Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

13.

Роза влезе във вилата и се запъти направо към спалнята. Погледна часовника на нощната масичка. Беше време за новините в шест. Включи радиото и гласът на говорителя изпълни стаята, когато тя започна да се съблича.

Днес гордостта на немската армия, Ромел, „Пустинната лисица“, за пръв път разбра какво значи да вкусиш от пясъка на пустинята, когато посред ураганната, заслепителна пясъчна буря Монтгомъри започна да го изтласква назад към Тобрук. Очевидно недостатъчно подготвени за масираната атака, италианците, които подкрепяха фланговете на Ромел, се предадоха. Останал без флангове, Ромел бе принуден да започне да отстъпва към морето. В Лондон днес министър-председателят Уинстън Чърчил заяви…

Тя изключи радиото. Все военни новини. Днес не й се слушаха. Изви се и загледа голото си тяло в огледалото над тоалетката.

Сложи ръка на корема си. Чувстваше го силен и пълен. Обърна се настрана и отново се огледа. Беше все още плоска. Ала не след дълго щеше да започне закръгляването и издуването. Усмихна се вътрешно, като си спомни изненадата в гласа на доктор Майер: „Но докторе, вие сте бременна!“. В погледа му имаше някакво удивление. Тя се беше разсмяла: „И аз така си мислех, докторе“. „Хм — измърмори той. — Е?“

„Не се вълнувайте толкова, докторе“, бе казала тя почти сухо. — „Известно е, че такива неща се случват на много жени.“ След това бе изненадана от внезапното чувство на гордост и щастие, което я изпълни. Никога не бе мислила, че ще изпита подобни чувства. Мисълта за дете винаги я бе плашила. Не някакъв физически страх, а обстоятелството, че бременността можеше да я отклони от работата, да обърка живота й.

Но съвсем не излезе така. Беше горда, щастлива и възбудена. Това бе нещо, което единствена тя можеше да направи! Никога не бе имало мъж, в цялата история на медицината, който да е родил дете.

Метна си един халат на раменете и влезе в банята, където завъртя крана на ваната. Бавно сипа солите във водата. Лекият аромат погъделичка ноздрите й. Кихна. „Gesundheit!“, каза тя гласно и притисна ръце към корема.

После се разсмя. Бебето още не бе оформено в нея, а тя вече му говореше. Погледна лицето си в огледалото на банята. Кожата й бе чиста и розова, а очите й искряха. Пак се усмихна. За пръв път в живота си се радваше, че е жена.

Внимателно пристъпи към ваната и се потопи в топлата вода. Не биваше да се бави дълго. Искаше да бъде на телефона в седем, когато Дейвид щеше да се обади от Ню Йорк. Искаше да чуе щастието в гласа му, като узнае.

 

 

Дейвид изучаваше синята, подвързана в кожа, счетоводна папка на бюрото. Шест милиона печалба за тази година. Почти два милиона миналата година. Ако не друго, цифрите показваха колко прав е бил, когато сключи сделката с Бонър преди три години.

Наистина Бонър изкара почти толкова и за себе си. Но имаше право. Почти цялата печалба бе дошла от неговите големи филми — тези, които бе режисирал и финансирал сам. Ех, ако Дейвид бе успял да убеди Джонас да финансира продукциите на Бонър! Ако беше успял, печалбата за тази година щеше да възлиза на десет милиона.

Само едно смущаваше Дейвид. През последната година, с покачването на цените на пазара, Корд постепенно бе започнал да ликвидира част от акциите си. Вече бе възстановил първоначалното си капиталовложение и двадесет и трите процента акции, които все още притежаваше, бяха свободни. За компания от такъв голям мащаб това означаваше контрол. Но някои ги изкупуваше. Повтаряше се историята с вуйчо Бърни. Само че този път Джонас беше от другата страна на оградата. Един ден някакъв брокер на име Шефилд дойде да се срещне с Дейвид. Говореше се, че е начело на мощен синдикат със значителни вложения в компанията. Дейвид бе го изгледал въпросително в началото на срещата.

— Вече почти цяла година се опитваме да уредим среща с мистър Корд, за да разискваме някои общи проблеми — започна Шефилд. — Но никой не знае къде се намира и как би могъл човек да се добере до него. Дори не получихме отговор на писмата си.

— Мистър Корд е зает човек.

— Зная — прекъсна го бързо Шефилд. — Работил съм с него и по-рано. Най-малкото, което мога да кажа, е, че е ексцентричен. — Измъкна златна табакера от джоба и я отвори. Грижливо избра цигара и я постави между устните си. Запали я и все така грижливо прибра табакерата в джоба. Издуха облак дим към Дейвид. — Търпението ни е към края си — продължи той. — Имаме значителни вложения в компанията; вложения, които не допускат нито любителска работа, нито очевидно пренебрегване на възможностите за печалба.

— Мисля, че вложителите нямат особени основания за оплакване — вметна Дейвид. — Особено като се имат предвид тазгодишните печалби.

— Приветствам вашата лоялност, мистър Улф — прекъсна го Шефилд и се усмихна. — Но и двамата знаем някои неща. Така например моята група вложители имаше желанието да авансира средствата, необходими за определени филми, което щеше да удвои печалбите. Мистър Корд не го допусна. Искаме да разработим план за справедливо разпределение на акциите и печалбите за отделните администратори. Мистър Корд не пожела. Освен това ние определено не искаме компанията да се обременява с разходи от рода на тези за Булевард Парк Хотел.

Дейвид се бе чудил колко време щеше да мине, докато спомене и това. Беше публична тайна в бранша. Наричаха го „Харема на Корд“.

Бе започнало преди две години, когато Джонас се опита да наеме апартамент в хотела за едно момиче и му бяха отказали. Използвайки филмовата компания като параван, той нае няколко етажа в същия реномиран хотел в покрайнините на Бевърли Хилс. В деня на подписването на наемателните документи той нареди всички момичета с временен договор от студиото да бъдат настанени там.

Едва не се стигна до бунт, когато тълпа от тридесет момичета нахлу в апартаментите пред очите на шокираната управа на хотела. Вестниците се изпълниха с пикантни новини, наблягайки на факта, че никое от момичетата не печелеше на година толкова, колкото струваше месечният наем на апартамента му.

Това беше преди две години, а договорът бе за петнадесет. Наистина струваше доста пари на компанията. Хотелът на драго сърце би анулирал договора, но Джонас не искаше и да чуе за това. Постепенно повечето от момичетата се изнесоха. Сега голяма част от апартаментите бяха празни, освен когато Джонас попаднеше на момиче, за което смяташе, че има данни.

Дейвид се облегна на стола.

— Разбира се, не е нужно да подчертавам, че мистър Корд не получава заплата или друго възнаграждение от компанията.

Шефилд се усмихна.

— Ние не бихме възразили, ако мистър Корд вършеше някакви работи за компанията. Но истината е, че не проявява никаква активност. Не е присъствал на нито едно заседание на дирекционния съвет, откак се свърза с компанията.

— Мистър Корд закупи контролните акции на компанията — наблегна Дейвид. — Поради това връзките му с нея не са като на обикновените служители в нея.

— Напълно съзнавам това — подхвана Шефилд. — Но сигурен ли сте, че контролът на компанията е все още в негови ръце? Ние вече притежаваме акции колкото неговите, а може би и повече. Според нас имаме право да се намесим в ръководството на компанията.

— Ще ми бъде драго да предам казаното от вас на мистър Корд.

— Това не е нужно — каза Шефилд. — Съдейки от отказа му да откликне на исканата от нас среща, ние сме уверени, че то не го интересува.

— В такъв случай защо дойдохте при мен? — запита Дейвид. Сега, след като с предварителното опипване на почвата се бе приключило, се стигаше до същността на нещата.

Шефилд се наведе напред.

— На нас ни се струва, че успехът на тази компания се дължи главно на вас и вашата политика. Ние ценим дълбоко вашите способности и бихме желали да заемете подходящото си място като главен административен служител. — Той изгаси цигарата в пепелника пред него. — Със съответната власт и парично възнаграждение, разбира се.

Дейвид вторачи поглед в него. Светът му се поднасяше на сребърна тепсия.

— Това е твърде задължаващо — започна предпазливо той. — Ами ако ви помоля да оставите нещата, както са си? Или ако успея да убедя мистър Корд да приеме някои от предложенията ви? Това ще бъде ли задоволително за вас?

Шефилд поклати глава.

— При цялото полагащо се уважение към вашата искреност — не. Виждате ли, ние сме твърдо убедени, че Корд е вреден за преуспяването на компанията.

— Готови сте да започнете оспорване на пълномощия, ако не се съглася с вас, така ли?

— Съмнявам се дали ще бъде необходимо — отвърна Шефилд. — Вече би споменах, че сме собственици на значителен дял от акциите. Някои акционери са склонни да ни предоставят допълнителни пет процента. — Той измъкна някакъв лист от джоба и го подаде на Дейвид. — Ето и съгласието на мистър Бонър да ни предаде всички притежавани от него акции на петнадесети декември, деня на годишното събрание, следващата седмица. Десетте процента акции на мистър Бонър ще ни направят господари общо на тридесет и осем процента. Със или без вашите пет процента ние имаме повече от достатъчно акции, за да поемем ръководството на компанията. Дори с пълномощията мистър Корд не ще бъде в състояние да разполага с повече от тридесет процента от акциите.

Дейвид пое листа и го погледна. Беше писмено потвърждение, съвсем редовно. И подписът беше на Бонър. Мълчаливо побутна листа обратно на Шефилд. Изведнъж си припомни стария склад на Норман, където бе постъпил най-напред на работа. Кралят трябваше да умре. Ала сега не се отнасяше за някакъв бригадир на платформа, а за Джонас. До този момент никога не се беше замислял за това. Джонас бе изглеждал неуязвим.

Но всичко се бе променило. Джонас се проваляше. А думите на Шефилд всъщност означаваха: „Довери ни се и ние ще те направим крал“. Дейвид си пое дълбоко дъх. Защо пък не? Нещо подобно бе чувствал винаги, от онзи пръв ден в склада.

 

 

Роза остави вестника на леглото и присегна за цигара. Погледна будилника. Сочеше осем и нещо. Това означаваше, че в Ню Йорк минава единадесет. Дейвид трябваше да се обади досега. Обикновено, когато предполагаше, че ще закъснее, я уведомяваше предварително.

Дали не му се бе случило нещо? Дали не лежеше контузен някъде по улиците на Ню Йорк, на близо пет хиляди километра оттук, а тя да узнае, когато вече бе много късно?

Взе слушалката и набра номера на хотела му в Ню Йорк. Чу бързото превключване на линията през страната, после телефонът зазвъня в апартамента му. Звъня дълго.

— Ало — каза той. Гласът му беше нисък и предпазлив.

— Дейвид, как си?

— Чудесно — отвърна той.

— Разтревожих се. Защо не ми телефонира?

— В момента имам заседание.

— О! Сам ли си? В спалнята ли си?

— Да — отговори той със същия нисък, предпазлив глас. — В спалнята съм.

— На леглото ли седиш?

— Да.

— Аз лежа в леглото. — Тя го изчака да зададе обичайния си въпрос. Този път той не го стори, но тя все пак продължи. — Нямам нищо на себе си — прошепна тя. Внезапно топлота я заля. — О, Дейвид, така ми липсваш! Иска ми се да си до мен сега.

Дочу драсването на клечка кибрит.

— Ще се прибера към края на седмицата.

— Не мога да чакам, Дейвид. Ти можеш ли?

— Не — каза той все така предпазливо.

— Изпъни се в леглото за миг, Дейвид — прошепна тя. — Искам да ме почувстваш така, както аз те чувствам!

— Роза…

— О, Дейвид — прекъсна го тихо тя. — Виждам те. Твърд и силен. Усещам как преливаш живота в мен. — Затвори очи под прилива на топлината, бликнала от слабините й. Долавяше дъха му в телефонната слушалка. — Дейвид — прошепна тя, — не мога да чакам!

— Роза! — Гласът му беше дрезгав. — Аз…

Нейният глас бе топъл и провлачен:

— Фройд би научил много чрез мен — прошепна тя. — Сърдиш ли ми се, Дейвид, за това, че съм толкова ненаситна?

— Не — отвърна той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Радвам се — изрече тя. — Имам прекрасна новина за тебе, скъпи.

— Не може ли да ми я кажеш утре, Роза? — бързо я пресече той. — В момента имам много важно заседание.

Тя млъкна от изненада. Той го прие като съгласие.

— Чудесно, мило момиче — каза той. — Дочуване засега.

Чу се щракване и той изключи, преди да му е отговорила. Тя изгледа слушалката смаяно, после бавно я постави върху телефона.

Присегна към цигарата, която продължаваше да тлее на пепелника. Лютивият дим опари гърлото й. Ядосана, тя я загаси. Изви ръце към възглавницата и остана така.

Не трябваше да му се обаждам, помисли си тя. Каза, че ще е много зает. Стана от леглото и отиде в банята. Загледа се в огледалото.

Трябва да го разбереш, убеждаваше се тя. Имало е случаи, когато ти си била прекалено заета, за да разговаряш с него по телефона. Точно ти от всички хора.

Едва ли не изненадана, тя забеляза как сълзите бликат от очите и се стичат по бузите. После те я надвиха и тя се отпусна на колене, опряла лице до хладната порцеланова вана. Закри очи с ръце.

Това ли значи да бъдеш жена?