Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

10.

Джени вдигна бутилката шампанско и наля във високата стъклена чаша, напълнена с кубчета лед. Виното ги покри с шумяща пенлива яка, после се утаи и тя я напълни догоре. Мушна стъклената сламка в чашата и я подаде на Стенхърст.

— Ето ти безалкохолното, Чарли.

Той се ухили закачливо насреща й.

— Ако се нуждаеш от нещо да изкара газовете — каза той, — шампанското е по-подходящо от газираните безалкохолни напитки. — Отпи с наслада. — Ах — възкликна той и се оригна. — Пийни си малко, може би ще те възбуди.

— Каква ти е ползата, дори и ако ме възбуди? — възрази Джени.

— Ще ми бъде приятно, като си помисля какво бих направил, ако беше преди двадесет години.

— Да кажем четиридесет — за по-сигурно.

— Не — поклати глава той. — Двадесет е по-добре. Може би защото тогава най-много ценях, знаейки, че няма да трае дълго.

Телетипът в ъгъла на библиотеката затрака. Джени стана от стола и отиде до него. Когато спря, тя скъса лентата и се върна при него.

— Току-що са избрали Рузвелт за втори мандат — подаде му жълтия лист.

— Очаквах това — каза той. — Сега вече никога няма да могат да изхвърлят кучия му син оттам. Но защо ли се тревожа? Аз няма да съм наоколо.

Телефонът иззвъня почти веднага, щом той млъкна. Беше пряката линия с вестника му в Лос Анжелос. Тя взе слушалката и му я подаде.

— Стенхърст — изрече той в нея.

Тя долови леко бръмчене в другия край на жицата. Той слушаше с безразличие.

— По дяволите, не! Има достатъчно време за редакционни статии, след като произнесе встъпителната си реч. Тогава ще имаме представа кои са обещанията, които възнамерява да наруши. Никакви редакционни статии до утре. Това важи за всички вестници. Предай го по телетипа.

Той остави слушалката и я погледна. Внезапно телетипът пак затрака. Тя отиде до него и се загледа. Върху жълтата хартия започнаха да се появяват зелени букви:

„ОТ ЧАРЛЗ СТЕНХЪРСТ ДО ВСИЧКИ ВЕСТНИЦИ: ВАЖНО. АБСОЛЮТНО НИКАКВИ РЕДАКЦИОННИ СТАТИИ ЗА ПРЕИЗБИРАНЕТО НА РУЗВЕЛТ ДО ПРОИЗНАСЯНЕТО И ПРЕЦЕНКАТА НА ВСТЪПИТЕЛНАТА РЕЧ. АБСОЛЮТНО НИКАКВИ РЕДАКЦИОННИ СТАТИИ ЗА ПРЕИЗБИРАНЕТО НА…“

Тя се отстрани от телетипа, докато той продължаваше да трака.

— Вашите нареждания, шефе.

— Добре. Сега изключи тази проклетия, за да можем да си поговорим.

Тя се върна и изключи апарата, после отиде и седна срещу него. Извади цигара и я запали, докато той пиеше замислен шампанско през сламката.

— Какви са плановете ти, когато тази работа свърши?

— Не съм мислила много.

— По-добре е да започнеш — каза той. — Аз няма да изкарам още дълго.

Тя му се усмихна.

— Бързаш да се отървеш от мен ли?

— Не ставай глупава — сряза я той. — Единствената причина да се задържа толкова е, че не ми се искаше да те оставя.

Нещо в гласа му я накара да го погледне изучаващо.

— Знаеш ли, Чарли, вярвам на казаното.

— Разбира се — отсече той.

Внезапно трогната, тя се приближи до стола и го целуна по бузата.

— Хей, сестра Дентън — възкликна той. — Май най-после се навихте, а? Веднага ще ви натикам в леглото.

— Отдавна да си ме натикал, Чарли. Бедата е, че не сме се срещнали навремето.

Като размисли върху казаното, видя, че наистина беше вярно.

Още първия път, когато влезе да обядва с него в болницата, деня след операцията, го бе харесала. Знаеше, че умира, а след малко разбра, че и той го знае. Но това не му пречеше да бъде галантен. Не признаваше безвкусната болнична храна, макар че въобще не можеше да яде.

Вместо нея, специална кола, ескортирана от полиция, с ревящи по целия път сирени му докарваше храна от ресторанта на Романов. А с храната пристигаха един метр д’отел и двама сервитьори.

Той се надигна в леглото, отпи от шампанското и я загледа как се храни. Харесваше му начинът, по който ядеше. Хората, които кълвяха храната, обикновено бяха егоисти в любовта. Не даваха нищо, търсейки същия вид непостижима наслада в леглото, която търсеха и на масата. Реши се веднага, както винаги.

— Известно време ще боледувам — каза той. — Ще се нуждая от сестра. Бихте ли приела тази работа?

Тя повдигна поглед от чашката кафе, а сивите й очи бяха озадачени.

— Има сестри, специализирани в домашно гледане, мистър Стенхърст. Те сигурно са по-добри от мен.

— Аз вас питам.

— Работя в Лос Анжелос Дженеръл — продължи тя. — Работата ми е добра. Понякога ме викат да помогна тук, както във вашия случай. По специалността ми.

— Колко ви плащат?

— Осемдесет и пет долара месечно, с квартира и храна.

— Аз ще ви плащам по хиляда на седмица, с квартира и храна — каза той.

— Но това е смешно!

— Нима? — каза той и я изгледа сериозно. — Мога да си го позволя. Когато днес сутринта докторът излезе, той ми каза, че ми остават три месеца. Винаги плащам малко повече, когато не мога да предложа постоянна работа.

Тя погледна надолу, докато келнерът й доливаше чашата с кафе.

— Вие ще бъдете тук около три седмици — каза тя. — Това ми дава достатъчно време да предупредя, че напускам. Кога искате да започна?

— Веднага. А за предупреждението не се безпокойте. Вече съобщих на Колтън и в Лос Анжелос Дженеръл, че постъпвате на работа при мен.

Тя го изгледа недоумяващо, после остави чашата си и стана. Направи знак на метр д’отела и келнерите веднага откараха масичката.

— Хей, какво правите? — запита Стенхърст.

Джени не му отговори, докато отиваше към нощното шкафче, откъдето взе болничния картон. Проучи го, после пристъпи и измъкна чашата шампанско от ръката му.

— Щом работя за вас — обясни тя, — време е да си починете.

Времето никога не тече тъй бързо, както когато е на привършване, помисли си той. Всичко изглежда някак по-отчетливо, по-бистро за ума, дори решенията се вземат по-лесно. Може би защото отговорността за тях нямаше да те достигне. Никой не може да спечели двубоя с гроба.

Усети как болката го проряза като с нож. Не трепна, но по лицето й осъзна, че тя е разбрала. Някакъв странен вид общуване се бе породило помежду им. Не се нуждаеха от думи. Имаше случаи, когато му се струваше, че и тя изпитва болката.

— Може би е по-добре да си легнеш — обади се тя.

— Още не. Искам да си поговорим.

— Добре — съгласи се тя. — Кажи за какво?

— Няма да се върнеш в болницата, нали?

— Не зная. Всъщност, не съм мислила още.

— Подобна работа няма вече да те направи щастлива. Разглезих те. Нищо не може да се сравни с многото пари.

Тя се засмя.

— Толкова си прав, Чарли. Мислих за това. Изглежда нищо вече няма да ми се струва както преди.

Той я изгледа замислено.

— Бих могъл да ти оставя нещо в завещанието си или дори да се оженя за теб. Но децата ми сигурно ще възбудят федерален процес и ще кажат, че си ми оказала давление. Би получила само огорчения.

Тя го погледна в очите.

— Все пак, благодаря ти, че си мислил за това, Чарли.

— Ти трябва да печелиш много пари — продължи той. — Защо реши да станеш медицинска сестра? Винаги ли си искала това?

— Не — сви рамене тя. — Всъщност искаше ми се да бъда втората Хелен Уилкс. Но получих стипендия за „Сейнт Мери“ и отидох там.

— Дори и за да се занимаваш с тенис са нужни пари.

— Зная. Е, вече е късно. Сега бих била доволна, ако мога да наема най-добрия професионалист и да играя с него два часа дневно.

— Ето на! — каза триумфиращо той. — Само това прави сто долара дневно.

— Тъй е. Сигурно ще се озова отново в болницата.

— Не е нужно.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя и го погледна. — Само това мога.

— Ти си научила нещо друго, много преди да се заловиш със сестринството. Да бъдеш жена.

— Е, сигурно не съм се научила добре тогава — изрече огорчено тя. — Първия път, когато постъпих като жена, ми натриха носа.

— Имаш предвид доктор Грант във Фриско ли?

— Откъде знаеш?

— Предимно предположения — обясни той. — Но вестникарите автоматично проверяват всеки, който е край мен. Грант се ползва с подобна репутация и фактът, че си работила при него и си напуснала така прибързано, ме наведе на това заключение. Какво се случи? Жена му ли ви спипа?

Тя кимна бавно.

— Беше ужасно.

— Винаги е така, когато се обвържеш емоционално — каза той. — На мен ми се е случвало неведнъж. — Пак си напълни чашата с шампанско. — Номерът е да не се обвързва човек.

— Как става това?

— Като се заплаща — отговори той.

— С други думи, искаш да кажеш да стана проститутка? — попита тя шокирано.

Той се усмихна.

— Това го казва католичката в теб. Дълбоко в себе си обаче трябва да признаеш, че в това има смисъл.

— Да, но все пак, проститутка — каза тя с все същия шокиран глас.

— Не проститутка, а куртизанка или нейният съвременен вариант — момиче на повикване. В древните цивилизации да бъдеш куртизанка е било високоуважавана професия. Държавници и философи са търсили тяхната благосклонност. И не само парите са я правили привлекателна. Това е един много завършен начин на живот. Разточителен и удовлетворяващ.

Тя започна да се смее.

— Ти си един стар циник, Чарли. Кога ще извадиш френските порнографски картички?

Той се разсмя с нея.

— Защо да не съм? Аз бях и млад циник. Но никога не бях глупак. Ти притежаваш всичко, за да станеш велика куртизанка. Тяло, разсъдък, дори и обучението ти като медицинска сестра не би отишло напразно. Истинският секс се нуждае от повече интелектуалност, отколкото обикновеното животинско отдаване.

— Сега разбирам, че е време да си лягаш — засмя се тя. — Сигурно следва да разбера, че би трябвало да постъпя в някакво училище, за да изуча всичко това.

— Чудесна идея! — възкликна той. — Непрестанно ме преследват да направя дарение на този или онзи колеж. Защо не съм се сетил за това? „Стенхърст Секс Колидж“. — Той се разсмя развеселен, после изведнъж се сви от болка. Лицето му побеля и капчици пот избиха по челото му. Сви се в инвалидната си количка.

Тя светкавично се озова до него, нави ръкава на халата и му разголи ръката. Бързо впръска ампулата морфин във вената. Кокалестите му пръсти сграбчиха китката й в опита да я изтласкат, докато я гледаше с изпълнени с агония очи.

— За бога, Чарли — каза ядосано тя, — отдъхни си малко. Стига си се борил.

Пръстите му се отпуснаха и тя изпразни още една ампула в него. Погледна го в очите и забеляза отпускането от въздействието на опиата. Улови крехката му, изтъняла ръка и бързо я вдигна към устните си.

Той се усмихна, когато действието на морфина замъгли очите му.

— Бедната малка Джени! — каза тихо той. — При други обстоятелства бих те направил моя царица! — Пръстите му нежно я погалиха по лицето. — Но няма да забравя какво си говорехме. Няма да те оставя да си пропилееш живота само за това, че няма да съм край теб да ти се наслаждавам!