Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Книга втора
Историята на Невада Смит

1.

Минаваше девет, когато Невада отклони колата от шосето по черния път, който водеше към ранчото. Спря пред основната постройка и слезе. Остана заслушан в смеха, идващ от казиното.

Един мъж излезе на верандата и се загледа в него.

— Здравей, Невада.

Невада му отговори, без да се обръща.

— Здравей, Чарли. Изглежда дошлите да се развеждат приятно си убиват времето.

Чарли се засмя:

— Че защо не? Разводът ще бъде хубава сделка за много от тях.

Невада се обърна и го погледна.

— Предполагам. Само не мога да свикна с мисълта, че развличаме жени, вместо да отглеждаме говеда.

— Сега вече може би ще свикнеш — каза Чарли. — В края на краищата, половината от всичко това е твое. Време е да се установиш и да го разработиш.

— Не знам — каза Невада. — Крастата за пътуване не ме оставя. Доста се заседях на едно място.

— Къде смяташ да пътуваш? — запита го Чарли. — Няма вече подходящо място. Цялата страна е опасана от пътища, които стигат навсякъде. Закъснял си с трийсет години.

Невада кимна мълчаливо. Чарли беше прав, но странното бе, че той не се чувствуваше закъснял с трийсет години. Чувствуваше същото, което винаги бе изпитвал. Особено сега.

— Настаних жената в твоята колиба — каза Чарли. — Марта и аз забавихме вечерята заради вас.

Невада се върна в колата.

— Тогава най-добре да отида да я взема. Ще се върнем веднага, щом се измия.

Чарли кимна и влезе вътре, когато колата тръгна. На вратата се обърна и се загледа как тя извиваше по пътя към малкото възвишение в задния край на ранчото. Поклати глава и влезе вътре.

Марта го чакаше.

— Как е? — тревожно попита тя.

— Не зная — поклати той отново глава. — Струва ми се малко объркан. Просто не зная.

 

 

В колибата беше тъмно, когато Невада влезе. Той взе газената лампа зад вратата и я сложи на масата. Запали кибрит и поднесе пламъка към фитила. Фитилът запука и след малко припламна. Той сложи шишето отгоре и върна лампата на полицата.

Гласът на Рина долетя зад гърба му:

— Защо не запалиш електричеството, Невада?

— Обичам светлината на лампата — простичко отвърна той. — Електрическата светлина не е естествена. Уморява очите.

Тя седеше на стола срещу вратата бледа, със сияещо лице. Беше облечена с дебел пуловер, който падаше върху избелелите джинси, покриващи краката й.

— Студено ли ти е? — запита той. — Ще запаля огън.

— Не ми е студено — поклати глава тя.

Той остана замислен известно време, после заговори:

— Ще си внеса багажа и ще се измия. Чарли и Марта ни чакат за вечеря.

— Ще ти помогна да го донесеш.

— Добре.

Излязоха навън в нощта. Звездите бяха потънали в черното кадифено небе, а от хълма долу се дочуваха музика и смях.

Тя се загледа към казиното.

— Радвам се, че не съм една от тях.

Той й подаде куфар.

— Никога не би могла да бъдеш. Не си този тип.

— Мислех да се разведа с него — каза тя. — Но нещо отвътре ме задържаше, макар да знаех от самото начало, че съм сбъркала.

— Сделката си е сделка — отсече той и тръгна с пълни ръце към колибата.

— Така е.

Направиха още два мълчаливи курса, после тя седна на ръба на леглото, а той си съблече ризата и тръгна към мивката в ъгъла на малката спалня.

Мускулите потрепваха под поразително бялата му кожа. Космите, покриващи гърдите му, се спускаха като мек, черен пух към плоския му корем. Той покри лицето и врата си със сапун и започна да се плиска с вода. Присегна слепешката за кърпа.

Тя му подаде една и той се затърка ревностно. Остави кърпата и взе чиста риза. Намъкна я и започна да се закопчава.

— Почакай — изведнъж каза тя. — Нека аз го направя.

Пръстите й бяха сръчни и леки. Усещаше докосването им по кожата си като шепот на вятъра. Тя го погледна в лицето с учудени очи.

— На колко години си, Невада? Кожата ти е като на момче.

Ненадейно той се усмихна.

— На колко години си? — настоя тя.

— Струва ми се, че съм роден през осемдесет и втора — каза той. — Майка ми беше от племето киова, а те не държат много на рождените дни. Така че сега съм на четиридесет и три. — Той натъпка ризата в панталоните.

— Не изглеждаш на повече от трийсет.

Той се разсмя доволен.

— Да вървим да похапнем нещо.

Тя го улови за ръката.

— Да вървим — каза. — Изведнъж огладнях.

Беше след полунощ, когато се върнаха в колибата. Той отвори вратата и я пусна да влезе преди него. После отиде при камината и драсна клечка кибрит на подпалките. Тя застана до него и той вдигна очи.

— Отивай да си легнеш — каза той.

Тя влезе мълчаливо в спалнята, а той раздуха подпалките. Дървата захванаха и лумнаха в пламъци. Той сложи няколко цепеници, изправи се и прекоси стаята към шкафа. Извади от него бутилка бърбън и чаша и седна пред камината.

Наля си и загледа уискито в чашата. Огънят зад него му придаваше топли отблясъци. Бавно изпи уискито.

Когато свърши, остави празната чаша и започна да си изува ботушите. Остави ги край стола, отиде при кушетката и се изпъна на нея. Тъкмо си беше запалил цигара, когато гласът й долетя откъм спалнята:

— Невада?

Той седна и се обърна към нея.

— Да?

— Не каза ли Джонас нещо за мен?

— Не.

— Той ми даде сто хиляди долара за акциите и къщата.

— Зная — отвърна той.

Тя се поколеба за миг, после влезе в стаята.

— Нямам нужда от тези пари. Ако на теб ти трябват…

Той се засмя беззвучно.

— Аз съм добре. Все пак, благодаря ти.

— Наистина ли?

Той пак се засмя, чудейки се какво ли би казала, ако знаеше за ранчото му от два хектара и половина в Тексас, за половината му дял в трупата „Дивият Запад“. И той бе научил доста неща, от стареца. Парите имаха смисъл само когато работеха за теб.

— Наистина — каза той. Изправи се и тръгна към нея. — Сега иди си легни, Рина. Изморена си.

Той я последва в спалнята, където тя си легна, й извади едно одеяло. Тя улови ръката му, когато мина покрай леглото.

— Говори ми, докато заспя.

Той приседна на леглото.

— За какво? — попита. Тя продължаваше да му държи ръката.

— За себе си. Къде си роден, откъде си… всичко.

Той се усмихна в мрака.

— Няма много за казване — заяви. — Доколкото зная, съм роден в Западен Тексас. Баща ми е бил прериен ловец на бизони, на име Джон Смит, а майка ми принцеса на индианското племе киова и се казваше…

— Не ми казвай — прекъсна го сънливо тя. — Зная името й. Покахонтас.

Той се засмя тихо.

— Някой ти го е казал — шеговито я укори. — Покахонтас. Това беше името й.

— Никой не ми го е казал — съвсем тихо прошепна тя. — Четох го някъде.

Ръката й се плъзна бавно от неговата и той погледна надолу. Очите й бяха затворени, беше потънала в дълбок сън.

Той се изправи безшумно и намести одеялото върху нея, после се обърна и отиде в другата стая. Застла одеяло върху кушетката и бързо се разсъблече. Изпъна се и метна одеялото върху себе си.

Джон Смит и Покахонтас. Чудеше се колко ли пъти бе разказвал на шега тази история. А истината беше още по-чудата. Такава, че едва ли някой би повярвал.

Това беше толкова отдавна, че понякога и сам той не вярваше. Тогава името му не беше Невада Смит, а Макс Санд.

И той беше търсен за кражба чрез взлом и убийство в три различни щата.