Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

7.

Бърнард Норман влезе в нюйоркската си кантора. Беше десет сутринта и очите му блестяха и искряха, а бузите бяха порозовели от зимния въздух след кратката разходка от хотела дотук.

— Добро утро, мистър Норман — поздрави секретарката. — Приятно ли пътувахте?

Той й се усмихна, влизайки в частния си кабинет. Отвори прозореца. Застоя се там, вдишвайки студения свеж въздух. Ах, това беше природа. Не като вечното еднообразие на Калифорния.

Норман отиде до бюрото и взе пура от овлажнителя. Запали я бавно, наслаждавайки се на тежкия хавански аромат. Дори и пурите имаха по-приятен аромат в Ню Йорк. Ако имаше време, можеше да прескочи и до Ретнърс на Диленси стрийт и да похапне блини за обяд.

Седна и се залови да изучава докладите, лежащи на бюрото му. Закима доволно. Приходите от обмените далеч надхвърляха миналогодишните. Прегледа рецензиите и отзивите в пресата. „Норман Тиътър“, салонът, в който изнасяше премиерите на Бродуей, бе в непрекъснат възход, след като освен филмите бяха започнали да представят и пиеси. Вървеше не по-зле от „Стейт“ на Лоуи и „Палас“. Прегледа следващите няколко документа, после спря и проучи доклада за „Парк Тиътър“. Среден сбор от четири хиляди и двеста долара седмично през последните два месеца. Сигурно имаше грешка. „Парк“ никога не бе стигал повече от три хиляди. Той бе третостепенен салон от по-непопулярната страна на Четиринадесета улица.

Норман се задълбочи в доклада и очите му се спряха на една графа, означена „Персонални премии“. Възлизаха на триста седмично. Присегна към телефона. Някой трябва да е полудял. Той никога не би одобрил такива премии. Сигурно целият доклад беше объркан.

— Да, мистър Норман? — долетя гласът на секретарката.

— Кажи на Ърни да си дотътри задника при мене — нареди Норман. — Веднага.

Остави слушалката. Ърни Холи бе касиерът му. Той щеше да оправи това.

Холи влезе; очите му почти не се виждаха зад дебелите стъкла.

— Как си, Бърни? — запита той. — Добре ли пътува?

Норман потупа доклада на бюрото.

— Каква е тая работа с „Парк Тиътър“? — попита той. — Нищо ли не можете сами да свършите, копелета такива?

Холи погледна объркано.

— „Парк“ ли? Дай да видя.

Норман му подаде доклада и се облегна на стола, пафкайки яростно пурата. Холи вдигна поглед.

— Не виждам нищо неправилно.

— Не виждаш, а! — саркастично попита Норман. — Мислиш, че не зная, че от построяването си „Парк“ никога не е стигал повече от три хиляди седмично. Да не ме вземаш за кръгъл глупак?

— Сумата в доклада е точна, Бърни. Ревизорите ни проверяват всяка седмица.

Бърни се намръщи.

— А какви са тези персонални премии? Две хиляди и четиристотин долара за последните два месеца! Да не ме вземаш за луд? Никога не съм одобрявал подобно нещо.

— Одобри го, Бърни — настояваше Холи. — Това са двайсет и петте процента премии на ръководството, които установихме, за да превъзмогнем спадането след Коледа.

— Но за база взехме максималния сбор — отсече Норман. — Пресметнахме, че няма да ни струва много. Каква цифра използвахме за „Парк“?

— Три хиляди.

Бърни погледна доклада.

— Тук има някакъв номер — заключи той. — Тобмън направо ни е грабил. Ако не е, как се е получило, че изведнъж качва на четири хиляди и двеста?

— Тобмън сега не е директор. Веднага след Коледа излезе да си оперира апендикса.

— Неговият подпис стои под доклада.

— Това е просто гумен печат. Всички директори имат такива.

— Кой тогава ръководи театъра? — запита Норман. — Кой е този умник, който ни измъква по триста долара седмично?

Холи се размърда неспокойно.

— Бяхме натясно, Бърни. Тобмън ни заряза в лошо време и нямахме кого друг да назначим.

— Стига си го усуквал, а казвай направо — сряза го Норман.

— Твоят племенник — Дейвид Улф — Промълви неохотно касиерът.

Норман заудря театрално главата си с ръце.

— Ой! Трябваше да го предвидя.

— Нямаше какво да правим. — Холи присегна нервно за цигара. — Но хлапакът свърши хубава работа, Бърни. Свърза се с всички околни магазини, бутна им по няколко гратиса, направи известни отстъпки и два пъти залива квартала с листовки. Дори организира така наречените семейни вечери в понеделник и четвъртък, когато са най-ниски сборовете. Цяло семейство влиза за седемдесет и пет цента. Струва си. Продажбите на пуканки и бонбони нараснаха четворно.

— А какво ни струват допълнителните премии?

Холи пак се размърда неспокойно.

— Увеличиха малко оперативните разходи, но сметнах, че си струва.

— Е? — настоя Норман. — С колко?

Холи вдигна доклада. Прочисти си гърлото.

Към осем, осемстотин и петдесет седмично.

— Нещо към осемстотин, осемстотин и петдесет седмично — повтори саркастично Бърни. Стана на крака и загледа касиера. — Сбирщина shmucks работят за мен — викна ненадейно той. — Цялото увеличение не представлява нищо за вас. Но за него е чудесно. Триста долара допълнително слага в джоба си седмично.

Обърна се и гневно отиде до прозореца. Загледа се навън. Студеният въздух нахлуваше през отвореното стъкло. Ядосано затвори прозореца. Времето беше ужасно тук, не топло и слънчево като в Калифорния.

— Аз не бих казал това — отвърна Холи. — Като пресметнем брутната сума, включително продажбите на концесия, ни остават сто и петдесет седмично повече.

Норман се обърна.

— Той харчи седмично деветстотин долара наши пари, за да докара за себе си триста. Може би ще трябва да му благодарим, че ни оставя да задържим сто и петдесет? — гласът му стигна до крясък. — Или може би за това, че още не е измислил начин да ни измъкне и тях?

Върна се разгневен до бюрото.

— Не зная какво става, но винаги, когато дойда в Ню Йорк, ми сервирате по нещо! — Захвърли пурата в кошчето за отпадъци и извади друга от овлажнителя. Мушна я между устните си и започна да я предъвква.

— Идвам преди година и половина в Ню Йорк и какво намирам? Работил е в склада малко повече от година вече изкарва повече оттам, отколкото ние. Печели хиляда годишно само от продажбата на бракувани листовки, две хиляди от продажбата на порнографски снимки, които печата със стотици на наша фотохартия в нашата лаборатория. Уговорил се с всички наши служби из цялата страна да им продава презервативи на едро. Добре, че го спрях навреме, иначе всички можехме да попаднем в затвора.

— Но трябва да признаеш, Бърни, че никога складът не е функционирал така гладко — вметна Холи. — Непрестанното завъртане на инвентара ни икономиса цяло състояние за повторни поръчки.

— Ха! — противеше се Норман. — Да не смяташ, че е мислил за нас, организирайки това? Не ставай глупак! Седмичната му заплата беше седемнайсет долара, а идваше на работа с Буик за две хиляди и триста.

Бърни драсна клечка кибрит и я поднесе към пурата, дръпвайки ожесточено, докато я разпали. После издуха облак дим и хвърли клечката в пепелника.

— Назначавам го за помощник-директор в салона „Норман“. Сега всичко ще се оправи, мисля си аз. Какви неприятности може да ми докара в една такава голяма фирма? Неприятности ли? Охо! — той се изсмя горчиво. — Когато се връщам след шест месеца, намирам, че е превърнал театъра в публичен дом и тотализатор! Изведнъж всички водевилни групи в страната искат да играят при „Норман“. Че защо пък не? Да не би „Стейт“ на Лоуи или „Палас“ да имат най-хубавите разпоредителки на Бродуей, готови да подлагат задник от десет сутринта до един през нощта? Да не би „Стейт“ или „Палас“ да имат помощник-директор, който приема залози за всяко надбягване в страната, без да става нужда да напускаш гримьорната си?

— Но Галагър и Шийн, Вебер и Фийлдс — всички играха в театъра, нали? — припомни му Холи. — И все още играят. Това ни създаде престижно име.

— Добре, че го измъкнах оттам и го пратих при Хопкинс в Бруклин, преди да ни е спипала моралната полиция — не отстъпваше Норман. — Сега няма за какво да се тревожа, мисля си аз. Какво ще ни стори в Бруклин? Връщам се на Крайбрежието спокоен. Ще мога да си отдъхна и да забравя.

Изведнъж Норман отново скочи на крака.

— А само след шест месеца се връщам и какво намирам? Той се подиграва с цялата компания. И печели повече от един заместник-президент.

Холи го погледна.

— Може би точно това трябва да направиш.

— Какво?

— Да го назначиш за заместник-президент — обясни Холи.

— Но… но той е още хлапак — каза Норман.

— Миналия месец навърши двадесет и една години. Той е точно такъв младеж, какъвто бих желал да имаме на наша страна.

— Не — отсече Норман, като се отпусна пак в стола си. Внимателно изгледа касиера. — Колко получава сега?

— Триста и петдесет седмично — бързо отговори Холи. Норман кимна.

— Изкарай го оттук и го прехвърли в рекламния отдел на студиото — каза той. — Там няма да ни създава бели. Лично ще го наблюдавам.

Холи кимна и се изправи.

Бърни почака касиерът да напусне кабинета, преди да посегне към телефона. Ще се обади на сестра си и ще й каже да не се безпокои. Той ще заплати разноските им по пренасянето в Калифорния. После се сети. Тя нямаше телефон и ще трябва да я викат от сладкарницата долу. Върна слушалката. Ще прескочи да се види с нея, след като се наобядва. Тя никога не излизаше. Винаги си беше вкъщи.

Изпита странно чувство на гордост. Този негов племенник беше умно момче, макар да имаше налудничави идеи. С малко надзор от негова страна — нещо, което момчето никога не бе получавало от баща си, кой знае какво би излязло. Момчето можеше да иде далеч. Усмихна се на себе си и взе отново доклада. Сестра му се оказа права.

Кръвта вода не става.