Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

13.

Морис Бонър влезе в ресторанта „Браун Дерби“ в Холивуд, свил под мишница дебелия сценарий, подвързан в синя хартия. Оберкелнерът го посрещна и му се поклони.

— Добър ден, мистър Бонър. Мистър Пиърс е вече тук.

Тръгнаха към едно сепаре в дъното на ресторанта. Дан вдигна очи от „Холивуд Рипортър“. Остави вестника до чашата си.

— Здравей, Морис.

Бонър се отпусна в стола срещу него.

— Здравей — отвърна той. Погледна вестника. — Чете ли как хвалят нашето момиче?

Дан кимна.

— И това е само половината от това, което е било — каза Бонър. — Ал Петрочели ми сподели, че никога не е виждал подобно нещо. Не я оставили да слезе от сцената и след като всичко приключило, едва не й разкъсали дрехите, когато отивала към колата. Хоуп се обади рано тази сутрин, за да ми каже, че я иска винаги, когато е свободна.

— Още едно доказателство, че съм прав — обади се Пиърс. — Мисля, че сега тя е по-известна, отколкото Марлоу, когато и да било. — Отправи хитър поглед към Бонър. — Все още ли я посещаваш веднъж седмично?

Бонър се усмихна. Нямаше тайни в този град.

— Не. След премиерата на „Грешницата“ в Ню Йорк Корд скъса стария договор и й даде нов.

— Не разбирам.

— Много просто — обясни Бонър. — Сутринта, когато получи новия си договор, дойде в кабинета ми. Взе ми писалката и го подписа, после ме погледна и каза: „Сега нямам нужда да ме чука никой. Дори и ти!“. Взе си договора и излезе.

Пиърс се засмя.

— Не й вярвам. Веднъж курва, цял живот курва. Има си нещо наум.

— Има. Джонас Корд. Имам предчувствие, че ще се омъжи за него.

— Заслужава си го, кучият му син — каза безпощадно Пиърс. — Все още ли не знае, че е била курва?

— Не знае.

— Ето, виждаш ли? Колкото и да се мислиш за умен, винаги се намира някой по-умен. — Пиърс се засмя. — Впрочем какво прави Джонас?

— Прави само пари — отвърна Бонър. — Но ти познаваш Джонас. Не е щастлив.

— Защо пък не?

— Опита се да постъпи във Въздушните сили, но не го приели. Отказали да му дадат позволение, заявявайки, че бил много ценен за военното производство. Тогава, какъвто е schmuck, напуснал Вашингтон, побеснял отишъл в Ню Йорк и се записал като редник.

— И все пак, не е в армията.

— Разбира се, че не. Пропаднал на медицинския — пукнати ушни тъпанчета или нещо подобно. Класифицират го като негоден, а следващата седмица прибират Роджър Форестър за бригаден генерал.

— Чух, че и Дейвид скоро ще се яви пред медицинската комисия — подхвърли Пиърс.

— Всеки момент, глупак с глупаците. Лесно би могъл да се отложи. Женен, с бебе; особено сега, когато на нашия бранш обръщат специално внимание. Ала не иска. — Той погледна Пиърс през масата. — Дори и Невада изкарва своето шоу „Дивият Запад“ на безплатна работа за набиране средства за войната.

— Това само доказва, че все още има хора край нас, които смятат войната за някаква шега — каза Дан. Махна на келнера да им донесе по още едно. — Тези тримата всъщност аз ги въведох в бранша. Днес всички те са на върха, а къде съм аз? Все още се мъча да направя някоя дребна сделка.

Бонър го изгледа. Не съжаляваше Дан Пиърс. Дан все още беше един от най-преуспяващите като импресарио в Холивуд.

— Да — подметна той саркастично. — Сърцето ми кърви за теб. Знам вече историята на твоя живот, Дан. Не затова съм дошъл на обяд.

Дан беше достатъчно ловък, за да разбере, че има опасност да изгуби аудиторията си. Преустанови с оплакванията и снижи глас до поверителен шепот:

— Прочете ли сценария?

Бонър вдигна сценария от съседния стол и го сложи на масата.

— Прочетох го.

— Велик, нали? — каза Пиърс и търговското възхищение се прокрадна в гласа му.

— Добър е — кимна с глава Бонър. — Макар че има нужда от доста поправки.

— Че кой сценарий няма? — запита Пиърс с усмивка. Наведе се напред. — Тъй както аз виждам работата, този сценарий се нуждае от режисьор като теб. Вагнър от „Универсал“ е луд за него. Също така и Цимбалист от „Метро“. Но мен не ми се ще. Те просто нямат чувството, което ти притежаваш.

— Престани с тези глупости, Дан. И двамата знаем, че сценарият си струва, само ако успеем да наемем подходяща изпълнителка. И двамата знаем също така коя е тя.

— Дентън — пресече го Пиърс. — И аз така мисля. Затова ти го дадох. Тя има договор с твоето студио.

— Но Джонас има решителната дума. И вече няколко пъти отхвърли много подходящи филми.

— Какво е решил да прави? — запита Пиърс. — Да я скрие и да я пази за себе си? Не може да се постъпва така с една звезда. Рано или късно, тя ще излезе.

Бонър сви рамене.

— Ти го познаваш. Никога не обяснява постъпките си.

— Може би сценарият ще му хареса.

— Дори и да му хареса — настоя Бонър, — щом разбере, че ти си замесен, цялата работа отива на вятъра.

— Ами ако малката настои да играе тази роля?

Бонър сви рамене.

— Можем само да гадаем. Но аз няма да й го дам. Не искам да си навличам неприятности, с който и да било сценарий. Колкото и да е добър, винаги ще се намери някой по-добър.

Пиърс го изгледа и месестите му устни се свиха.

— Имам една идея, която би я накарала да помисли за нас — започна той. — Напипал съм…

Бонър го спря.

— Не ми казвай. Ако стане, нека бъда приятно изненадан. Не искам да знам нищо предварително.

Пиърс го изгледа, за миг, после се отпусна на стола. Взе менюто.

— Добре, Морис — каза той усмихнат. — Какво ще хапнеш?

 

 

Пощата бе оставена на малкото бюро във всекидневната, когато Джени се върна от студиото. Тя пристъпи към бюрото и седна там.

— Ще вечеряме към осем и половина — нареди тя. — Преди това искам да се изкъпя и да си отпочина.

— Si, senorita — отговори Мария и излезе с клатушкащата си походка.

Джени погледна пощата. Имаше два плика, един голям, който опитът й подсказа, че съдържа ръкопис, и едно писмо. Най-напред отвори писмото. Бланката отгоре бе написана: КОЛЕЖ ЗА МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ „СЕЙНТ МЕРИ“. Очите й се плъзнаха по страницата. Разпозна прецизния почерк на сестра М. Кристофър.

Скъпа Джени,

Искам само накратко да ти изразя благодарността си и тази на студентките и персонала на „Сейнт Мери Колидж“ за специалната прожекция на филма, която бе така любезна да уредиш.

Преподобната майка и сестрите, включително и аз, бяхме силно впечатлени от внушителната любов към вярата на нашия Спасител, така умело пресъздадени в твоето изпълнение; изобразяването на това, сигурна съм, е най-точното, но и най-трудното за постигане. Жалко само, че създателите на филма са счели за необходимо да включат няколко сцени, които считаме за излишни при описанието на историята на Мария Магдалена. Но, общо взето, сме извънредно щастливи, че в тези тежки времена можахме да видим такава благородна демонстрация на спасителното милосърдие, което се намира в любовта към Бога.

Ето че трябва да приключа, тъй като след малко постъпвам дежурна в хирургията. От началото на войната всички ние, в колежа и в болницата, работим по две смени поради недостиг на персонал. Но с божията милост ще удвоим жалките си усилия, за да разширим Неговата милост.

Преподобната майка ти изпраща сърдечната си благословия и се моли да продължаваш да имаш успех и щастие в новата си професия.

Искрено твоя в Христа,

сестра М. Кристофър

Образът на строгото, наблюдателно лице на сестрата премина през ума й заедно с носталгичната болка за годините, прекарани в колежа. Струваше й се, че всичко е било много отдавна, сякаш сега тя беше съвсем друг човек, не нервното момиче с големите очи, пристъпило някога в кабинета на Преподобната майка.

Припомни си спокойните часове, посветени на учене, дългите часове на обучение и изморителните часове на изтощителна работа в болницата. Неведнъж бе плакала от отчаяние, че не й се удава да усвои целия преподаван материал. Именно в такива моменти суровата маска изчезваше от лицето на сестрата и тя поставяше успокоително ръка на рамото на девойчето.

„Работи усърдно и се моли често, Джени, казваше нежно тя, и ще се научиш. В теб има дарба за тази професия.“

И тя се чувстваше успокоена, силите й се връщаха, когато гледаше как щедро сестрата се раздава на всички — пациенти и ученички. Струваше й се, че в който и час на деня или нощта да дежури, сестра Кристофър винаги беше наоколо.

Джени присегна за цигара. Сигурно всички сега изнемогваха от работа, щом сестрата го споменаваше в писмото. Сестра Кристофър никога не изтъкваше усилията, които полагаше. Чувство на безполезност пропълзя в Джени при мисълта колко по-лек бе животът, който тя водеше. Загледа силните си, тънки ръце. Толкова малко й служеха сега. Знанията, които се криеха в тях, напираха през пръстите й. Трябваше да има начин да подпомогне с нещо сестрите.

Имаше. Присегна към телефона веднага, щом мисълта й дойде в главата и бързо набра номера.

— Роза? Джени е.

— Как си, Джени? Дейвид ми разказа как си накарала армията да капитулира в представлението на Хоуп.

Джени се засмя.

— Клетите момчета дълго време не са виждали жена.

— Не ми пробутвай това. Вестниците писаха, че си била великолепна.

— Да не искаш да кажеш, че Дейвид те е накарал да ги четеш?

— Разбира се — отвърна Роза. — Нали това прави всяка съпруга в бранша? Само така може да проследи какво прави мъжът й.

— Как е малкият Бърни?

— Защо не дойдеш някой път на вечеря, хем ще го видиш сама? Отдавна не сме се събирали.

— Ще дойда. Скоро.

— Искаш ли да говориш с Дейвид?

— Ако е там — помоли учтиво Джени.

— Довиждане, мила — сбогува се Роза. — Да дойдеш скоро! Ето ти Дейвид.

— Как е гордостта и щастието на компанията „Норман“?

— Чудо. Прощавай, че те безпокоя вкъщи. Дейвид, имам един специален проблем, по който искам да се посъветвам с теб.

— Давай — прозвуча сериозният му глас.

Тя си прочисти гърлото.

— Завърших колежа „Сейнт Мери“ със стипендия и си мисля дали бих могла да уредя със студиото да заделят част от седмичната ми заплата и да я изпращат там, тъй както правят с Фонда за подпомагане на филмовите дейци. Един вид отплата за всичко, което са сторили за мен.

— Лесна работа — засмя се Дейвид някак облекчен. — Прати една бележка в кабинета ми утре сутринта, като споменеш колко да се заделя и останалото е наша работа. Нещо друго?

— Не, това е всичко.

— Добре. И не забравяй да дойдеш на вечеря, както обеща на Роза.

— Ще дойда, Дейвид. Довиждане.

Остави слушалката и пак погледна писмото. Почувства се по-добре. Дори ако не можеше лично да бъде там, за да помогне, парите й щяха да свършат работа. Остави писмото и отвори другия плик. Права беше. Оказа се сценарий, доста обемист.

Прочете с любопитство заглавието върху синята обложка: „Афродита“; сценарий по романа на Пиер Луц. Разтвори го на първата страница и оттам изпадна някаква бележка. Беше къса и конкретна.

Драга мис Дентън,

Отдавна не сте правили филм и според мен бяхте достатъчно разумна да изчакате появата на подходящ сценарий, който да утвърди огромния ви успех от „Грешницата“.

Именно „Афродита“ е този сценарий. По мое мнение, от всичко, което прегледах, той е единственият, който би могъл да прибави нова слава към вашата кариера. Ще бъда особено заинтересуван от вашето мнение.

Искрено ваш

Дан Пиърс

Сгъна писмото и го мушна в сценария. Този Дан Пиърс беше истински хитрец. Знаеше как да избегне представянето на сценария в студиото по обикновения ред. Тя го взе и се отправи нагоре към стаята си. Щеше да го прочете в леглото след вечеря.