Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

4.

Забелязах блещукащото фосфоресциращо движение във водата и метнах мухата в потока, точно над пъстървата. Инстинктът ме завладя. Знаех, че съм я пипнал. Всичко беше наред. Водата, трепкащите сенки на крайбрежните дървета, пъстрата синя, зелена и червена опашка на мухата накрая на въдицата. Само миг и малкият копелдак щеше да клъвне. Подготвях се, когато зад гърба си чух Моника:

— Джонас!

Гласът й наруши тишината и пъстървата се гмурна към дъното на потока. Мухата се завлачи и преди да се обърна, знаех, че меденият ни месец е свършил.

— Какво има? — изръмжах аз.

Тя стоеше по шорти: със зачервени колене и обелен нос.

— Търсят те по телефона. От Лос Анжелос.

— Кой?

— Не зная — отвърна тя. — Някаква жена. Не си каза името.

Загледах се пак към потока. Нямаше светлини по водата. Рибата беше избягала. За днес риболовът бе свършил. Тръгнах към брега.

— Кажи й да почака — казах. — След минутка съм там.

Тя кимна и се запъти към бунгалото. Започнах да навивам макарата. Чудех се кой ли ме търси. Малцина знаеха за бунгалото в планината.

Когато бях дете, идвах тук с Невада. Баща ми все се канеше да дойде, ала никога не го направи.

Излязох от потока и се заизкачвах по пътеката. Беше късен следобед и вечерният концерт тъкмо започваше. Долавях песента на щурците сред дърветата.

Оставих пръта до външната стена на бунгалото и влязох. Моника седеше на едно кресло до телефона, разгръщайки страниците на някакво списание. Взех слушалката.

— Ало?

— Мистър Корд?

— Да.

— Момент, моля — пропя телефонистката. — Лос Анжелос, свързвам ви.

Чух прещракване и след това познатия глас:

— Джонас?

— Рина?

— Да! — каза тя. — От три дни се опитвам да те открия. Никой не знаеше къде си, тогава се сетих за бунгалото.

— Чудесно! — казах аз, поглеждайки към Моника. Тя разглеждаше списанието, но знаех, че слуша.

— Впрочем — каза Рина с тихия си, дрезгав глас, — моите поздравления. Надявам се да бъдеш много щастлив. Съпругата ти е много симпатично момиче.

— Познаваш ли я?

— Не — бързо отговори Рина. — Видях снимките във вестниците.

— О! — казах аз. — Благодаря. Но едва ли ме търсиш за това.

— Не — каза тя с обичайната си прямота. — Нужна ми е твоята помощ.

— Ако ти трябват нови десет хиляди, винаги мога да ти ги дам.

— Касае се за повече. Много повече.

— Колко повече?

— Два милиона долара.

— Какво? — направо извиках аз. — За какъв дявол са ти толкова много пари?

— Не са за мен — каза тя. Гласът й беше много развълнуван. — За Невада са. Той е натясно. На път е да загуби всичко, което има.

— Аз мислех, че е добре. Вестниците писаха, че печели по половин милион долара годишно.

— Вярно е — каза Рина. — Обаче…

— Обаче какво? — Измъкнах цигара и затърсих кибрит. Знаех, че Моника ме наблюдава, макар че бе забила нос в списанието. — Слушам те — казах аз и дръпнах от цигарата.

— Невада е вложил всичко, каквото има, в един филм. Работи над него повече от година, но изведнъж всичко се обърка и не искат да го пуснат.

— Защо? — заинтересувах се аз. — Да не е помия?

— Не! — рязко каза тя. — Не е това. Филмът е страшен. Но те търсят само говорящи филми. От всички киносалони.

— Защо не го е направил говорящ? — попитах аз.

— Започна го преди повече от година. Тогава никой не очакваше такова настъпление на говорящите филми — отговори тя. — Сега банката си иска заема, а Норман не го авансира с повече пари. Твърди, че бил претоварен с другите си филми.

— Разбирам — казах аз.

— Трябва да му помогнеш, Джонас. Целият му живот е свързан с този филм. Загуби ли, никога няма да се съвземе.

— Невада никога не се е интересувал много от пари — казах аз.

— Не става въпрос за парите — бързо отсече тя. — Въпросът е как той чувствува филма. Вярва в него. За пръв път е имал възможност да покаже какъв наистина е бил Дивият Запад.

— Никой не дава пет пари за това как е изглеждал Дивият Запад.

— Гледал ли си някой от филмите му? — попита ме тя.

— Не.

Сянка на недоверие се прокрадна в гласа й.

— Не си ли полюбопитствувал да го видиш как изглежда на екрана?

— Че защо? — попитах аз. — Зная как изглежда.

Гласът й се промени.

— Ще му помогнеш ли?

— Това са много пари — казах аз. — Защо да му ги давам?

— Спомням си, че когато ти имаше страшна нужда от нещо, той ти го даде.

Знаех за какво говори. Акциите на Невада в „Корд Експлозивс“.

— На него не му струваха два милиона — казах аз.

— Така ли? — запита тя. — Колко струват сега?

Това ме засече. Може би все още не струваха толкова, но след няколко години това щеше да е стойността им.

— Ако е загазил толкова — настоях аз, — защо сам не ме потърси?

— Невада е горд човек — каза тя. — Ти го познаваш.

— Как стана, че именно ти се намесваш?

— Защото ми е приятел — бързо обясни тя. — Когато се нуждаех от помощ, той не ми постави никакви въпроси.

— Не обещавам нищо — не се предавах аз. — Но тази нощ излитам за Лос Анжелос. Къде ще те намеря?

— Аз съм при Невада — отвърна тя, — но по-добре е да се видим другаде. Не искам да знае, че съм ти се обаждала.

— Добре — казах аз. — Ще бъда в хотел „Бевърли Хилс“ към полунощ. — Оставих слушалката.

— Кой беше? — запита Моника.

— Вдовицата на баща ми — отговорих аз, тръгвайки покрай нея към спалнята. — Събирай багажа! Връщам те в ранчото. Нощес трябва да замина по работа в Лос Анжелос.

— Минали са едва пет дни! — възкликна тя. — Ти ми обеща да прекараме заедно поне две седмици.

— Непредвидени обстоятелства го налагат.

Тя ме последва в спалнята и ме наблюдаваше, докато си изувах гумените ботуши.

— Какво ще си помислят хората, ако се върнем само пет дни след като се оженихме? — попита тя.

Изгледах я.

— Хич не ме интересува какво ще си помислят!

Тя се разплака.

— Няма да дойда! — заинати се тя, тропвайки с крак в пода.

Станах и тръгнах.

— Остани тогава! — казах ядосано. — Отивам долу да взема колата. Ако не си готова, докато се върна, тръгвам без теб!

Какво им ставаше на тези жени? Изправиш се пред някакъв невзрачен пастор за пет въшливи минути, а тръгнеш ли си, всичко се обръща с главата надолу.

Преди да си се оженил, всичко е великолепно. Цар си. Застане пред теб с една ръка на оная работа, за да разбереш, че я иска, а с другата се опитва да ти запали цигарата, търка ти гърба, дава ти да хапнеш и ти отупва възглавницата едновременно.

После идват вълшебните думи и ето че трябва да молиш за всичко. Трябва да вършиш всичко по правилата. Да си играеш с нея, да я коткаш, да бъдеш внимателен. Трябва да се облягаш на лакти, за да й поднасяш огън за цигарите, да й носиш шала и да й отваряш вратите. Трябва даже да й благодариш, когато ти позволи да влезеш там, където до вчера не е преставала да те кани.

Изкарах колата и я спрях пред бунгалото, надувайки клаксона. Моника излезе с малка чанта в ръка и зачака да й отворя вратата. След миг си я отвори и влезе намусена. Запази същото изражение през двата часа, докато стигнем до ранчото.

Беше девет, когато спрях пред къщата. Както винаги, Робер беше на вратата. Изражението му не се промени, макар че останах в колата, след като той взе чантата на Моника. Очите му се плъзнаха по лицето ми, после той се обърна и се поклони на Моника.

— Д’вечер, мис Корд — каза той. — Стаята ви е готова. — Робер ме погледна пак, обърна се и тръгна към стъпалата.

Когато Моника заговори, гласът й беше нисък и опънат като тетива.

— Колко ще отсъствуваш?

Свих рамене.

— Докато си свърша работата. — После омекнах. По дяволите, бяхме женени едва от пет дни. — Ще гледам да се върна колкото може по-скоро.

— Не бързай! — каза тя и заизкачва стъпалата към къщи, без да се обърне.

Изругах ядосано и включих на скорост, след това потеглих по шосето към фабриката. Държах стария „Вако“ на поляната отзад. Все още не беше ми минало, когато се качих в кабината, нито се почувствувах по-добре, когато се издигнах на осемстотин метра и се насочих към Лос Анжелос.