Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

2.

Събуди се и видя разлюляното бяло пране, окачено на въжето за простиране пред прозореца. Тежкият аромат на телешко със зеле, който летният бриз донесе от съседната кухня, й подсказа, че е неделя. Неделите бяха винаги такива, само дето, когато беше малка, бяха по-весели.

В неделя, когато се върнеше от църква с майка си, баща й я очакваше усмихнат, със сресани и подрязани мустаци, с гладко лице, леко дъхащ на моряшки ром. Подхвърляше я във въздуха и я улавяше, притискаше я към себе си и изръмжаваше: „Как е моето малко Мече Джени тази сутрин? Дали е сладка и изпълнена с божия святост направо от извора зад черквата?“.

Тя се смееше и той се смееше, а понякога и майка й се смееше дори, като казваше: „Е, Томас Дентън, тъй ли трябва един баща да говори на дъщеря си, посявайки в нея зърното на собственото си непокорство пред божията воля?“.

И баща й, и майка й бяха млади, изпълнени със смях и щастие, с божията благодат, която обливаше залива на Сан Франциско. След обилния обяд той се обличаше старателно в хубавия си син костюм, улавяше я за ръка и двамата се отправяха да търсят приключения.

Първото приключение биваше кабелният трамвай, който минаваше покрай къщата им. Уловил я в прегръдките си, баща й скачаше в движещата се кола и като размахваше синьо-бялата си карта на кондуктор, която му даваше право да се вози безплатно във всяка от колите на компанията, си проправяше път напред към ватмана. Там държеше лицето й към насрещния вятър, докато дъхът й заседнеше в гърлото и тя си мислеше, че ще се пукне от радост, докато свежият, сладък вятър пълнеше гърдите й.

— Това е моята дъщеря, Мечето Джени! — обясняваше той на всеки, готов да го слуша, и гордо я вдигаше така, че всеки да я види.

И пътниците, погълнати дотогава от собствените си мисли, й се усмихваха, заразени от радостта, която искреше от кръгличкото грейнало лице.

После отиваха в парка или понякога на кея, където си хапваха топли скариди или раци, обилно подправени с чесън, а баща й пиеше тъмна пенеста бира, купувана от контрабандиста, който сновеше наоколо. Но само за да премахне миризмата на чесъна, разбира се. Или отиваха в зоологическата градина и той й купуваше пакетче фъстъци, за да нахрани слона или маймуните в клетките. А привечер се връщаха; тя беше уморена и понякога дори заспала в прегръдките на баща си. А на другия ден беше понеделник и тя едва дочакваше следващата неделя.

Не, нищо не минаваше така бързо както неделите в детството. После тръгна на училище, отначало изплашена от сестрите, строги и отблъскващи в черните си одежди. Дребното й, кръгло лице беше замислено над моряшката блуза с морскосиния шнур. Но те я учеха на катехизиса, после я миропомазаха и страхът й постепенно изчезна и започна да ги възприема като възпитателки, които й разкриваха богатството на християнския живот, а безгрижните недели потъваха все по-надълбоко в гънките на разума, докато едва можеше да си ги припомни.

Джени лежеше мирно в шестнадесетгодишното си легло, с уши изострени към шумовете на неделната утрин. За миг беше тихо, а след това прокънтя пискливият глас на майка й:

— Мистър Дентън, за последен път ти казвам, че е време да се става за утринната литургия.

Гласът на баща й бе дрезгав, думите — неразбираеми. Мислено го виждаше как лежи небръснат и подпухнал от съботната си бира, по дългите си вълнени долни гащи, на мекото широко легло, заровил лице в огромната възглавница. Пак чу гласа на майка си:

— Но аз обещах на отец Хедли, че тази сутрин ще дойдеш. Ако не те е грижа за собствената ти душа, помисли поне за жена си и дъщеря си.

Не чу отговор, после вратата се затръшна и майка й се оттегли в кухнята. Джени стъпи с босите си крака на пода и затърси пантофите. Намери ги и стана, а дългата памучна нощница се провлачи до глезените й, когато прекоси стаята.

На път за банята влезе в кухнята и майка й се обърна от печката:

— Можеш да сложиш новото синьо боне, което ти направих специално за черква, Джени, скъпа.

— Да, мамо.

Старателно си изми зъбите, припомняйки си думите на сестра Филомена в часа по хигиена. Кръгови движения с четката, започващи от венците, после надолу, за да се премахнат всички остатъци от храна, които биха предизвикали гниене. Внимателно си огледа зъбите в огледалото. Имаше хубави зъби. Чисти, бели и равни.

Обичаше чистотата. Не като повечето от момичетата в Колежа на милосърдието, идващи от същия беден квартал, които се къпеха само веднъж седмично, в събота. Къпеше се всяка вечер — дори ако трябваше да затопля вода в кухнята на старата сграда, в която живееха под наем.

Сивите, бистри очи гледаха лицето и тя се опита да си представи как би изглеждала в бялата касинка и униформата на милосърдна сестра. Скоро трябваше да реши. Изпитите бяха следващия месец и всеки ученик получаваше стипендия в училището за милосърдни сестри „Сейнт Мери“.

Сестрите я обичаха и тя винаги получаваше високи бележки по време на стажа си в „Сейнт Мери“. Освен това отец Хедли бе писал на Майка М. Ърнест да я препоръча като благочестива стажантка, редовна посетителка на литургиите, за разлика от другите съвременни момичета, които прекарваха по-голямата част от времето си пред огледалото над грима си, отколкото коленичили в църковния олтар пред своя Бог. Отец Хедли бе изразил своята увереност, че благочестивата Майка ще намери начин да възнагради това бедно дете за неговото смирение.

Стипендията за колежа „Сейнт Мери“ се даваше всяка година на един ученик, показал най-добри успехи в областта на религията и учението, преценяван от комитет, оглавяван от архиепископа. Тази година стипендията бе определена за нея, ако решеше да стане милосърдна сестра. Именно тази сутрин, след богослужението, тя трябваше да се представи на Майка М. Ърнест в Дома на сестрите, за да й даде отговор.

— Получаваш милостта божия — й бе казала сестра Сирил, след като й съобщи за избора на комисията. — Но решението ще трябва да вземеш ти. Може би грижата за болни и безпомощни не е истинското ти призвание.

Сестра Сирил бе погледнала момичето, застанало кротко пред бюрото й. Джени вече бе източена и стройна, с женствено тяло и все пак странно невинна, с благите си сиви очи, които й отвърнаха на погледа. Джени не проговори. Сестра Сирил й се усмихна.

— Разполагаш с една седмица, за да размислиш — каза добродушно тя. — Иди в Дома на сестрите следващата неделя след литургията. Майка Мери Ърнест ще бъде там, за да й съобщиш отговора си.

Баща й бе изпсувал ядовито, когато научи за стипендията.

— Що за живот е това за едно дете? Да чисти подлогите на разни дъртаци. Нищо чудно да я уговорят да стане монахиня.

После се обърна гневно към майка й.

— Всичко това е твое дело — викна той. — Ти и разните пастори, които слушаш. Какво толкова свещено има в това да отнемеш на едно дете започналите да бликат в него сокове на живота и да го затвориш зад зидовете на манастир?

Лицето на майка й пребледня.

— Богохулстваш, Томас Дентън — изрече хладно тя. — Ако поне веднъж бе дошъл да поговориш с добрия отец Хедли, щеше да разбереш колко грешиш. И ако дъщеря ти стане религиозна, аз ще бъда най-гордата християнска майка. Какво лошо има в това да повериш дъщеря си в ръцете на Христа?

— М-да — възрази тежко той. — Но кой ще бъде виновен, когато детето порасне и разбере, че е ограбено от удоволствието и насладата да бъде жена? — Той се обърна към Джени и я погледна. — Мечо Джени — обясни благо той, — аз не възразявам да станеш милосърдна сестра при условие че искаш. Не мисли за майка ти и за мен. Не мисли и за църквата. От значение си само ти. — Той изпъшка. — Разбираш ли ме, чедо?

— Разбирам, татко — кимна Джени.

— Ти няма да спреш, докато не видиш дъщеря си курва — изведнъж писна майка й насреща му.

Той се изви рязко.

— Бих предпочел да я видя курва по свое собствено желание, отколкото завлечена насила в манастир. — Погледна Джени и гласът му пак се смекчи. — Искаш ли да станеш милосърдна сестра, Мечо Джени?

Тя го погледна с бистрите си сиви очи.

— Мисля, че да, татко.

— Щом такова е желанието ти, Мечо Джени — каза тихо той, — то аз съм доволен от него.

Майка й го изгледа тържествуващо.

— Кога ще се научиш, че не можеш да се бориш против бога, Томас Дентън?

Той се накани да й отговори, после сви устни и излезе от къщи.

 

 

Сестра Сирил почука на масивната дъбова врата на кабинета.

— Влез — прозвуча ясен, мощен глас. Тя отвори вратата и направи знак на Джени.

Джени пристъпи колебливо в стаята, последвана от сестра Сирил.

— Това е Джени Дентън, Преподобна майко.

Жена на средна възраст, в черни одежди, каквито се носеха от сестрите, вдигна поглед зад бюрото. До нея имаше полупразна чаша чай. Огледа момичето с открито любопитните си, пълни с въпроси, очи. След миг се усмихна, разкривайки правилни бели зъби.

— Значи ти си Джени Дентън — започна тя, протягайки ръка.

Джени веднага се поклони и целуна пръстена на ръката на Преподобната майка.

— Да, Преподобна майко. — Изправи се и застана скована пред бюрото.

Майка М. Ърнест се усмихна отново, в очите й се появиха развеселени пламъчета.

— Отпусни се, дете — каза тя. — Няма да те изям.

Джени се усмихна неловко. Преподобната майка надигна вежди.

— Би ли желала чашка чай? — запита тя. — Чаша чай винаги ме кара да се чувствам по-добре.

— Да, благодаря — прие сковано Джени.

Преподобната майка вдигна поглед и кимна на сестра Сирил.

— Аз ще донеса, Преподобна майко — бързо каза сестрата.

— И една за мен, моля те. — Майка М. Ърнест се обърна към Джени. — Много обичам чай — усмихна й се тя. — А тук го имат. Не от онзи слаб чай, който се дава в болниците; истински чай, запарен в чайник, както се следва. Ще седнеш ли, дете?

Последното дойде така неочаквано, че Джени не беше сигурна дали наистина го е чула.

— Какво, Майко? — заекна тя.

— Няма ли да седнеш, дете? Няма защо да се притесняваш от мен. Аз искам да бъдем приятелки.

— Да, Майко — каза Джени и седна, още по-нервна отпреди.

Преподобната майка я огледа.

— И така, ти си решила да станеш милосърдна сестра, така ли?

— Да, Преподобна майко.

Преподобната майка прикова прямите си любопитни очи в нея.

— Защо? — ненадейно попита тя.

— Защо ли? — Джени бе изненадана от въпроса. Очите й се отпуснаха пред погледа на Преподобната майка. — Защо? — Тя пак ги отправи към Майката. — Не зная. Всъщност, никога не съм мислила за това.

— Колко годишна си, дете? — запита Преподобната майка.

— Следващия месец, точно преди матурата, ще навърша седемнадесет.

— Винаги си имала желание да станеш сестра и да помагаш на болните, още от дете, така ли?

Джени поклати глава.

— Не — отвърна откровено тя. — Досега не съм мислила много задълбочено.

— Да бъдеш сестра не е лека работа. В „Сейнт Мери“ ще разполагаш с много малко време за себе си. Ще работиш и ще учиш през целия ден, нощем ще оставаш в пансиона. Само един ден през месеца ще можеш да посещаваш родителите си. — Преподобната майка извъртя дръжката на чашата си тъй, че да сочи встрани от нея. — Това може да не се хареса на твоя приятел.

— Но аз нямам приятел — обади се Джени.

— На разходките излизаш с Майкъл Халоран — каза Преподобната майка. — И всяка събота играеш тенис с него. Не е ли той твоят приятел?

Джени се засмя.

— Не, Преподобна майко. Не ми е приятел в този смисъл. — Пак се засмя, този път на себе си, като си спомни за нервния дангалак, чиито романтични мисли стигаха само до неговия бекхенд. — Той е най-добрият играч на тенис тук, това е всичко. — После добави. — И някой ден ще го победя.

— През годината ти бе капитан на отбора по тенис на момичетата?

Джени кимна.

— В „Сейнт Мери“ няма да разполагаш с време за тенис — посочи Преподобната майка. Джени нищо не отговори.

— Има ли нещо, което желаеш повече от това да станеш милосърдна сестра?

Джени се замисли за момент. После вдигна очи към Преподобната майка.

— Искам да победя Хелен Уилкс в шампионата по тенис на Съединените щати.

Преподобната майка се разсмя. Продължаваше да се смее, когато сестра Сирил влезе с чая. Погледна момичето.

— Бива си те — каза накрая тя. — А предчувствам, че ще станеш и много добра милосърдна сестра.