Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

3.

Гледах как Шефилд вдигна чашката кафе към устните си. Косата му беше малко по-сива, малко по-оредяла, но очилата без рамки все още проблясваха хищно над тънкия, дълъг нос. Все пак, трябва да призная, че прие поражението по-достойно, отколкото бих го сторил аз в случай че бях на негово място.

— Къде сбърках, Джонас? — запита небрежно той с нехайния тон на лекар към пациента. — Наистина бях готов да платя повече пари.

Отпуснах се в креслото.

— Бил си на прав път. Грешката ти е, че използва неподходяща валута.

— Не разбирам.

— Хората от киното са малко по-различни. Естествено, и те обичат парите като всички други. Но има едно нещо, което желаят още повече.

— Власт?

— Само отчасти — поклатих глава аз. — Това, което искат повече от всичко друго, е да правят филми. И то не обикновени филми, а такива, които биха им извоювали признание. Обичат да ги считат за хора на изкуството. Добре обезпечени с пари, разбира се, но все пак хора на изкуството.

— Да разбирам ли, че са приели твоите обещания вместо моите, само защото ти си правил филми?

— Предполагам, че е нещо такова — усмихнах се аз. — Когато произвеждам даден филм, те чувстват, че съм поел същия риск като самите тях. Не рискувам пари. Влагам цялото си същество в продукцията. Авторитет, способности, творчество.

— Творческо въображение ли?

— Това е термин, който научих от Дейвид Улф. Използва го при класификацията на продуцентите. Тези, които го имат, правят големи филми. С две думи, предпочетоха мен, защото бях готов да бъда един от тях.

— Разбирам — каза Шефилд замислено. — Няма да повторя тази грешка.

— Сигурен съм, че няма. — Почувствах някакво съмнение да се поражда в мен. Стана много лесно. Той го приемаше съвсем леко. А беше борец. Но борците не се дават лесно.

Освен това, целият му подход противоречеше на обикновения му маниер в сделките. Шефилд беше финансист. Въпреки това, в дадения случай се бе насочил направо към хората от киното. По-естествено бе да се свърже и да преговаря с мен. Бяхме се срещнали и сблъскали. Но всеки от нас щеше да отстъпи по малко и накрая бихме се споразумели, всеки доволен от това, което е постигнал.

Отговорът можеше да бъде само един. Нещо, случило се по време на посещението ми в Англия, изведнъж доби своя смисъл. Излизах от прожекционната зала на нашата кантора в Лондон, където бях отишъл да видя пробата на Джени Дентън с нашия британски директор по продажбите.

Когато влязохме в кабинета му, телефонът звънеше. Той вдигна слушалката и говори няколко минути, после я остави. Погледна ме.

— Беше разпространителят от мрежата на кината „Енгел“ — обясни той. — Сега се увърта за филми. Всичките им студия бяха поразени още при първите набези, а не бяха сключили сделки с американски производители като другите компании.

— Какво ще правят? — запитах разсеяно аз, все още замислен върху пробата. За пръв път откак Рина умря, усетих познатата възбуда, свързана с правенето на филми. Едва дочух отговора му.

— Не зная — отговори той. — Имат четиристотин киносалона и ако през следващите шест месеца не намерят филми, ще трябва да затворят половината от тях.

— Много лошо — промърморих аз. Хич не ме интересуваше. Енгел, както и Корд, бе дошъл в Англия от Средна Европа и се бе заловил с филмовата индустрия. Но докато Корд се бе заловил с производството, Енгел се бе захванал с киносалоните. Прибягваше до производството само, за да се измъкне от затрудненията, свързани със снабдяването на филми. „Ранк“, „Бритиш Лайън“, „Гомон“ и „Асошиейтед“ успяваха помежду си да контролират цялото производство — и американското, и английското. И все пак, нямаше защо да се жали Енгел. Бях дочул, че капиталовложенията му в Щатите възлизат на повече от двадесет милиона долара.

Съвсем бях забравил този разговор. Но ето че сега всичко си идваше на място. Би било много изгоден номер, ако Енгел успееше да задигне компанията под носа ми. И това бе точно такава сделка, каквато средноевропейският му ум би могъл да измисли. Погледнах Шефилд.

— Какво възнамерява Енгел да прави с дяловете сега? — запитах небрежно аз.

— Не зная. — После ме изгледа. — Нищо чудно — тихо промълви той. — Сега разбирам, защо не стигнахме доникъде. Ти си знаел всичко.

Не му отговорих. Забелязах изненадата по лицето на Мак зад него, но се престорих, че не съм я видял.

— А бях започнал да вярвам в измишльотините, които ми пробута, че хората от киното се поддържат един друг — каза Шефилд.

Усмихнах се.

— Сега, след като сметката ви излезе крива, предполагам, че на Енгел не му остава нищо, освен да закрие кината си. Никъде другаде не би могъл да намери филми.

Шефилд остана смълчан, но очите му дебнеха.

— Е, Джонас — каза той, — какво си намислил?

— Не би ли желал мистър Енгел да закупи „Норман филм дистрибюшънс“ в Англия? Това би му осигурило достъп до нашето производство и няма да се наложи да затваря киносалоните.

— Колко ще му струва това?

— Колко акции притежава?

— Около шестстотин хиляди.

— Ще му струва толкова — отсякох аз.

— Това прави пет милиона долара! „Бритиш Норман“ изкарва само триста хиляди годишно. При това положение ще му трябват двадесет години, докато си прибере парите обратно.

— Всичко зависи от гледната точка. Затварянето на двеста киносалона означава загуба на повече от един милион фунта стерлинги годишно.

Той ме изгледа продължително, после се изправи.

— Може ли да използвам телефона за един разговор до Лондон? Въпреки разликата във времето, може би ще успея да хвана мистър Енгел, преди да е напуснал кантората.

— Заповядай — казах аз. Докато отиваше към телефона, си погледнах часовника. Беше девет часа и знаех, че съм го уловил. Защото никой, нито дори Джордж Енгел, не напускаше кабинета си в два часа следобед. Не в добрата стара Англия, където канторите бяха отворени до шест и чиновниците все още стояха на високите столчета зад старомодните писалища. Най-вероятно Енгел очакваше позвъняването на Шефилд точно сега.

До обед всичко беше уредено. Мистър Енгел и адвокатите му щяха да пристигнат в Ню Йорк следващата седмица, за да подпишат споразумението. В цялата работа имаше само едно неприятно нещо: трябваше да остана в Ню Йорк. Присегнах към телефона.

— На кого ще се обаждаш? — запита Мак.

— На Дейвид Улф. Той е изпълнителният директор на компанията. Трябва и той да подпише книжата.

— Остави слушалката — изрече уморено Мак. — Той е в Ню Йорк. Доведох го със себе си.

— О — казах аз. Отидох до прозореца и се загледах надолу. Ню Йорк по обед. Долавях напрежението в уличното движение по Парк авеню. Започнах отсега да се чувствам неспокоен. Обърнах се към Макалистър.

— Добре, докарай го тук. След два месеца започвам голям филм. Бих искал да узная какво се прави по него.

— Дейвид води и Бонър, за да доуточните производствените подробности.

Вперих поглед в него. Бяха помислили за всичко. Отпуснах се в един стол. На вратата се позвъни и Робер отиде да отвори. Влязоха Форестър и Мориси. Наблюдавах ги, докато прекосяваха стаята.

— Мислех, че тази сутрин трябва да тръгнеш за Калифорния, Мориси — казах хладно аз. — Как смяташ, че ще успеем да подготвим новата производствена линия?

— Не зная дали ще можем, Джонас — обади се бързо той.

— Какво, по дяволите, значи това? — избухнах аз. — Нали каза, че можем да го направим. Ти присъстваше при подписването на договора.

— По-спокойно, Джонас — тихо се обади Форестър. — Имаме един проблем.

— Какъв проблем?

— Армията на Съединените щати току-що поръча пет СА–200. Искат първата доставка през юни и това ни връзва. Не можем да им произвеждаме В–17 на същата производствена линия. Ти трябва да решиш кои да започнем по-напред.

Вторачих се в него.

— Ти решавай. Ти си президент на компанията.

— Ти си собственик на проклетата компания — кресна ми на свой ред той. — Кой договор ще предпочетеш да уважиш?

— И двата. Не сме се заловили с тази работа, за да отхвърляме пари.

— В такъв случай трябва веднага да пуснем в действие завода в Канада. Можем да уредим преустройството, ако В–17 се произвежда там.

— Тогава го направи.

— Добре. Дай ми Еймос Уинтроп за ръководител.

— Казах ти вече! Никакъв Еймос Уинтроп!

— Никакъв Уинтроп, никакъв канадски завод. Не възнамерявам да изпратя един куп хора на смърт в самолети, монтирани от аматьори, само заради това, че се инатиш да се вслушаш в разума.

— Все още летецът-герой, а? — подиграх го аз. — Какво те интересува кой ще ги монтира? Нали ти няма да летиш?

Той прекоси стаята и застана до стола, загледан в мен. Видях го да свива юмруци.

— Докато ти курварстваше из Лондон и се стараеше да изчукаш всичко, което ти падне, аз бях на летищата и гледах пребитите от умора копелета, капнали от старанията си да прогонят нацистките бомбардировачи от клатещия ти задник. Именно там и тогава взех решението, че ако ни се усмихне щастието да сключим договора, лично ще се погрижа всеки експедиран от нас самолет да бъде такъв, че сам аз да не се страхувам, ако трябва да летя с него.

— Браво, браво! — казах саркастично аз.

— Кога реши да сложиш името си на самолет, който не е от най-добро качество? Когато парите ти станаха достатъчно много ли?

Изгледах го продължително. Прав беше. Веднъж баща ми бе казал същото по малко по-друг начин. Вървяхме из завода в Невада, когато Джейк Плат, надзирателят, се изправи пред него с доклад за някаква неудовлетворителна партида барут. Предложи да го смеси с голямо количество от добрия, така че да се погълне загубата. Баща ми се беше обърнал към него побеснял: „А кой ще погълне загубата на реномето ми? — кресна той. — Всяка кутия барут носи моето име. Изгори го!“.

— Добре, Роджър — изрекох бавно аз. — Получаваш Уинтроп.

Той впи очи в моите. Когато заговори, гласът му беше по-тих.

— Ще трябва ти да ни го намериш. Пращам веднага Мориси в Канада да пусне новия завод, а аз ще се върна на Крайбрежието да започна производството.

— Къде е той?

— Не зная — отговори Роджър. — Последното, което чувах, бе, че се намирал в Ню Йорк, но когато тази сутрин проверих, се оказа, че никой не знае къде е сега. Изчезнал е безследно.