Харолд Робинс
Торбарите (19)

9.

— Господи! — бе възкликнал директорът на затвора, когато въведоха Макс в кабинета му. — Какво мислят да правят тези хора? Тук е затвор, а не поправителен дом за малолетни!

— Не се оставяйте външният му вид да ви излъже, началство — каза дъвчещият тютюн пазач, хвърляйки документите на бюрото за подпис. — Важна птица е. Очистил човек в Ню Орлийнс.

Директорът взе документите.

— За какво е? Убийство?

— Ту-у — отвърна пазачът. — Незаконна употреба на оръжие. За убийството му се разминало — самоотбрана. — Той се изплю в плювалника. — Тоз тука утрепал човека в спалнята на някаква дамичка.

— Аз бях неин телохранител — намеси се Макс.

Директорът го изгледа проницателно.

— Това не ти дава правото да убиваш човек.

— Нямаше как — обясни Макс. — Налетя отгоре ми с нож и трябваше да се отбранявам. Не бях облечен.

— Вярно е, началство — изкудкудяка многозначително пазачът. — Бил гол-голеничък като току-що излюпена сойка.

— Изглежда ми чист случай на самоотбрана — продължи директорът. — Как така са му лепнали наказание?

— Пречуканият бил братовчед на Дарси — бързо каза пазачът.

— А-ха — разбра директорът. Това обясняваше всичко. Родът Дарси бяха влиятелни хора в Ню Орлийнс. — Значи е имал късмет да се отърве само с толкоз. — Той подписа документите и ги бутна през бюрото. — Вземай!

Пазачът прибра книжата и отключи белезниците на Макс.

— Айде, перчо.

Директорът се надигна тежко от стола.

— На колко си години, момко?

— На деветнайсет май — отвърна Макс.

— Много си млад за телохранител на една от онези дамички в Ню Орлийнс — отбеляза директорът. — Как стана това?

— Търсех си работа, когато ме уволниха от армията — отговори Макс. — Тя пък търсеше човек, който да има бърза ръка. Бях достатъчно бърз, струва ми се.

— Прекалено бърз — каза директорът. Той заобиколи бюрото. — Аз съм арабия, но не понасям размирниците. Ставай с другите рано сутрин, работи каквото ти наредят и няма да си имаш неприятности с мен.

— Ясно — каза Макс.

Директорът отиде до вратата на кабинета.

— Майк! — изрева той.

Надзирателят, огромен негър, подаде глава през вратата.

— М-да, сър директоре?

— Изведи тоз, новия, и му удари десет камшика.

На лицето на Макс се изписа изненада.

— Нямам нищо против теб — обясни бързо директорът. — Предпазна мярка — както обичам да казвам. Един вид ти набива в главата какво те чака, ако ни създадеш грижи. — Той се върна зад бюрото.

— Хайде, момко — подкани негърът.

Вратата се затвори зад тях и те тръгнаха по коридора. Гласът на надзирателя беше топъл и успокояващ:

— Не се бой от камшика, момко — каза той. — Така силно удрям първия път, че другите девет въобще няма да ги усетиш.

 

 

Макс пристигна в Ню Орлийнс в последните дни на карнавала. Улиците бяха пълни със смеещи, блъскащи се хора и той някак попи тяхното настроение. Градът му хареса и той реши да остане няколко дни, преди да отпътува за Западен Тексас.

Остави коня в една конюшня, нае стая в малък хотел и се запъти към Латинския квартал да търси развлечения.

Шест часа по-късно излезе с чифт десятки срещу тройка седмици и с това приключи. Изгуби парите, коня, всичко, освен дрехите на гърба.

Бутна стола назад и стана.

— До тук бях, господа — каза той. — Ще ида до конюшнята да си докарам коня.

Единият от играчите вдигна поглед към него.

— Мога ли да си позволя да би запитам, сър, какво възнамерявате да правите? — поинтересува се той с мекия си южняшки акцент.

Макс сви рамене и се ухили.

— Не знам. Сигурно ще си потърся работа.

— К’ва работа?

— К’ва да е. Бива ме с коне. Оправям се и с говеда. К’вото дойде.

Играчът посочи към револвера му.

— С това как си?

— Горе-долу.

Играчът се изправи небрежно.

— Госпожа Фортуна не беше много любезна към теб тази нощ.

— Не пожелахте да й помогнете — каза Макс.

Ръката на играча се плъзна към палтото му. Той замръзна, съглеждайки насочения към него револвер на Макс. Беше се появил така изневиделица, че дори не бе усетил движението.

— Човек може да бъде пречукан за подобни лудории — кротко каза Макс. Лицето на играча се озари от усмивка.

— Бива те — отбеляза с уважение той.

Макс плъзна револвера обратно в кобура.

— Мисля, че имам работа за теб — каза играчът. — Стига да нямаш нищо против да работиш при една дама.

— Работата си е работа — каза Макс. — Времената не са за назлъндисване.

 

 

На следващата сутрин Макс и играчът седяха в гостната на най-фантастичната къща на Ню Орлийнс. Прислужница-креолка влезе в стаята.

— Госпожица Плювие ще ви приеме сега — поклони се тя. — Последвайте ме, моля.

Тръгнаха след нея по дългото, изящно стълбище. Момичето отвори една врата, поклони им се на влизане и затвори след тях. Макс направи две крачки и спря поразен.

Никога не бе виждал подобна стая. Всичко беше бяло. Облицованите с коприна стени, завесите на прозорците, мебелите, покривката от блестяща коприна на леглото. Даже килимът, застлан върху пода, беше бял.

— Това ли е младежът? — запита нечий мек глас.

Макс се обърна по посока на гласа. Жената го удиви дори повече от стаята. Беше висока почти колкото него и лицето й беше младо, много младо. А косата беше нещо неописуемо. Дълга, стигаща почти до кръста, и бяла, синкавобяла, като нишките на блестящ атлаз.

Играчът заговори с почтителни нотки:

— Мис Плювие, мога ли да ви представя Макс Санд?

Мис Плювие огледа Макс.

— Драго ми е.

— Г’жо — наведе глава Макс.

Мис Плювие го обиколи, оглеждайки го от всички страни.

— Изглежда съвсем млад — каза тя с известно съмнение.

— Извънредно способен е, уверявам ви — каза играчът. — Ветеран от войната с Испания.

Тя вдигна небрежно ръка, прекъсвайки го.

— Сигурна съм, че квалификацията му е удовлетворителна, щом го препоръчвате вие — каза тя. — Но изглежда много мръсен.

— Току-що пристигнах на кон от Флорида, г’жо — каза Макс, възвръщайки най-сетне гласа си.

— Фигурата му не е лоша — продължи тя, сякаш той не бе проговорил. Пак го обиколи. — Доста широки рамене, почти никакви бедра. Всякакви дрехи биха му стояли добре. Сигурна съм.

Тя се запъти към тоалетната масичка, откъдето беше дошла. Обърна се с лице към тях.

— Младежо — запита тя, — знаете ли в какво се състоят задълженията ви?

Макс поклати глава.

— Не, г’жо.

— Ще ми бъдете телохранител — съобщи делово тя. — Държа тук доста голямо заведение. На долния етаж имаме няколко стаи, в които господата се развличат с карти. Естествено, осигуряваме и някои други дискретни развлечения. Нашият дом се радва на най-висока репутация в целия Юг и в резултат на това много хора ни завиждат. Понякога, в желанието си да причиняват неприятности, тези хора стигат до крайност. Моите приятели ме убедиха да потърся защита.

— Разбирам, г’жо.

Гласът й стана още по-делови:

— Ще работите толкова часа, колкото и аз, и ще живеете тук, с нас. Ще получавате по сто долара на месец. Двайсет ще ви приспадаме за квартирата и храна. И в никакъв случай не трябва да имате нещо общо с дамите, които обитават този дом.

— Да, г’жо — кимна Макс.

Мис Плювие се усмихна. Обърна се към играча:

— Сега, ако бъдете, така любезен да го заведете при вашия шивач и да му поръчате шест костюма — три бели и три черни — мисля, че всичко ще бъде наред.

Играчът се усмихна:

— Веднага ще се погрижа за това.

Макс го последва. На вратата се спря и се обърна. Тя седеше пред огледалото на масичката и си решеше косата. Очите й срещнаха неговите.

— Благодаря ви, г’жо — промълви той.

— Моля ви, наричайте ме мис Плювие — хладно каза тя.

 

 

Беше три сутринта, когато Макс влезе във фоайето откъм стаите за комар, по време на нощната си обиколка. Чистачките вече работеха в стаите на долния етаж. Той спря до входната врата.

— Всичко заключено ли е, Джейкъб? — запиша той портиера, един висок негър.

— По-плътно от тъпан, мистър Санд.

— Добре. — Макс се усмихна, тръгна към стълбището, после се спря и погледна назад.

— Мистър Дарси тръгна ли?

— Не, сър — отвърна негърът. — Ще прекара нощта при мис Елеонор. Не се притеснявайте. Преместих ги в златната стая.

Макс кимна и тръгна по стълбището. През последните няколко месеца Дарси бе единственият му проблем. Младежът бе решил да не се задоволи, докато не прекара една нощ с господарката на дома. Тази вече бе по-неприятен от друг път.

Макс се спря на върха на стълбището. Почука на една врата и влезе. Господарката му бе седнала пред тоалетната масичка и една прислужница й оправяше косите. Очите им се срещнаха в огледалото.

— Всичко е заключено, мис Плювие — каза той.

Веждите й се издигнаха въпросително.

— Дарси?

— В златната стая с Елеонор, в другия край на къщата.

— Bon — кимна тя.

Макс остана загледан в нея, с разтревожен израз. Тя забеляза това в огледалото и направи знак на момичето да напусне стаята.

— Тревожиш се нещо, cheri?

Той кимна.

— Дарси — призна си той. — Не ми харесват постъпките му. Мисля, че трябва да го разкараме.

— Ха — засмя се тя. — Не можем да го сторим. Голяма клечка е.

Тя пак се засмя и пристъпи към него. Обви ръце около врата му и го целуна.

— Моят малък indien ревнува — усмихна се тя. — Не се безпокой за него. Скоро ще забрави. Така е с всички мъже. Виждала съм го да се случва и по-рано.

Малко по-късно той лежеше до нея на огромното бяло легло и очите му се наслаждаваха на красотата на прекрасното й тяло. Усещаше как пръстите му леко го галят, възпламенявайки наново вътрешния му огън. Затвори очи.

Меките й устни се плъзнаха по тялото му: до него долиташе нейният шепот: „Mon coeur, mon indien, mon cheri“. Долови насладата й, когато тя свали устните си от него. През полузатворените си клепачи виждаше замъгленото й от страст лице.

— Оръжието, което носиш, се превърна в оръдие — промълви тя, докато пръстите й продължаваха да го галят нежно.

Ръката му присегна и погали косата й. Лицето й доби израз на почти изплашен унес и той затвори очи. Усети тупкането, започнало дълбоко в него. Как можеше една жена да знае толкова много. От какъв дълбок извор идваше тази страхотна наслада? Той задържа дъха си. Насладата беше почти непоносима. Никога не беше изпитвал подобно нещо.

Откъм вратата се чу леко шумолене. Той полуобърна глава, чудейки се какво може да бъде. Изведнъж вратата се отвори и влезе Дарси.

Усети я как се претърколи от него, докато той застана в седнало положение, после чу гласа й някъде от леглото:

— Излизай веднага оттук, проклет идиот!

Дарси я изгледа глуповато. Леко се олюля със замъглен поглед. Ръката му се насочи към джоба и дъжд от банкноти полетя към пода.

— Виж, донесъл съм хиляда долара — изрече пиянски той.

Тя стана от леглото. Тръгна ядосано към него с царствена походка, без да държи сметка за голотата си. Вдигна ръка и му посочи вратата:

— Вън, казах!

Дарси не помръдна, загледан в нея.

— Господи! — измънка пресипнало той. — Как те желая!

Най-сетне Макс намери гласа си.

— Чухте мис Плювие — каза той. — Излезте веднага!

За пръв път Дарси се сети за него. Лицето му почервеня от гняв.

— Ти! — каза с набъбнал език той. — Ти! През цялото време, докато я молех, настоявах, все ти. Ти си ми се присмивал!

Изведнъж в ръката му се появи нож. Той рязко замахна и Макс се претърколи от леглото на пода в момента, когато ножът се заби в атлазените чаршафи. Макс грабна една възглавница от леглото и я сложи пред гърдите си, пристъпвайки към стола, където бе револверът му.

Очите на Дарси изгаряха от гняв.

— Присмивал си ми се през цялото време — продължаваше той. — Всеки път, когато си й го вкарвал, си ми се присмивал.

— По-добре се махнете оттук, докато не сте загазили — каза Макс. Дарси поклати глава.

— И да те оставя пак да ми се присмиваш? О, не. Сега аз ще се посмея.

Дарси пак замахна с ножа. Този път го заби във възглавницата, при което падна върху Макс, който залитна към стената. Револверът гръмна и на лицето на Дарси се изписа учудване, докато се свличаше на колене, а после се просна на пода. Голата жена изгледа Макс. Бързо коленичи до Дарси. Затърси пулса, след което отпусна ръката.

— Не беше нужно да го убиваш, глупако! — каза тя ядосано.

Макс я изгледа. Гърдите й се издигаха и спускаха възбудено, а хлътнатината между тях бе покрита с влага. Никога не бе я виждал толкова прекрасна.

— Какво трябваше да направя? — пресече я той. — Налетя ми с нож!

— Можеше да му праснеш един! — скастри го тя.

— С какво да го прасна? — сопна се той, чувствайки как яростта се надига в него. — С оръдието си ли?

Тя остана смълчана за миг, загледана в него. После се обърна и отиде до вратата. Надникна в коридора. Къщата беше притихнала. Възглавницата бе заглушила изстрела. Тя затвори вратата и бавно тръгна към него.

Той не откъсваше поглед от замъгления, чувствен израз, изписан на лицето й. Тя падна на колене пред него и той усети как устните й се впиват в плътта между бедрата му.

— Не се сърди на своята Ан-Луиз, мой необуздан, див жребецо — зашепна тя. — Вкарай ми го.

Той присегна да я вдигне и отнесе на леглото. Но тя го задържа.

— Не! — каза тя и го притегли на пода към себе си. — Тук!

За последен път се люби с нея, легнал до трупа. На сутринта Ан-Луиз Плювие спокойно го предаде на полицията.