Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

10.

Дейвид хвърли поглед към масата, следвайки майка си в кухнята. Бяха приготвени прибори за пет души.

— Не ми каза, че каниш цяла компания за вечеря.

Майка му, която надзърташе в тенджерата на печката, попита, без да се обръща:

— Може ли едно симпатично момиче да дойде за пръв път на вечеря при младеж без родителите си?

Дейвид сподави въздишката си. Очертаваше се по-зле, отколкото бе очаквал.

— Впрочем, мамо — обади се той, — сложи още един прибор на масата. Поканих един стар приятел да вечеря с нас.

Майка му заби в него проницателния си поглед.

— Поканил си го за тази вечер?

— Трябваше, мамо — опита се да се оправдае той. — Работа. На вратата се звънна. Погледна си часовника. Беше седем.

— Аз ще ида, мамо — каза бързо той. Сигурно беше Топлийката.

Отвори вратата. На прага стояха нисък мъж, вероятно към шейсетте, с подплашен вид и посивяла коса, една жена приблизително на същата възраст и младо момиче. Подплашеното изражение изчезна, когато мъжът се усмихна и протегна ръка.

— Сигурно вие сте Дейвид. Казвам се Ото Щрасмер.

Дейвид се ръкува с него.

— Драго ми е, мистър Щрасмер.

— Жена ми Фрида и дъщеря ми Роза — представи жените Щрасмер.

Дейвид им се усмихна. Мисис Щрасмер кимна нервно и каза нещо на немски, което бе последвано от милото „Приятно ми е“ на момичето.

В гласа й имаше нещо, което изведнъж накара Дейвид да я загледа. Не бе висока, може би един и шейсет, и от това, което можеше да се види, изглеждаше стройна. Гъстите й черни къдрици, прилепнали плътно към главата, очертаваха едри вежди над дълбоките сиви очи, почти напълно скрити зад дългите мигли. В извивката на устата и разположението на брадичката имаше нещо дръзко. Изведнъж Дейвид разбра: момичето, подобно на него, не държеше ни най-малко на тази среща.

— Кой е, Дейвид? — подвикна майка му от кухнята.

— Прощавайте — извини се бързо той. — Заповядайте вътре. — Отстъпи встрани, за да им стори път. — Семейство Щрасмер, мамо.

— Въведи ги в столовата — подвикна майка му. — На масата има шнапс.

Дейвид затвори входната врата.

— Да ви помогна с палтото? — обърна се той към момичето.

Тя кимна и му го подаде. Носеше семпла блуза в мъжка кройка и пола, пристегната на тънкото й кръстче с широк кожен колан. Той се удиви. Имаше достатъчно опит, за да разбере, че дръзката напереност на гърдите й под копринената блуза не се дължи на никакъв сутиен.

Майка й каза нещо на немски. Роза го погледна.

— Мама каза вие с татко да си вземете аперитива — преведе тя. — Ние ще отидем в кухнята да помогнем.

Дейвид я изгледа. Пак този глас. Уж имаше акцент, а едновременно с това нямаше. Най-малкото не беше така подчертан като този на баща й. Жените се запътиха към кухнята. Той погледна към мистър Щрасмер. Ниският човечец му се усмихна и го последва в столовата.

Дейвид откри бутилката уиски на ниската масичка, заградена от миниатюрни чашчици. Половинлитрова бутилка „Олд Овърхолт“. Дейвид сподави гримасата си. Това бе традиционното уиски, неизбежно присъстващо на всички церемонии — раждания, bar mizvahs, сватби, погребения. Остра смесица от ръжени уискита, която изгаряше гърлото на човека, докато се плъзгаше надолу и оставяше неприятен алкохолен мирис в носа. Трябваше да се сети да донесе бутилка скоч. Беше убеден, че именно уискито „Олд Овърхолт“ бе попречило на евреите да привикнат към уискито.

Явно беше, че мистър Щрасмер не споделя мнението му. Той вдигна бутилката и я огледа. Извърна се усмихнат към Дейвид:

— Ах, Gut шнапс!

Дейвид се усмихна и пое бутилката от ръката му.

— Чисто или с вода? — попита той, разчупвайки печата. Това също бе част от традиция. Бутилката винаги бе запечатана. Веднъж отворена, но недопита, тя никога не се поднасяше на гости отново. Чудеше се какво ли става с всичките отворени, полуизпразнени бутилки. Сигурно потъваха в някой шкаф в очакване деня на освобождението си.

— Чисто — пожела мистър Щрасмер с лека уплаха в гласа.

Дейвид напълни миниатюрната чашка и му я подаде.

— Ще трябва да взема малко вода за себе си — извини се той. Тъкмо в този момент влезе Роза с кана вода и няколко големи чаши.

— Помислих, че може би ще имате нужда от това — усмихна се тя и ги остави на масичката.

— Благодаря ви.

Тя се усмихна и отново излезе, а Дейвид си наля, разреждайки напитката обилно с вода. Обърна се към мистър Щрасмер. Дребният немец повдигна чашката:

— L’chaim.

— L’chaime — повтори Дейвид.

Мистър Щрасмер отметна глава назад и на един дъх изпи напитката в чашката. Прочисти си гърлото и се обърна към Дейвид с овлажнели очи:

— Ach, gut.

Дейвид кимна и отпи. Имаше ужасен вкус, дори с вода.

— Още едно? — запита вежливо той.

Ото Щрасмер се усмихна. Дейвид му напълни чашката, дребният мъж я пое и седна на кушетката.

— Значи вие сте Дейвид — каза той. — Слушал съм много за вас.

Дейвид му се усмихна и кимна. Очертаваше се да бъде една от онези вечери, след които лицето те боли от всичките раздадени вежливи усмивки.

— Да — продължи мистър Щрасмер. — Слушал съм много за вас. Отдавна исках да се запознаем. Знаете ли, и двамата работим за един и същ човек.

— За един и същ ли?

— Да — кимна мистър Щрасмер. — Джонас Корд. Вие работите за него във филмовия бранш. Аз работя за него в пластмасите. Запознахме се с майка ви в shul миналата година, когато отидохме там за Свещеното богослужение. — Мистър Щрасмер се усмихна. — Заговорихме се и установихме, че жена ми Фрида е втора братовчедка на баща ви. И двете фамилии произхождат от Силезия.

Глътна си уискито в чашата. Пак се закашля и изгледа Дейвид през насълзените си очи.

— Малък е светът, нали?

— Малък е — съгласи се Дейвид.

Гласът на майка му долетя зад него:

— Е, вече е време да седнем на вечеря, а къде е твоят приятел?

— Трябва да дойде всеки момент, мамо.

— Нали му каза за седем? — попита майка му с подозрение. Дейвид кимна.

— Тогава защо го няма? Не знае ли, че като дойде време за ядене, трябва да се яде, иначе всичко се разваля?

Тъкмо в този момент се позвъни и Дейвид въздъхна облекчено.

— Ето го, мамо — каза той и тръгна към вратата.

Високият, с приятна външност, млад мъж, застанал на прага, нямаше нищо общо със слабото, нервно, тъмнокосо момче, което помнеше. Вместо острия, клюноподобен нос, родил някогашния му прякор, се мъдреше елегантен орлов нос, приятно контрастиращ с широката уста и продълговатата челюст. Той се усмихна, забелязвайки изуменото изражение на Дейвид.

— Ходих в една фабрика за лица и ме оправиха. Нямаше да е прилично, ако тръгнех из Бевърли Хилс с онзи ийстсайдовски нос. — Протегна ръка. — Радвам се да те видя пак, Дейви.

Дейвид му подаде ръка. Ръкостискането бе топло и сърдечно.

— Влизай — покани го той. — Мама е на път да избухне. Вечерята е готова.

Влязоха в столовата. Мистър Щрасмер се изправи, а майка му погледна изпитателно Топлийката. Дейвид се озърна бързо. Роза не беше в стаята.

— Мамо — обади се той, — помниш ли Ървинг Шварц?

— Здравейте, мисис Улф.

— Ицхак Шварц — каза тя. — Разбира се, че го помня. Какво е станало с носа ти?

— Мамо! — притесни се Дейвид. Топлийката се усмихна.

— Няма нищо, Дейвид. Оправих го, мисис Улф.

— Mishegass. Чудя се как дишаш с такъв малък нос. Имаш ли работа, Ицхак? — запита войнствено тя. — Или още сновеш с хулиганите от гаража на Шоки?

— Мамо! — бързо каза Дейвид. — Ървинг живее тук сега.

— Значи сега е Ървинг — гласът на майка му стана ядовит. — Да си смени носа не е достатъчно. Трябва да си смени и името. Че какво му е лошо на името, което са ти дали родителите — Изидор-а?

Топлийката се засмя. Погледна Дейвид.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — Нищо не се е променило. — След това продължи. — Няма нищо лошо, мисис Улф. Ървинг се пише по-лесно.

— Трябваше да завършиш училище като моя син, Дейвид — възрази тя. — Тогава нямаше да ти е толкова трудно да го напишеш.

— Хайде, мисис Улф. Дейвид ми обеща Knaidlach. Просто не мога да чакам. Цял ден стоях гладен, като си мислех за тях.

Мисис Улф го изгледа подозрително.

— Ако бъдеш добро момче — каза умилостивено тя, — всеки петък може да идваш на Knaidlach.

— Ще бъда, мисис Улф.

— Добре — приключи тя. — Да ида да видя дали супата е гореща вече.

Роза влезе в стаята, тъкмо когато Дейвид се канеше да запознае Топлийката с мистър и мисис Щрасмер. Тя се спря на прага с изненадан израз на лицето. После се усмихна и влезе в стаята.

— О, мистър Шварц — възкликна тя. — Радвам се да ви видя. Ървинг вдигна поглед. Протегна ръка.

— Здравейте, докторке — поздрави той. — Не знаех, че се познавате с моя приятел Дейви.

Тя се ръкува с него.

— Току-що се запознахме.

Ървинг погледна Дейвид.

— Доктор Щрасмер ми оправи носа. Тя е истинска вълшебница, Дейвид. Знаеш ли, че тя оперира Линда Дейвис миналата година?

Дейвид изгледа любопитно Роза. Никой не бе споменал, че е лекарка. А случаят с Линда Дейвис беше много нашумял. Лицето на артистката беше силно обезобразено при автомобилна катастрофа, а когато след година се бе появила пред камерата, нямаше и най-малка следа от белези.

Изведнъж долови, че мистър и мисис Щрасмер го наблюдават притеснено. Усмихна се на Роза.

— Докторке, тъкмо вие сте човекът, на когото мога да се оплача. Какво мислите, че трябва да направя с чувството на празнота, което изведнъж усетих в стомаха?

Тя го погледна с благодарност. Напрежението бе изчезнало от очите й и те заискриха дяволито.

— Мисля, че ще може да се оправи с няколко от Knaidlach на майка ви.

— Knaidlach? Кой каза нещо за моите Knaidlach? — обади се майка му от прага. И влезе тържествено в стаята. — Сядайте всички — нареди тя. — Супата е на масата и вече започва да изстива.