преглеждах книжата по бюрото. Предварителният бюджет. Просто сметки за декора. Бонър бе прав — щяха да хвърчат пари.

— Трябва ли да изглеждам като нея? — запита тихо Джени.

— Какво? — вдигнах очи към нея аз.

— Трябва ли да изглеждам като нея?

— Защо питаш?

— Не зная — поклати глава тя. — Просто се чувствувам особено. Това е. Като че ли не съм аз, като че ли съм някакъв призрак.

Не отговорих.

— Само това ли видя в пробата — Рина Марлоу?

— Тя беше най-голямата звезда, съществувала някога в киното.

— Зная — отвърна бавно тя. — Но аз не съм тя. Никога не бих могла да бъда.

Вперих очи в нея.

— За две хиляди долара седмично ще бъдеш всичко, което ти наредя да бъдеш.

Не ми отговори. Само ме изгледа. Очите й бяха гримирани и сериозни, не можеха да се отгатнат мислите й.

— Запомни това — продължих кротко аз. — Хиляди момичета като теб идват всяка година в Холивуд. Мога да избера, която искам от тях. Ако не ти харесва, се върни към работата, която вършеше, преди Бонър да те срещне на приема.

Някаква напрегнатост се появи в погледа й. Не пречеше, ако можех да я сплаша малко. Беше много дръзка.

— Бонър ли ти разказа за мен?

— Нито дума. Не беше нужно. Ти ми каза всичко, каквото исках да зная. Момичета като теб винаги гледат да направят впечатление на някой продуцент. Добре, провървя ти — попаднала си на един. Гледай да не олееш всичко.

Тя бавно въздъхна. Напрежението в погледа й се изгуби. Изведнъж се усмихна.

— Дадено, шефе, както кажеш.

Заобиколих бюрото и я сграбчих в прегръдката си. Устата й беше мека и топла и когато погледнах надолу, очите й бяха затворени. Точно тогава телефонът иззвъня. Присегнах и взех слушалката. Макалистър се обаждаше от Ню Йорк.

— Агенцията откри Уинтроп — каза той.

— Добре, свържи се с него и му кажи да си дотътри задника тук.

— Тогава телефонирай на Моника и й кажи да му поговори. Той ще я послуша.

— Опитах — отвърна бързо Мак. — Но тя е отпътувала за Калифорния, при „Туенти Сенчъри Фокс“, днес по обед. Ако го искаш, най-добре сам да го убедиш.

— Много съм зает, за да се връщам пак в Ню Йорк.

— Не е нужно. Еймос е в Чикаго. Тамошната кантора на агенцията ще ти каже къде да го откриеш.

— Чикаго ли? Хм, струва ми се, че ще трябва да прескоча дотам. — Оставих слушалката и погледнах Джени.

— Е, уикендът дойде — бавно каза тя. — Нямам какво да правя. Чикаго е страхотен град.

— Ще дойдеш ли? — попитах аз. Тя кимна.

— Ще летим, нали?

— През цялото време — уверих я аз.