Харолд Робинс
Торбарите (44)

7.

— Бременна съм — заяви тя. — Ще имам дете.

Лади почувствува как го обзема някаква тъпа болка. Да, винаги бе знаел, че ще се случи и това. Още от онова първо лято преди две години. Погледна я, присвивайки очи от слънцето.

— Откъде знаеш?

Тя заговори тихо, сякаш ставаше дума за времето.

— Закъснях — обясни простичко. — Никога преди не съм закъснявала.

Той си погледна ръцете. Лежаха изпечени от слънцето на белия пясък.

— Какво смяташ да правиш?

— Не зная — отговори тя. Златистобялата й коса проблесна на слънцето, когато се обърна и загледа океана. — Ако до утре не стане нищо, предполагам, че ще трябва да кажа на мама.

— Ще… ще й кажеш ли за нас?

— Не! — рязко, но тихо каза тя. И изпревари следващия му въпрос. — Ще кажа, че е Том, или Бил, или Джо. — Изрече това, без да го погледне.

Въпреки волята си изпита ревност.

— Била… била ли си с всички тях? — запита колебливо той.

Тъмните й очи се заковаха в неговите.

— Не! — натърти тя. — Разбира се, че не. Само с теб.

— Ами ако тя говори с тях? Ще разбере, че я лъжеш.

— Няма да говори — каза уверено Рина. — Особено като й кажа, че не зная кой точно е бил.

Той я изгледа озадачен. В толкова много отношения тя беше по-възрастната от него.

— Какво мислиш, че ще направи тя?

Рина сви рамене.

— Не зная. Едва ли може да стори много обаче.

Той я загледа как се запъти по плажа към нейни приятелки, после се търкули на пясъка и зарови глава в ръцете си.

Изохка на глас. Беше се случило. Някъде дълбоко в подсъзнанието бе знаел, че ще се случи. Припомни си нощта преди няколко седмици.

И това лято бяха дошли на плажа, както правеха всяка година. Но този път щеше да бъде различно. Бе се заклел в себе си. И й го каза.

Тя се съгласи. Дори му обеща. И той трябваше да си признае, че тя удържа на думата си.

— Вече не! — бе заявил той. — Това е глупава, детинска работа. Ти си гледай приятелките, аз ще си гледам приятелите. Само ще си докараме неприятности, ако продължаваме.

И той бе този, който наруши обета. Всичко стана заради онази проклета бутилка оранжада.

Беше дъждовен следобед и те бяха сами във вилата. Беше горещо и влажно и въздухът се лепеше по тялото му, обгръщайки го като невидимо, задушаващо одеяло. Ризата и панталоните му бяха мокри от потта, когато влезе в кухнята. Отвори хладилника, но обичайната бутилка оранжада липсваше. Затвори ядосан хладилника.

Изкачи стълбището и на минаване покрай отворената й врата, разумът му с малко закъснение абсорбира видяното от очите. Върна се и застана на прага. Тя лежеше гола в леглото, с бутилката оранжада в ръка. Бе впила очи в бутилката.

Почувствува зачестилото пулсиране в слепоочията, а потта отново бликна под дрехите му.

— Какво правиш с моята бутилка оранжада? — запита той. Знаеше, че звучи глупаво още щом го изрече.

Тя леко помръдна глава на възглавницата и го изгледа. Очите й гледаха лениво, с натежали клепачи.

— Пия — отговори дрезгаво тя, поднасяйки бутилката към устата си. — Ти какво мислиш?

Сокът преля през устата й и потече на оранжева струйка по бузите, между гърдите, през хлътналата извивка на корема, по белия чаршаф. Усмихна се и му подаде бутилката.

— Искаш ли?

Сякаш се наблюдаваше отстрани, докато прекосяваше стаята и надига бутилката към устните си. Беше топла от нейния допир. Усети преливането на сладката течност в устата си. Погледна към нея.

Тя се усмихваше.

— Възбуден си — кротко отбеляза тя. — Каза, че няма вече да се възбуждаш. А сега си.

Част от оранжадата се разля по ризата му, когато разбра, че се е издал. Обърна се, но ръката й го улови за бедрото. Той едва не извика от внезапната пламтяща болка, предизвикана от нейното докосване.

— Нека само още веднъж — прошепна тя. — И никога вече.

Той остана замръзнал, боейки се да мръдне, уплашен, че ще се препъне и ще падне, толкова силно трепереха краката му.

— Не! — каза дрезгаво той.

— Моля ти се! — прошепна тя.

Стоеше като парализиран. Болезнено стенание се отскубна от гърдите му. Това не биваше да продължава повече, никакви унижения, никакви пълзения в краката й. Сега ще я накара да го остави на мира.

Сграбчи китките й с едната си ръка и я изви назад в леглото. Очите й продължаваха да го гледат доверчиво, без капка боязън. Изведнъж той притисна устни към нейните. Устата й беше топла и влажна, още с вкуса на оранжадата. После той отмести устни и ги плъзна търсещо по тялото й, по шията, по гърдите.

Именно тогава тя започна да се брани.

— Не! — промълви тя и се заизвива да се отскубне. — Не! Не ме докосвай!

Но той дори не я чу. Чувствуваше бясното пулсиране в слепоочията: някаква буца бе заседнала в гърдите му. Усети как ръката й се отскубна, после започна да го дращи по гърдите, оставяйки след себе си болезнени, кървави следи. Слисан, той се погледна и видя кървавите дири от ноктите й по тялото си. Страшен гняв се надигна в гърдите му.

— Ах ти, мръсницо! — извика той, замахвайки със свободната си ръка. Ударът се стовари върху бузата й и я повали на леглото. Тя вторачи уплашен поглед в него. — Кучка! — изрева той, издърпвайки колана от панталоните си. Вдигна й ръцете над главата и завърза китките й за железните пръчки на кревата. Вдигна полуизпразнената бутилка от леглото, където бе паднала. — Още ли си жадна?

Тя поклати глава.

Наклони бутилката и се разсмя, когато оранжадата потече по нея.

— Пий! — каза той. — Пий, колкото искаш!

Бутилката излетя от ръката му, когато тя я изрита. Той улови краката и ги притисна към леглото с коленете си. Разсмя се диво.

— А сега, скъпа моя сестричке, стига вече сме си играли.

— Стига вече сме си играли — простена тя, впила поглед в очите му. Лицето му се спусна надолу и устните му покриха нейните. Тя почувствува как се отпуска.

После внезапната, остра болка прониза тялото й. Изпищя. Ръката му се стовари тежко върху устата й, а болката отново и отново продължаваше да я разкъсва.

Всичко, което остана, бе звукът на тихите стонове в гърлото й и грозното му, мъчещо я тяло върху нейното.

 

 

Лади се търкули на пясъка. Край на всичко. Утре майка му щеше да узнае. И вината бе негова. Ще обвинят него и ще бъдат прави. Не биваше да допусне да се случи. Някаква сянка падна върху него и той вдигна очи.

Рина бе застанала до него. После седна на пясъка.

— Какво ще правим?

— Не зная — каза тъпо той. Тя улови ръката му.

— Не трябваше да те оставям да го сториш — прошепна тя.

— Не можеше да ме спреш — каза той. — Не знам какво ми стана. — Погледна я. — Да бяхме някои други, можехме да избягаме и да се оженим.

— Зная.

Гласът му стана по-горчив:

— Макар че не сме истински брат и сестра. Ех, да не бяха те осиновявали…

— Но го сториха — каза бързо Рина с увереност и разбиране. — Освен това, не можем да ги виним. Не те са виновните. — Усети как сълзите напират в очите й. Остана така смълчана, докато те се търкаляха по бузите й.

— Недей да плачеш.

— Не… не мога! — прошепна тя. — Изплашена съм.

— Аз също — призна той. — Но с плач няма да си помогнем.

Сълзите продължиха да се търкалят кротко. След малко чу гласа му. Погледна го. Устните му се движеха вдървено:

— Макар че си ми сестра, нали знаеш, че те обичам?

Тя не му отговори.

— Струва ми се, че винаги съм те обичал. Не можех да не те обичам. Някак другите момичета не представляваха нищо за мен, когато ги сравнявах с теб.

— Аз пък мисля, че причината да бъда толкова лоша е, защото те ревнувах от момичетата, с които ходеше — призна тя. — Не исках да те имат. Затова ти правех онази работа. Не можех да позволя на друго момче да ме докосне. Не можех да ги понасям.

Ръката му притисна пръстите й.

— Може би все пак всичко ще се оправи — каза той, опитвайки се да я успокои.

— Може би — каза тя с безнадежден тон.

Престанаха да говорят, обърнаха се и загледаха как крайбрежното вълнение се разлива и отминава заедно с детството им.

 

 

Лади седеше на кърмата на малката платноходка, загледан в майка си на носа. Усети порив на вятъра да грабва платното и автоматично компенсира течението, загледан в небето. Надигаха се купести облаци. Време беше да се връща на кея. Бавно изви и насочи към пристана.

— Връщаш ли? — дочу той гласа на майка си.

— Да, мамо — отговори. Странно беше присъствието й. Но тя бе пожелала да дойде. Сякаш чувствуваше, че нещо го смущава.

— Много си тих тази сутрин — отбеляза тя. Не срещна погледа й.

— Трябва да се съсредоточа върху плаването, мамо.

— Не зная какво става с вас, деца — каза тя. — И двамата сте толкова умълчани напоследък.

Той не отговори. Наблюдаваше купестите облаци над главите им. Мислеше за Рина. После за себе си. После за родителите си. Странна болка се надигна в душата му. Усети как очите му пламнаха и го засмъдяха.

Гласът на майка му бе изненадан:

— О, Лади, ти плачеш?

В този миг нещо в него се отприщи и ридания разкъсаха гърдите му. Усети как майчината му ръка притегли главата му към гърдите, както го бе правила толкова пъти, когато бе малък.

— Какво има, Лади? Какво не е наред? — попита тихо тя.

— Нищо — изхълца той, опитвайки се да сподави сълзите. — Нищо.

Тя нежно го погали по главата.

— Нещо не е наред — повтори меко тя. — Зная, че има нещо. Можеш да ми го кажеш, Лади, каквото и да е, можеш да ми го кажеш. Аз ще разбера и ще се опитам да ти помогна.

— Нищо не можеш да сториш! — извика той. — Сега никой нищо не може да стори!

— Опитай и ще видим. — Той не проговори. А очите му търсеха по лицето й нещо, което тя не можеше да разбере. Долови само странната уплаха в тях. — Да няма… да няма нещо общо с Рина?

Като че ли мускулите, които опъваха лицето му, изведнъж се разкъсаха.

— Да, да! — изкрещя той. — Ще има бебе! Моето бебе, мамо! — добави със стиснати устни. — Аз я изнасилих и тя ще има бебе от мен!

— О, не!

— Да, мамо! — каза той и лицето му изведнъж се вкамени.

Сълзите рукнаха от очите й и тя закри лицето си с ръце. Това не можеше да се случи с децата й. Не с нейните деца. Беше желала да имат всичко, беше им дала всичко. След малко си възвърна самообладанието.

— Мисля, че е по-добре да се върнем — тихо промълви тя.

— Връщаме се, мамо — каза той и се загледа в ръцете си на румпела. Думите потекоха. — Не зная какво стана с мен, мамо. — Той я загледа с измъчени очи, а гласът му беше изопнат и напрегнат. — Но порастването съвсем не е това, което разправят, не е така, както го пишат по книгите. Порастването е същинска паница лайна.

Спря, стъписан от езика си.

— Прощавай, мамо.

— Няма нищо, синко.

Умълчаха се, а вълните блъскаха лудо отстрани на лодката.

— Не вини Рина, мамо — каза той, повишавайки глас. — Тя е още дете. Аз съм виновен за всичко.

Тя вдигна очи към сина си. Проблясък на разбиране сякаш разкъса сивия воал, паднал пред очите й.

— Рина, е много красиво момиче, Лади — каза тя. — Мисля, че на всеки ще му е доста трудно да не се влюби в сестра ти.

Лади срещна погледа на майка си.

— Обичам я, мамо! — каза тихо той. — И всъщност тя не ми е сестра.

Джералдин не проговори.

— Много ли е лошо това, което казвам, мамо? — попита той. — Аз не я обичам като сестра. Обичам я… — той потърси думата — другояче.

Другояче, помисли си Джералдин. Не беше лошо казано.

— Страшно нередно ли е, мамо? — запита Лади.

Тя погледна сина си, изпитвайки мъка, която не можеше да обясни.

— Не, Лади — тихо каза тя. — Просто го приеми като едно от тези неща, за които човек нищо не може да стори.

Той въздъхна дълбоко и започна да се чувствува по-добре. Поне майка му го разбираше, не беше го осъдила.

— Какво ще правим, мамо?

Тя го погледна в очите.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да уверим Рина, че разбираме. Бедната, вероятно е страшно изплашена.

Той присегна, улови ръката на майка си и я притисна към устните си.

— Толкова си добра към нас, мамо! — прошепна той, като я гледаше с признателност.

Това бяха последните му думи. Защото точно в този момент вихрушката връхлетя отдясно на лодката и я преобърна.

 

 

Рина наблюдаваше апатично рибарите, когато извлякоха труповете на брега и ги положиха на плажа. Загледа се в тях. Лади и мама. Нещо се завъртя в нея. Ненадейно усети някакъв гърч в слабините и се преви на две, падайки на колене в пясъка, до двата безжизнени трупа. Затвори очи разхълцана и една ужасна влага започна да изтича от нея.