Харолд Робинс
Торбарите (30)

3.

Макалистър направи необходимите корекции в договора и го подписахме. Минаваше четири и половина, когато излязохме във фоайето. Запътих се към асансьора, когато Еймос Уинтроп ме потупа по рамото.

Не ми се щеше да разговарям с него.

— Не може ли да почакаме до сутринта, Еймос? — попитах аз. — Трябва да поспя.

Лицето му придоби многозначителен израз. Тупна ме добродушно по рамото.

— Зная какъв сън те чака, момко, но това е важно.

— Нищо не може да бъде чак толкова важно.

Вратата на асансьора се отвори и аз пристъпих към него. Еймос се вмъкна след мен. Операторът започна да затваря вратата.

— Минутка — спрях го аз.

Вратата се отвори и аз излязох.

— Добре, Еймос — казах, — за какво става дума?

Отидохме и седнахме на една кушетка.

— Имам нужда от още десет хиляди — каза той.

Изгледах го. Нищо чудно, че бе фалирал. Харчеше ги по-бързо, отколкото ги печатаха.

— Какво стана с парите, които получи за акциите? Лицето му се смути.

— Отидоха — каза той. — Знаеш колко много дългове имах.

Знаех. Той дължеше на всички. След като се беше разплатил с всичките си кредитори и бившите си съпруги, едва ли беше останало нещо от петдесетте хиляди. Започнах да съжалявам, че съм го включил в сделката преди малко, но бях мислил, че ще бъде в състояние да допринесе нещо за компанията. Навремето бе един от най-добрите авиоконструктори в страната.

— Твоят договор не ти дава право на такива аванси — казах аз.

— Зная — отвърна той. — Но това е важно. Няма да се повтори, обещавам ти. Касае се за Моника.

— Моника? — изгледах го аз. Почваше да става интересно. — Каква е работата?

Той заклати глава.

— Искам да я пратя при майка й в Англия. Голямо бреме ми е. Не мога да я контролирам вече. Тайно се вижда с някакъв тип, и ако още не се е чукала с него, скоро ще го направи.

Задържах за миг погледа си върху него. Чудех се дали не ме изнудва деликатно. Може би вече беше научил и искаше по този начин да ми даде да разбера.

— Знаеш ли кой е?

Поклати глава.

— Ако знаех, бих го убил! — каза разпалено. — Такова сладко, невинно дете като нея.

Запазих безразличния си израз. Любовта е сляпа, а родителите са още по-слепи. Дори измамник като Еймос, с цялата си опитност, не беше по-ловък от факира Джо Доукс от помона.

— Говорил ли си с нея?

Той поклати отново глава.

— Опитах, но тя не пожела да ме изслуша. Знаеш какви са децата в днешно време. Всичко научават в училище и нищо не можеш да им кажеш. Когато беше на шестнайсет години, намерих пакет порнографски снимки в чантата й.

Трябвало е тогава да я спре. Закъснял бе с около три години. Сега тя беше на деветнайсет и сама си водеше хорото.

— Хора като теб никога не се учат.

— Какво трябваше да направя? — разпалено ме запита той. — Да я държа заключена в стаята ли?

Поклатих глава.

— Трябваше да се опиташ да й бъдеш баща.

— Откога стана такъв експерт? — ядоса се той. — Не би говорил така, ако имаше собствени деца.

Бих могъл да му обясня. И аз бях имал баща, прекалено зает с работата си. Но се чувствувах много уморен. Изправих се.

— Какво става с парите? — настоя той.

— Ще ти ги дам — казах аз. Изведнъж ме обзе някакво отвращение. За какво ли ми бяха нужни хора като него? Те бяха като пиявици. Лепнеха ли се веднъж, не те пускаха вече. — Всъщност, ще ти дам двадесет и пет.

Израз на удивено облекчение премина по лицето му.

— Наистина ли, Джонас?

Кимнах.

— При едно условие.

За пръв път в очите му се появи предпазливост.

— Какво имаш предвид?

— Искам оставката ти.

— От „Уинтроп Еъркрафт“? — гласът му беше недоумяващ.

— От „Корд Еъркрафт“! — казах натъртено аз.

Цветът започна да се изгубва от лицето му.

— Но… но аз съм основал самолетната фабрика. Зная всичко по нея. Тъкмо разработвах един самолет, който съм дяволски сигурен, че армията ще…

— Вземай парите, Еймос — казах студено аз. — С фабриката е свършено. — Тръгнах към асансьора. Влязох вътре и операторът затвори вратата под носа му.

— Нагоре ли, мистър Корд? — попита ме той.

— Все нагоре — казах уморено аз.

Моника лежеше напреки на леглото, полузаспала, с горната част на пижамата ми. Отвори очи и ме погледна.

— Всичко добре ли мина?

Кимнах.

Тя ме наблюдаваше, когато си захвърлих ризата на един стол.

— Какво искаше татко?

Измъкнах се от панталона и улових долната част на пижамата, която тя ми хвърли.

— Току-що си подаде оставката — казах аз, като изритах гащетата и навлякох пижамата.

Тя се изправи в леглото с разширени от изненада очи.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Чудя се защо ли?

Погледнах я.

— Каза, че имало нещо общо с теб. Че искал да отдели повече време да ти бъде баща.

Тя ме изгледа и избухна в смях.

— Ех, дявол да го вземе — каза. — Цял живот мечтаех да ми обръща малко повече внимание и сега, когато вече не ми е нужен, изведнъж му се приисква да играе на татко.

— Не ти ли е нужен вече?

Тя поклати глава.

— Не. Никога! — бавно каза тя. Стана от леглото и положи глава на гърдите ми. Гласът й беше като поверителен детски шепот. — Сега вече не, след като имам теб. Ти си всичко за мен — баща, брат, любовник.

Бавно погалих меката й кестенява коса. Обзе ме внезапен прилив на съчувствие. Знаех колко самотен може да бъде човек на деветнайсет години.

Очите й бяха затворени, а под меката бяла плът бяха двете синкави, уморени кухини. Притиснах леко устни към челото й.

— Ела в леглото, дете — казах нежно аз. — Почти е съмнало.

Заспа веднага, положила глава на рамото ми, а шията й се бе наместила в извивката на ръката ми. Дълго не можах да заспя. Лежах загледан в притихналото лице, докато слънцето се показа и заля стаята.

По дяволите Еймос Уинтроп! По дяволите Джонас Корд! Проклинах всички мъже, които бяха презаети и егоисти и все пак — бащи на децата си.

Започнах да чувствувам как умората се просмуква в мен. Полузаспал я усетих как се раздвижва до мен и топлината на дългото й грациозно тяло се преля в мен. Сънят дойде. Тъмният, като беззвездна нощ, прекрасният сън.

На следващата вечер сключихме брак в малкия параклис в Рено.