Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

5.

Ярко осветеният хангар беше като кошер. Заварчиците със спуснати маски бяха на крилата, горелките им изпускаха червено-сините пламъци, докато заваряваха допълнителните резервоари за гориво към крилата. Купчината предмети зад самолета растеше, докато механиците изтръгваха всичко, което увеличаваше теглото, без да е абсолютно необходимо за полета.

Погледнах часовника, когато Мориси пристъпи към мен. Беше почти два часа. Значи в Калифорния наближаваше девет.

— Колко време още? — запитах аз.

— Немного — погледна листа в ръката си. — Като махнем всичко, пак остават около шестстотин килограма в повече.

Средният Запад бе изцяло блокиран от бури според метеорологичните съобщения. Ако исках да премина, трябваше да ги заобиколя от юг. Мориси бе пресметнал, че са нужни четиридесет и три процента повече гориво за полета и поне още седем в резерв.

— Защо не отложиш до утре сутринта? — запита Мориси. — Може би времето ще се оправи и ще можеш да летиш направо.

— Не.

— За бога — възнегодува той. — Дори няма да успееш да издигнеш самолета от земята. Щом толкова искаш да се убиеш, защо не използваш пистолет?

Обърнах се и погледнах купчината до самолета.

— Колко тежи радиото?

— Две и тридесет — веднага отговори той. После впи очи в мен. — Не можеш да го изхвърлиш! Как, по дяволите, ще знаеш къде се намираш или какво е времето пред теб?

— Както го правих, преди да сложат радиоапарати в самолетите. Сваляйте го!

Запътих се към опашката, клатейки глава. Хрумна ми още нещо.

— Системата за кислородното налягане в кабината?

— Триста килограма заедно с резервоарите.

— Изхвърлете и нея — наредих аз. — Ще летя ниско.

— Ще ти е нужен кислород, за да прехвърлиш Скалистите планини.

— Поставете една бутилка кислород в кабината до седалката.

Отидох в кабинета и потърсих Бъз Долтън в кантората на „Интерконтинентал“ в Лос Анжелос. Бе тръгнал вече, затова прехвърлих повикването в дома му.

— Бъз, тук Джонас.

— Чудех се кога ще ти чуя гласа.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Готово — веднага каза той. — Каква?

— Ще летя за Крайбрежието тази нощ — обясних аз. — Искам да ми осигуриш сигнали за времето при всеки хангар на ICA из цялата страна.

— Какво му е на радиото ти?

— Вземам КЕ–4 за непрекъснат полет. А не се побира в теглото.

Той подсвирна.

— Никога няма да успееш.

— Ще успея — настоях аз — През нощта използвай мигащите прожектори, за през деня — боядисвай покривите.

— Готово — каза той. — Какъв е маршрутът на полета?

— Още не съм решил. Просто приготви всички летища.

— Готово — каза той. — Желая ти успех.

Оставих слушалката. Това именно харесвах на Бъз. На него можеше да се разчита. Не си пилееше времето с глупави въпроси като защо, кога или къде. Правеше каквото му се каже. Единственото, което го интересуваше, бе въздушната линия. Затова ICA бързо ставаше най-голямата пътническа компания в Щатите.

Извадих от бюрото бутилката бърбън и опънах здраво от нея. После отидох и се изтегнах на кушетката. Краката ми висяха отстрани, но пет пари не давах. Можех да си почина малко, докато механиците привършат. Затворих очи.

Усетих Мориси застанал до мен и отворих очи.

— Готово ли е? — запитах аз, като го погледнах.

Преметнах крака и се изправих. Огледах хангара. Беше празен.

— Къде е?

— Навън — каза Мориси. — Затоплят го.

— Добре — кимнах аз. Погледнах часовника. Няколко минути след три. Последва ме към мивката.

— Уморен си — отбеляза той, докато ме гледаше да си плискам лицето със студена вода. — Наистина ли трябва да потеглиш?

— Трябва.

— Сложих шест сандвича с телешко и два термоса с кафе до седалката.

— Благодаря — казах аз и тръгнах да излизам.

Ръката му ме спря. Подаде ми малко флаконче.

— Телефонирах на моя лекар — обясни Мориси — и той донесе това за теб.

— Какво е то?

— Някакви нови таблетки. Бензедрин. Вземи една, ако ти се доспи. Ще те ободри. Но внимавай, не вземай много, за да не хвръкнеш през покрива.

Отправих се към самолета.

— Не отваряй резервоарите със запасното гориво, докато не слезеш до четвърт резервоар. Гравитационното захранване няма да засмуче, ако е повече от четвърт, а може и да блокира.

— Как ще разбера дали запасните резервоари работят? — попитах.

Той ме погледна.

— Няма да разбереш, докато не свърши горивото. И ако блокират, въздушното налягане ще държи стрелката на четвърт, даже и ако резервоарът е празен.

Стрелнах го с очи, без да проговоря. Продължихме да крачим нататък. Покатерих се на крилото и се извих към кабината. Нечия ръка ме дръпна за крака.

Форестър ме гледаше изумен.

— Какво правиш със самолета?

— Тръгвам за Калифорния.

— А утрешното изпитание? — викна той. — Даже доведох тази вечер Стив Рандал да му хвърли един поглед.

— Съжалявам — казах аз. — Отмени изпитанието.

— А генерала? — подскочи той. — Как ще му обясня? Ще бълва змии и гущери.

Покатерих се в кабината и го погледнах.

— Това вече не е моя грижа, а твоя.

— Но ако нещо стане със самолета?

Изведнъж се ухилих. Правилно го бях преценил. Щеше да стане чудесен администратор. Пет пари не даваше за мен, само за самолета.

— Тогава направете друг — извиках. — Ти си президент на компанията.

Махнах с ръка и като отпуснах спирачките, бавно потеглих по пистата. Обърнах срещу вятъра и задържах, за да форсирам двигателите. Дръпнах капака и щом тахометърът стигна на двадесет и осем, освободих спирачките.

Потеглих по пистата. Не се опитах да го издигна, докато земната скорост не достигна двеста двадесет и пет километра. Едва в самия край на пистата самолетът започна да гълта от небето. След това лесно се издигна.

Изравних на хиляда и двеста метра и се насочих на юг. Погледнах през рамо. Полярната звезда се намираше точно зад гърба ми, проблясваща ярко в ясното, тъмно небе. Трудно можеше да се повярва, че на по-малко от хиляда и петстотин километра оттук има буря.

Бях над Потсбърг, когато се сетих нещо, което бях чул от Невада като дете. Преследвахме една дива котка и той ми посочи Полярната звезда.

— Индианците предсказват, че когато Полярната звезда трепка така — каза той, — на юг се заражда буря.

Пак погледнах нагоре. Полярната звезда трепкаше точно както през онази нощ. Спомних си и друга индианска мъдрост, която ми бе казал Невада: „Най-прекият път към запад е по посоката на вятъра“.

Реших се. Ако индианците не грешаха, докато стигна Средния Запад, бурята щеше да се е изтеглила на юг. Насочих самолета по посока на вятъра и когато вдигнах очи от компаса, Полярната звезда танцуваше яко над дясното ми рамо.

 

 

Гърбът ме болеше, всичко ме болеше — раменете, ръцете, краката — а на клепачите сякаш имах цял тон. Усетих как започват да се затварят и посегнах към термоса с кафе. Беше празен. Погледнах часовника. Дванадесет часа от излитането ми от летище Рузвелт. Мушнах ръка в джоба и извадих флакончето с таблетките, които Мориси ми бе дал. Сложих една в устата и я глътнах.

Няколко минути не почувствах нищо, после се поободрих. Поех дълбоко въздух и огледах хоризонта. Според пресмятанията ми не бях далеч от Скалистите планини. Двайсет и пет минути след това те се показаха.

Проверих клапана на горивото. Стоеше наклонено на една четвърт. Бях отворил резервните резервоари. Опашката на бурята, която пресякох в Средния Запад, ми бе отнела бензин за повече от час и сега, за да ми стигне, вятърът трябваше да ми помогне.

Завъртях клапата и се заслушах в двигателите. Ревът им беше плътен и тежък, когато обогатената смес се вля във вените им. Изтеглих лоста назад и почнах да се издигам над планината. Все още чувствах лека умора, затова глътнах още една таблетка.

На три хиляди и петстотин метра ми стана студено. Намъкнах моите хуарчос на краката и посегнах за кислородната бутилка. Изведнъж ме обзе чувството, че самолетът е скочил с хиляда и седемстотин.

Пак поех дълбоко кислород. Някаква сила забушува в тялото ми и аз стиснах здраво лоста за управление. Дявол го взел бензина! Можех да изкача самолета над Скалистите планини с голи ръце! Беше само въпрос на воля. Както казваха индийските факири, когато обясняваха чудото на левитирането, въпросът е разумът да вземе връх над материята. Всичко беше в разума.

Рина! Едва не извиках гласно. Впих поглед във висотомера. Стрелката бе паднала на две хиляди и осемстотин метра и продължаваше да се спуска. Погледнах как планината пълзи към мен. Сложих ръка на лоста и дръпнах назад. Измина цяла вечност, докато планината отново започна да се снижава под мен.

Вдигнах ръце да избърша потта от челото. Бузите ми бяха мокри от сълзите. Странното чувство на мощ бе изчезнало и главата започваше да ме боли. Мориси ме беше предупредил за таблетките, а и кислородът бе помогнал. Посегнах към дюзата и внимателно регулирах сместа, която постъпваше в двигателя.

Чакаха ме още около шестстотин и петдесет километра и не желаех да остана без гориво.