Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

4.

Отпуснах се в един ъгъл на голямата лимузина, докато прекосяваме моста Куийнсбароу. Вече съжалявах за решението си да дойда тук. В Куийнс имаше нещо, което ме потискаше. Загледах се през прозореца, докато Робер ловко промъкваше голямата кола през движението. Изведнъж ме доядя на Моника, че живее тук.

Разпознах групата къщи, когато колата спря. Не бяха се променили, с изключение на това, че сега поляната бе гола и кафява в зимната си премяна, докато последния път беше яркозелена.

— Почакай тук — казах аз на Робер. Изкачих трите стъпала и натиснах звънеца. Пронизващ вятър свистеше между постройките и аз вдигнах яката на балтона. Наместих неудобния пакет под мишницата.

Вратата се отвори и едно момиченце застана на прага, като повдигна поглед към мен. Очите й бяха теменужени и сериозни.

— Джо-Ан? — попитах плахо аз. Тя кимна мълчаливо.

Изгледах я. Как ни напомнят децата за хода на времето. Растат така, че отмерват годините ти по-точно от хода на будилника. Последния път, когато я бях видял, беше малко по-голяма от бебе.

— Аз съм Джонас Корд — съобщих й аз. — В къщи ли е майка, ти?

— Влезте — покани тя с тих, ясен глас. Последвах я във всекидневната. Тя обърна лице към мен. — Седнете. Мами се облича. Каза, че няма да се бави.

Седнах, а тя се настани на стола насреща. Загледа ме с големите си, сериозни очи, без да проговори. Започнах да се чувствам неудобно от това прямо оглеждане и запалих цигара. Очите й проследиха ръката ми, докато търсех пепелника, за да оставя клечката кибрит.

— Ей там е — каза тя и посочи към масичката от дясната ми страна.

— Благодаря.

— Няма защо — учтиво отвърна тя. После пак се умълча, приковала очи в лицето ми. Дръпнах от цигарата и след малко я запитах:

— Помниш ли ме, Джо-Ан?

Очите й се спуснаха надолу и тя изведнъж се засрами, ръцете й заоглаждаха подгъва на рокличката на коленете с типичен женски жест.

— Да.

— Последния път, когато те видях — усмихна й се аз, — ти беше ей толкова голяма — казах аз и повдигнах ръка малко над коляното си.

— Зная — прошепна тя и ме погледна. — Седяхте на стъпалата и ни чакахте да се приберем.

Издърпах пакета под мишницата.

— Донесох ти подарък — казах аз. — Кукла.

Тя взе пакета и седна на пода да го отвори. Очите й сега се усмихваха. Измъкна куклата и ме погледна.

— Много е хубава.

— Надявах се да ти хареса.

— Харесва ми. Много. — Очите й пак станаха сериозни. — Благодаря ви — каза тя.

След миг Моника влезе в стаята. Джо-Ан скочи на крака й изтича към нея.

— Мами! Виж какво ми е донесъл мистър Корд!

— Много мило от твоя страна, Джонас — каза Моника.

Надигнах се от стола. Изправихме се един срещу друг. Тя притежаваше царствено самообладание. Тъмната й коса падаше почти до голите й рамене, подчертани от черната вечерна рокля.

После се чу входният звънец. Беше детегледачката и Джо-Ан така се захласна да й показва новата кукла, че дори не се сбогува с нас на излизане.

Робер стоеше до вратата на лимузината, когато излязохме.

— Робер! — протегна ръка Моника. — Радвам се пак да те видя.

— За мен е също радост, мис Моника — каза той и се поклони над ръката й.

Загледах потискащия пейзаж на Куийнс, докато колата пътуваше към Манхатън.

— Как може да ти харесва да живееш тук? — запитах аз.

Тя посегна за цигара и изчака да й поднеса огънче.

— Джо-Ан може да си играе навън, когато времето е хубаво и аз не се тревожа, че може да пострада по шумните улици. И мога да си го позволя. Много по-разумно е, отколкото да живееш в града.

— От това, което чувам, добре я караш. Щом ти се живее в предградията, защо не се преместиш в Уестчестър? Там е по-хубаво.

— Доста по-скъпичко е — каза тя. — Не изкарвам чак толкова. Засега съм само координатор в списанието. Още не съм редакторка.

— Изглеждаш като редакторка.

Тя се усмихна.

— Не знам дали го казваш като комплимент, или не. Но в „Стил“ се стараем да изглеждаме така, както очакват читателите ни.

Погледнах я. „Стил“ бе едно от най-търсените модни списания, предназначени за младата жена.

— Как така още не си редакторка?

— Само една крачка ме дели — засмя се тя. — Мистър Хардин е старомоден бизнесмен. Смята, че всеки редактор трябва да се е поблъскал с практичната страна. По такъв начин се запознават с деловите проблеми, свързани с издаването на списанието. Вече подхвърли, че следващото редакторско място ще бъде за мен.

Познавах стария Хардин. От години издаваше списания. Плащаше с обещания, не с долари.

— Откога ти обещава?

— От три години — отвърна тя. — Но мисля, че скоро ще стане. Възнамерява да започне издаването на ново филмово списание. Илюстровано. Нещо от рода на старото „Фотоплей“. Вече да сме го пуснали, само финансови съображения ни задържат.

— Ти какво ще правиш в него?

— Репортер-редактор — каза тя. — Нали знаеш, ще описвам разни истории за филмовите звезди и така нататък.

Загледах я.

— Няма ли за целта да се наложи да бъдеш в Холивуд?

— Предполагам — кимна тя. — Но Хардин все още няма достатъчно пари, така че ще прекося този мост, когато стигна до него.

 

 

Моника си остави чашата от кафето и ми се усмихна.

— Вечерята беше чудесна, Джонас, а ти беше очарователен домакин. Кажи ми сега причината.

— Трябва ли да има причина?

Тя поклати глава.

— Не е нужно да има — обясни тя. — Но аз те познавам. Когато си така приятен, значи искаш нещо.

Изчаках сервитьорът да й поднесе клечка кибрит за цигарата.

— Току-що се върнах от Англия — започнах тихо аз. — Там попаднах на майка ти.

Някакво було се спусна над очите й.

— Така ли?

Кимнах.

— Много мила жена.

— От това, което си спомням за нея, предполагам, че винаги е била — каза Моника с лека горчивина в гласа.

— Изглежда имаш доста силна памет. Не си ли била на възрастта на Джо-Ан?

Теменужените очи станаха строги.

— Някои неща човек не забравя — изрече тя. — Като например думите на майка ти, която ти казва колко много те обича и един ден изчезва завинаги.

— Може би е нямала друг изход. Може би е имала основателни причини.

— Какви причини — каза презрително тя. — Аз не бих изоставила Джо-Ан така лесно.

— Може би, ако пишеш на майка си, тя ще ти ги разкаже.

— Какво има да ми разказва? — хладно продължи тя. — Че се е влюбила в друг мъж и е избягала с него? Това мога да разбера. Другото, което не разбирам, е защо не ме е взела със себе си. Според мен единствено защото аз не съм й била нужна.

— Може би не познаваш майка си, но познаваш баща си. Знаеш го как може да мрази, когато усети, че някой се е изпречил на пътя му.

Очите й се заковаха в моите.

— Някой като теб?

— Някой като мен — кимнах аз. — Онази нощ, когато двамата влязохте в хотелската ми стая в Лос Анжелос, дали мислеше за теб, или как може да ми отмъсти?

Тя се умълча, после погледът й се смекчи.

— И с майка ми ли е станало нещо подобно?

— Нещо подобно — промълвих тихо аз и кимнах.

Тя сведе поглед към покривката. Когато го вдигна, очите й бяха избистрени.

— Благодаря ти, че ми го каза, Джонас. Стана ми някак по-леко.

— Добре. — Сервитьорът дойде и пак ни напълни чашите с кафе. — Между впрочем виждала ли си баща си напоследък?

Тя поклати глава с горчива усмивка.

— Преди около две години дойде на вечеря и зае от мен хиляда долара. Тогава го видях за последен път.

— Имаш ли някаква представа къде може да е?

— Защо?

— Искам да му предложа работа в Канада, но изглежда, че е изчезнал безследно.

Странен израз се появи в очите й.

— Искаш да кажеш, че ще му дадеш работа след всичко, което ти стори?

— Нямам голям избор — отвърнах неохотно аз. — Идеята не ми се нрави особено, но има война. Нужен ми в човек като него.

— Преди година получих писмо от него. Споменаваше, че работел като ръководител в летището Тетърбъроу.

— Благодаря ти — казах аз. — Ще го потърся там.

Ненадейно присегна ръка през масата и улови моята. Погледнах я изненадан. Тя ми се усмихваше.

— Знаеш ли, Джонас, имам странното предчувствие, че ще бъдеш много по-добър приятел, отколкото съпруг.