Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

9.

Беше пет часът, когато слязохме от таксито пред сградата на банката в търговската част на Лос Анжелос. Минахме през вратата и закрачихме към служебните кабинети в задната част. Макалистър ме въведе през вратата, на която пишеше: ЛИЧЕН КАБИНЕТ. Беше чакалня.

Секретарката вдигна поглед.

— Мистър Макалистър! — усмихна се тя. — Мислехме, че сте в Невада.

— Бях — отговори той. — Мистър Морони вътре ли е?

— Чакайте да проверя — отзова се тя. — Понякога има навика да излиза, без да ми се обади. — Тя изчезна през другата врата.

Погледнах Макалистър.

— Ей такава секретарка ми трябва. Има мозък в главата си, допълнен с чифт сочни гърди.

Той се засмя.

— Такова момиче струва седемдесет и пет — осемдесет долара на седмица. Не са много евтини.

— Всичко хубаво се заплаща — казах аз.

Секретарката се появи усмихната на вратата.

— Мистър Морони ще ви приеме веднага, мистър Макалистър.

Последвах го във вътрешния кабинет. Беше голям, с тапицирани с дъб стени. В средата му се простираше огромно бюро, зад което седеше дребен мъж със стоманеносива коса и проницателни, тъмни очи. При влизането ни той се изправи.

— Мистър Морони — каза Макалистър, — това е Джонас Корд.

Морони протегна ръка. Поех я. Не беше обикновената мека, банкерска ръка. Тази беше закоравяла и стискаше здраво. Говореше за усилен труд години наред и то не зад това бюро.

— Радвам се да се запознаем, мистър Корд — каза той с лек италиански акцент.

— Аз също, сър — промълвих почтително.

Той ни покани да седнем пред бюрото, което и направихме. Макалистър мина направо към въпроса. Когато свърши, Морони ме загледа.

— Неприятно ми е да чуя за вашата загуба — каза той. — От всичко, което съм чувал, той е бил доста необикновен човек.

— Наистина беше, сър — кимнах аз.

— Вие съзнавате, разбира се, че това създава известни затруднения?

Погледнах го.

— Без да правим опит да се спираме на техническата страна, мистър Морони, мислех, че заемът се дава на компанията „Корд Експлозивс“, а не на баща ми или на мен.

Морони се усмихна.

— Добрият банкер дава заеми на компаниите, но винаги има предвид човека, който стои зад тях.

— Моят опит е ограничен, сър, но аз мислех, че първата цел на добрия банкер е да получи съответната равностойност на един заем. Мисля, че това е свързано и със заемното споразумение, уредено между Макалистър и вас.

Морони се усмихна. Облегна се назад в креслото си и взе една пура. Запали я и ме погледна през облака дим.

— Мистър Корд, кажете ми кое считате за основна отговорност на заемоискателя?

Погледнах го.

— Да спечели от заема си.

— Казах заемоискателя, мистър Корд, не заемодателя.

— Зная, мистър Морони — казах аз. — Но ако не чувствувам, че трябва да изкарам печалба от парите, които ми отпускате, не би имало смисъл въобще да ги вземам.

— А как очаквате да спечелите от заема? — запита той. — Колко добре познавате работата си, мистър Корд?

— Не толкова добре, колкото би трябвало, мистър Морони. Положително не толкова добре, колкото ще я познавам следващата седмица, следващия месец, следващата година. Но зная това. Утрешният ден идва, а с него и целият нов свят. Разкриват се възможности за трупане на пари, каквито никога не са съществували по времето на баща ми. И аз ще се възползувам от тях.

— Предполагам, че намеквате за този нов продукт, с който се сдобивате чрез немския контракт?

— Отчасти — казах аз, макар да не бях се сетил за него, докато той не го спомена.

— Какво знаете за пластмасите? — попита той.

— Съвсем малко — признах аз.

— Тогава защо сте така уверен, че те ще струват нещо?

— Дюпон и Истман проявяват интерес за правата в Америка. Щом те се интересуват от нещо, значи си струва. После — вашето съгласие да ни заемете парите, за да придобием тези права. Щом пооправя някои работи тук, възнамерявам да прекарам два-три месеца в Германия и там да науча всичко за пластмасите.

— Кой ще ръководи компанията, докато ви няма? — запита Морони. — Много неща могат да се случат за три месеца.

— Макалистър, сър — казах аз. — Той вече прие да се включи в компанията.

Израз на уважение се появи по лицето на банкера.

— Зная, че моите директори може да не се съгласят с мен, мистър Корд, но аз реших да ви отпусна заема. Той крие известни елементи на несигурност, които може би не съвпадат с техните представи за банкерската практика, но „Пайъниър Нашънъл Тръст Къмпани“ се създаде от заеми като този. Ние бяхме първата банка, която кредитира производителите на филми, а няма нищо по-несигурно от тях.

— Благодаря ви, мистър Морони — казах аз.

Той вдигна слушалката на телефона на бюрото.

— Донесете ми заемното споразумение на Корд и чека.

— Ще забележите — каза той, — че макар заемът да беше от триста хиляди долара, ние увеличихме кредита ви до максимум петстотин хиляди долара. — Той ми се усмихна. — Един от моите банкерски принципи, мистър Корд, е да не притискам съвсем клиентите си. Някой път границата между успеха и провала е в няколко долара повече.

Този човек изведнъж ми хареса. Един комарджия лесно разпознава друг. А този беше такъв. Усмихнах му се.

— Благодаря, мистър Морони. Да се надяваме, че ще изкарам доста пари и за двама ни. — Наведох се и подписах формулярите на заема.

— Сигурен съм, че ще успеете — каза Морони и бутна чека към мен.

Взех го и го подадох на Макалистър, без да го погледна.

— Още веднъж ви благодаря, мистър Морони. Съжалявам, че трябва да си тръгваме, но довечера трябва да бъдем в Невада.

— Довечера ли? Но до сутринта няма вече влакове.

— Имам собствен самолет, мистър Морони. С него дойдохме. В девет часа ще си бъдем вкъщи.

Морони заобиколи бюрото. Лицето му беше загрижено.

— По-добре летете ниско, мистър Корд — каза той. — В края на краищата, току-що ви дадохме цял куп пари.

Разсмях се.

— Не се безпокойте, мистър Морони. Не е по-опасно от автомобил. А пък случи ли се нещо, просто ще спрете изплащането на чека.

И двамата се разсмяха. Забелязах напрежението по лицето на Макалистър, но за негова чест, той не каза нищо.

Здрависахме се и Морони ни изпрати до вратата.

— Всичко хубаво — каза той, когато влизахме в чакалнята.

На кушетката бе седнал един човек. Той бавно се изправи на крака. Познах Бъз Долтън, пилотът, чийто самолет бях задигнал на комар.

— Хей, Бъз — подвикнах аз, — не познаваш ли старите си приятели?

По лицето му пропълзя усмивка.

— Джонас! — възкликна той. — Какъв дявол те е довел тук?

— Копая за малко миза — казах аз, поемайки ръката му. — А ти?

— Същото — отговори ми той и лицето му пак посърна. — Но досега нямам късмет.

— Защо? — попитах аз. Бъз сви рамене.

— Сключих договор с пощите. Обход от Лос Анжелос до Сан Франциско. Дванайсет месеца, гарантирани при десет хиляди месечно. Но ми се струва, че ще трябва да се откажа. Не мога да намеря мангизи да купя трите самолета, които са ми нужни. Банките мислят, че било много рисковано.

— Колко ти трябва назаем?

— Около двайсет и пет бона — каза той. — Двайсет за самолетите и пет да летим с тях, докато получим първия чек.

— Носиш ли договора?

— В джоба ми е — каза той и го измъкна.

Погледнах го.

— Изглежда ми добра сделка.

— Несъмнено — отвърна той. — Всичко съм изчислил. Остават ми чисти пет бона месечно, след като приспадна разноските и амортизацията. Ето ги сметките.

Цифрите ми изглеждаха в ред. Имах представа колко струва да се кара един самолет. Обърнах се и погледнах Морони.

— Остава ли в сила това, което ми казахте преди малко? За допълнителния кредит. Има ли ограничения по него?

— Абсолютно никакви — усмихна се той.

Обърнах се отново към Бъз.

— Ще имаш парите при две условия — казах аз. — Получавам петдесет процента от акциите на компанията ти и имуществена ипотека върху самолетите, амортизуема след дванадесет месеца, и двете платими на компанията „Корд Експлозивс“.

Лицето на Бъз грейна в усмивка.

— Братче, правиш страхотна сделка!

— Добре! — казах аз. Обърнах се към мистър Морони. — Ще бъдете ли така любезен да уредите формалностите? Трябва да се върна нощес.

— На драго сърце, мистър Корд — усмихна се той.

— Направете заема за тридесет хиляди — казах аз.

— Хей, чакай — прекъсна ме Бъз, — трябват ми само двайсет и пет.

— Зная — казах аз, обръщайки се пак към него с усмивка. — Но днес научих нещо.

— Какво? — запита ме Бъз.

— Лоша сделка е, ако заемеш на някой толкова пари, колкото евентуално да не му достигнат. Явява се възможност и двамата да загубите. Искаш ли наистина да му свършиш работа, заеми му достатъчно, за да си свърши работата.

 

 

Погребението на баща ми беше най-голямото, уредено някога в тази част на щата. Дори губернаторът присъствува. Бях преустановил работата във фабриката и малката църква се изпълни до краен предел: хора имаше дори навън на улицата.

Рина и аз стояхме сами на скамейката отпред. Тя стоеше стройна и изправена в черната си рокля, а русата й коса и лицето бяха покрити под черен воал. Загледах се в новите черни обувки на краката ми. Това бяха обувките на баща ми, които ме убиваха. В последния момент бях открил, че в къщата нямам никакви други обувки, освен хаурчос. Робер бе донесъл обувките от шкафа на баща ми. Татко никога не беше ги обувал. Дадох си обещание и аз никога вече да не ги сложа на краката си.

Усетих обща въздишка да преминава през църквата. Затваряха ковчега на баща ми. Хвърлих последен бегъл поглед върху лицето му, после всичко отмина и в ума ми остана странен пустош, така че за миг си помислих, че не мога даже да си спомня как е изглеждал.

После до ушите ми долетяха хълцания и аз погледнах с крайчето на окото си. Плачеха мексиканките от фабриката. Зад гърба си чух подсмърчане. Беше Джейк Плат с насълзени от уискито очи.

Погледнах застаналата до мен Рина. Виждах през черния воал очите й. Бяха бистри и спокойни. От оплаквачите зад нас долиташе звукът на много хора, оплакващи баща ми.

Но Рина, неговата съпруга, не заплака. Нито пък аз, неговият син.