Харолд Робинс
Торбарите (17)

7.

Невада се размърда неспокойно, със смътното усещане, че в стаята, освен него, има някой друг. Присегна по навик за цигара и когато ръката му срещна голото пространство и се плъзна долу по кушетката, се разбуди.

Мина един миг, докато си припомни къде се намира, после преметна крака през кушетката и присегна за панталоните си. Цигарите бяха в задния джоб. Сложи една в устата си и запали клечка кибрит.

Пламъкът проблясна в мрака и той видя Рина, седнала в креслото и загледана в него. Дръпна дълбоко и духна клечката.

— Защо не спиш? — запита той. Тя го изгледа любопитно.

— Не мога — отвърна. — Страхувам се.

Погледна я въпросително.

— Страхуваш ли се, Рина? От какво се страхуваш?

Тя се раздвижи в креслото.

— Боя се какво ще стане с мен.

Той се засмя тихо, насърчително.

— Всичко ти е наред. Млада си. Целият живот е пред теб.

Само лицето й проблясваше в мрака.

— Зная — прошепна тя. — И аз това си казвам. Но бедата е там, че не го вярвам.

Изведнъж тя коленичи на пода пред него.

— Трябва да ми помогнеш, Невада!

Той протегна ръка и погали косата й.

— Всичко минава с времето, Рина. — Увери я той.

Ръцете й уловиха неговата.

— Не разбираш, Невада — каза дрезгаво тя, — аз винаги съм имала това чувство. Преди да се омъжа за Корд, преди да дойда насам. Дори когато бях малко момиченце.

— Струва ми се, Рина, че всеки изпитва това понякога.

Гласът й беше все така дрезгав и изпълнен с ужас:

— Но не като мен! Аз съм различна. Ще умра млада от някаква ужасна болест. Зная го, Невада. Чувствувам го отвътре.

Невада стоеше спокойно и ръката му разсеяно галеше косата й докато тя плачеше.

— Всичко ще се промени, когато се върнеш на Изток — каза тихо той. — Ще има млади мъже там и…

Тя вдигна глава и го погледна. Първите проблясъци на утринната светлина осветиха чертите й. Очите й бяха широко отворени и блестяха от сълзите.

— Млади мъже ли, Невада? — запита тя и гласът й беше изпълнен с укор и презрение. — Те са едно от основанията да се страхувам. Не мислиш ли, че ако не беше така, щях да се омъжа за Джонас, а не за баща му?

Той не отговори.

— Всички млади мъже са еднакви — продължи тя. — Искат само едно от мен. — Устните й се дръпнаха към белите зъби и тя изплю думите към него. — Да ме чукат! Нищо друго, а само да чукат, да чукат, да чукат!

Той я изгледа вторачено, шокиран от жлъчното, разчленено на срички изговаряне на така познатата дума. После всичко отмина и той се засмя.

— Какво очакваш, Рина? — запита той. — Защо ми казваш това?

Очите й гледаха в лицето му.

— Защото искам да ме опознаеш — каза тя. — Искам да разбереш каква съм. Никой мъж не ме е разбирал.

Цигарата опари устните му. Той бързо я изгаси.

— Защо точно аз?

— Защото не си хлапак — бързо отговори тя. — Зрял мъж си.

— А ти, Рина? — запита той.

Очите й блеснаха предизвикателно, ала гласът издаваше нейната неувереност.

— Мисля, че съм лесбийка.

Той се засмя.

— Не се смей! — каза бързо тя. — Това не е лудост. Била съм с момичета, била съм и с мъже. И никога не съм била задоволявана от мъж, от никой мъж така, както от жена. — Тя се засмя горчиво. — Мъжете са такива глупаци. Толкова лесно е да ги накараш да повярват това, което желаеш. Зная всички номера.

Мъжкото му самолюбие се обади:

— Може би е така, защото никога не си попадала на истински мъж.

В гласа й пак се появи предизвикателна нотка.

— Така ли смяташ?

Той усети как пръстите й леко докоснаха бедрото му и напипаха члена му под одеялото. Тя рязко отметна одеялото настрана и притисна глава към скута му. Той усети движенията на устните й и изведнъж го облада гняв. Дръпна главата й за косата.

— Какво се опитваш да докажеш? — пресипнало попита той.

Дишането й беше тежко и неравномерно.

— Че си мъж! — прошепна тя. — Единственият мъж, който може да ме задоволи.

Той я загледа, без да проговори.

— Ти си единственият, Невада — продължи тя. — Зная го. Чувствувам го вътре в себе си. Ти можеш да ми върнеш целостта. Така че никога вече да не се страхувам.

Тя пак насочи главата надолу, но ръката му я задържа. Очите й бяха разширени и отчаяни.

— Моля те, Невада, моля те! Нека ти докажа как мога да те обичам! — И пак се разплака.

Изведнъж той се изправи на крака и отиде при камината. Разбърка жаравата и струпа още подпалки и един пън. Само след миг из стаята се разля топлина. Обърна се и я изгледа. Тя продължаваше да стои на пода пред кушетката, вперила очи към него.

Той бавно пристъпи към нея.

— Когато те поканих тук, Рина, мислех, че постъпвам правилно. — Той седна и си взе цигара.

Преди да успее да я запали, тя му поднесе клечка кибрит.

— Да, Невада? — подкани го тихо тя.

Пламъче проблесна в очите й и замря с угасването на клечката.

— Не съм мъжът, когото търсиш, Рина.

Пръстите й леко докоснаха бузата му.

— Не, Невада! — бързо възрази тя. — Това не е вярно.

— Може би не — каза той и слаба усмивка пробягна по устните му. — Но ми се струва, че съм още доста млад. Виждаш ли, всичко, което ми се иска да направя с теб е… да те чукам, чукам, чукам!

Тя го изгледа продължително и също се усмихна. Бързо се изправи, взе цигарата от устата му. Докосна с устни неговите, след което отиде при камината и се обърна с лице към него. Сложи цигарата в устата и дръпна дълбоко.

После направи леко движение и пеньоарът се свлече на пода. Скачащите пламъци озариха тялото й в златно и червено. Бързо захвърли цигарата в камината зад гърба си и тръгна към него.

— Може би така е по-добре — каза тя, сгушвайки се в протегнатите му ръце. — Сега можем да бъдем приятели.