Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

9.

— Ще останеш ли на вечеря, Дювидел?

— Не мога, мамо — каза Дейвид. — Минах само да видя как си.

— Как съм? Аз съм си както винаги. Артритът ме тормози малко. Не съвсем много, не съвсем малко. Както винаги.

— Трябва по-често да излизаш на слънце. Ти не виждаш тук повече слънце, отколкото в Ню Йорк.

— Но имам син — каза мисис Улф, — макар че никога не го виждам. Макар че живее в хотел. Веднъж на три месеца, може би, ще дойде. Сигурно трябва да се радвам, че въобще идва.

— Хайде остави, мамо. Знаеш колко съм зает.

— Вуйчо ти Бърни намираше време да се отбие у дома всяка вечер — каза майка му.

— Други времена бяха тогава, мамо — каза неубедително той. Не можеше да й каже, че нейният брат бе известен из цял Холивуд като „сутрешен“ човек. И че вуйна Мей би го убила, ако не се прибереше. Пазеше го по-строго, отколкото правителството охраняваше Форт Нокс.

— Тук си вече цяла седмица и едва за втори път идваш да ме видиш. И то нито веднъж за вечеря!

— Скоро ще дойда на вечеря, мамо. Обещавам.

Тя го изгледа проницателно.

— Четвъртък вечерта ли? — изведнъж определи тя.

Той я изгледа изненадано.

— В четвъртък ли? Защо в четвъртък, тъй изведнъж?

Загадъчна усмивка се появи на лицето й.

— Искам да те запозная с някого — каза тя. — Много е симпатичен.

— Уф, мамо — изпъшка той. — Пак ли някое момиче?

— А какво лошо има в това да се запознаеш с едно хубаво момиче? — запита майка му докачено. — Много е симпатична, Дейвид, повярвай ми. От богато семейство. Образована на всичко отгоре.

— Но, мамо, аз не искам да се запознавам с никакви момичета. Нямам време.

— Време ли нямаш? — подхвана майка му. — Вече си на тридесет години. Време ти е да се ожениш. За някое симпатично момиче. От порядъчно семейство. Не да прекарваш цялото си време из нощните клубове с някакви shiksas.

— Работата ми е такава, мамо. Трябва да излизам с тях.

— Всичко, което иска да прави, той го кръщава „работа“ — заяви тя риторично. — Не иска ли, пак било работа. Кажи, ще дойдеш ли на вечеря или не?

Изгледа майка си за миг, после сви примирено рамене.

— Да, мамо. Ще дойда. Но няма да стоя дълго. Рано ще си тръгна. Имам да върша куп работи.

Тя се усмихна доволно.

— Добре — каза тя. — Само не закъснявай. В седем да си тук. Точно.

Като се върна в хотела, намери бележка веднага да се обади на Дан Пиърс.

— Какво има, Дан? — запита той по телефона.

— Знаеш ли къде е Джонас?

Дейвид се засмя.

— Това име ми се струва познато.

— Остави шегите — изнервничи Дан. — Питам сериозно. Единственият начин да накараме Невада да направи уестърните е, ако Джонас поговори с него.

— Наистина ли смяташ, че ще се съгласи? — запита на свой ред Дейвид. Той лично не бе допускал, че Невада ще приеме. Нямаше нужда от пари и всички знаеха мнението му за еднодневките.

— Ще се съгласи — настоя Дан, — след като поговори с Джонас.

— И аз бих желал да си поговоря с него — отбеляза Дейвид. — Правителството отново повдига въпроса за тръстовете.

— Зная — каза Дан. — Профсъюзите ми дишат във врата. Не зная докога ще мога да издържа; не мога да ги метна, че сме бедни — видяха отчета за миналата година. Знаят, че вече сме изплували и ще имаме печалби догодина.

— Мисля, че ще бъде най-добре да поговорим с Мак. Да го държим в течение. Струва ми се, че две години без заседание са премного.

Но и Макалистър не знаеше къде се намира Джонас. Когато Дейвид остави слушалката, усети, че е силно раздразнен. Все едно да работиш във вакуум. Накъдето и да се обърнеш, нищо. Можеше само да се опитваш да правиш сделки. Все сделки. Да ги трупаш една върху друга като безкрайна пирамида. Търгуваше с Фокс, Лоуи, „RKO“, Парамонт, Уорнър. Даваше филми за техните киносалони, те му даваха за неговите. Можеше да стоиш само на един крак, след това да пристъпиш на другия.

Чудеше се защо Джонас възприе такова отношение към тях. Не постъпваше така с другите си предприятия. „Корд Еъркрафт“ бе вече един от гигантите в самолетостроенето. „Интерконтинентал Еърлайнз“ и „Корд Пластикс“ успешно конкурираха Дюпон.

Но що се отнасяше до филмовата компания, едва се държаха да не потънат. Рано или късно, Джонас трябваше да разбере това. Или щеше да остава в бранша, или да се измъква. Човек трябваше да бута напред. Филмовият бранш бе динамичен. Спреш ли да снимаш, значи си мъртъв.

Дейвид бе продължил да снима, доколкото можеше. Беше доказал, че компанията може да се задържи. Но ако трябваше да продължават така, действително имаше нужда от нещо голямо. Сделка или филм, на него му бе все едно.

Всъщност, той май предпочиташе сделките. Бяха по-безопасни и изложени на много по-малък риск от провал, отколкото една суперпродукция. Дисней, Голдуин и Бонър търсеха нови пътища. Всички те вадеха големи филми, добре финансирани и преди всичко лично гарантирани от самите тях. Той очакваше отговора на хората, които бе изпратил да сондират Голдуин и Дисней. Вече се бе срещнал веднъж с Морис Бонър. Но одобрението за подобна сделка трябваше да дойде от Джонас. От никой друг.

Бонър искаше същите условия, които Хол Уолис имаше при „Уорнърс“ или Занук при „Туенти Сенчъри Фокс“ — пълни права върху сценария, собствено производство на четири по-големи проекти през годината, лични акции от компанията.

Цената бе висока, но си заслужаваше да се заплати, щом човек иска най-доброто. Скурас не се бе поколебал, когато поиска Занук. Един такъв човек можеше да покачи оборота с двадесет милиона. Това бе разликата между съществуването и истинското богатство.

И къде ли е Джонас? Джонас държеше единствения ключ, който можеше да разтвори златната врата.

 

 

— Търси ви някой си Ървинг Шварц — изчурулика секретарката по вътрешния телефон. Дейвид свъси вежди.

— Какво иска? Не познавам никакъв Ървинг Шварц.

— Той казва, че ви познавал, мистър Улф. Каза да ви спомена за Топлийката.

— Топлийката?! — възкликна Дейвид. И се разсмя. — Защо не каза веднага? Свържи ме.

Апаратът превключи, когато девойката прехвърли разговора.

— Топлийка! — сърдечно поздрави Дейвид. — Какъв дявол те е довел насам? Как си?

Топлийката тихо се засмя.

— Добре съм. А ти, Дейви?

— Да. Макар че работя като пес.

— Зная — отговори Топлийката. — Чух куп хубави неща за теб. Човек се чувства някак по-добре, когато узнае, че някои от приятелите му от детинство преуспяват.

— Не е кой знае колко. Все още е само бачкане. — Започваше да му прилича на опипване на почвата. Бързо запресмята колко струва старото приятелство. Петдесет, сто?

— Бачкане, но е важно, нали?

— На мен ми стига — каза Дейвид, готов да смени темата. — Какво ще кажеш за себе си? Какво правиш насам?

— Карам я горе-долу. Сега живея тук. Имам къща в Колдуотър Каниън.

Дейвид едва не подсвирна. Старият му приятел се бе уредил добре. Началната цена на къщите там започваше от седемдесет и пет хиляди нагоре. Поне не ставаше дума за опипване.

— Чудесно! — възкликна той. — Дяволски дълъг път си изминал от Ривингтън стрийт дотам.

— Наистина. Искам да те видя, Дейви.

— Аз също — каза Дейвид. — Но съм страшно вързан с работа тук.

Гласът на Топлийката беше все така спокоен, но настоятелен.

— Знам, че си, Дейви — изрече той. — Ако не смятах, че е важно, нямаше да те безпокоя.

Дейвид се замисли за миг. Щом не беше опипване, какво можеше да бъде толкова важно?

— Слушай какво — покани го той. — Защо не дойдеш в студиото? Можем да обядваме тук, след което ще те разведа из него.

— Не става, Дейви. Трябва да се срещнем някъде, където никой няма да ни види.

— Тогава да се срещнем у вас?

— Също не става — отговори Топлийката. — Нямам доверие на прислугата. Същото важи и за ресторантите. Някой може да ни подуши.

— Не можем ли да разговаряме по телефона?

Топлийката се изсмя.

— Не се доверявам особено и на телефоните.

— Почакай — сети се Дейвид изведнъж. — Довечера съм на вечеря при мама. Ела да вечеряш с нас. Тя живее в Парк Апартмънс, Уестууд.

— Това звучи добре. Все още ли прави онези Knaidlach в супа с птича мас?

Дейвид се разсмя.

— Разбира се. А и подлютените кюфтенца ти прерязват стомаха. Ще си помислиш, че никога не си напускал дома.

— Готово — каза Топлийката. — В колко часа?

— Седем.

— Ще дойда.

Дейвид остави слушалката, все още озадачен какво ще иска Топлийката. Не можа да се чуди дълго, тъй като Дан влезе в кабинета, възбуден, с пламнало лице и блеснали от потта бузи.

— Обади ли ти се току-що някой си Шварц?

— Да — отвърна Дейвид изненадано.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Довечера.

— Слава богу! — въздъхна Дан и се строполи на един стол пред бюрото. Измъкна кърпа и я прокара по лицето си.

Дейвид го изгледа любопитно.

— Какво толкова важно има в това, че ще се срещна с приятел, с когото съм израснал заедно?

Дан вторачи поглед в него.

— Не знаеш ли кой е той?

— Зная, разбира се — каза Дейвид. — Живееше в съседската къща на Ривингтън стрийт. Заедно ходехме на училище.

Дан се изсмя високомерно.

— Твоят приятел от Ийст Сайд е изминал дълъг път. Изпратиха го тук преди шест месеца, когато Биоф и Браун загазиха. Официално е от профсъюза, но същевременно е един от синдиката на мафията на Западното крайбрежие.

Дейвид вторачи изумен поглед в него.

— Надявам се, че ще се разбереш с него — добави Дан. — Защото, бог ми е свидетел, аз се опитах и не сполучих. Ако не успееш и ти, след една седмица — край на работата. Ще имаме най-голямата, най-пъклената стачка, която можеш да си представиш. Ще затворят всичко. Студиото, киносалоните, всички производства.